Нора Робъртс
Заливът на въздишките (5)

4

В полунощ, твърде заинтригуван, за да устои, Малмон изучаваше къщата, отговаряща на адреса върху картичката, която му бе дала Нереза. Вече бе накарал един от хората си да я снима по-рано през деня и бе наредил на друг да открие всичко, което може, за жената.

Едновременно се ядоса и заинтригува, когато неговият човек не успя да намери абсолютно нищо.

Но къщата й отива, помисли си сега. Докато я оглеждаше през опушеното стъкло на лимузината си, лесно можеше да си представи жената вътре. Старата сграда излъчваше призрачна елегантност със своите каменни форми, дърветата стражи и водоливниците, накацали по стрехите.

Също като неговата, и тази къща бе разположена встрани от пътя, зад висока порта. Понрави му се желанието за уединение, възможността да си го осигуриш.

Какво би могла да му предложи тя? Трябваше да разбере.

Нареди на шофьора да спре пред портата и не се изненада особено, когато тя веднага се отвори. Слезе от колата уверено — солиден мъж в костюм по поръчка, който смяташе, че вече е видял и направил всичко на този свят.

Широката арковидна входна врата се отвори, докато я приближаваше. Мъж с бледо лице и тъмни очи го посрещна мълчаливо.

Малмон пристъпи във фоайе, осветено от дузина свещи. Бледият мъж затвори тежката врата под трепкащата им светлина. Сърцето на Малмон заби учестено.

— Господарката ви очаква.

Гласът на мъжа стържеше като шкурка, като гущеров език върху плът. Малмон го последва нагоре по стълбите — още свещи и големи каменни саксии, пълни с лилии, които бяха толкова червени, че изглеждаха почти черни под светлината на свещите. От аромата им главата му се замая.

Влезе в обширна дневна, където Нереза седеше в стол с орнаменти, който приличаше на трон и проблясваше в златисто. В горната част на издигащата се зад нея облегалка бяха гравирани две преплетени змии.

Тя беше облечена в същото червено като цветята — толкова наситено, че изглеждаше почти черно. На ушите си носеше рубинени обеци, които приличаха на тлъсти капки кръв, стичащи се по раменете й.

Някаква странна птица — нито врана, нито кукумявка, а по-скоро необичайна комбинация от двете — беше кацнала на широката странична облегалка на стола.

Красотата на Нереза го порази като гръм — едновременно неустоима и ужасяваща. В същия миг той я пожела.

Тя се усмихна, сякаш знаеше.

— Радвам се, че дойде. Остави ни — каза тя на слугата, а тъмните й очи не се отделяха от лицето на Малмон. Стана — шумоленето на роклята й беше като пърхане на пеперудени крилца — и се упъти грациозно към една гарафа. Наля тъмночервена течност в две чаши. — Питие. За новото приятелство.

Гърлото му бе пресъхнало, пулсът му препускаше. Положи усилия гласът му да прозвучи равно, нехайно.

— Приятели ли сме?

— Вече имаме доста общи неща помежду си и ще станат повече. — Тя го наблюдаваше над ръба на чашата си, докато отпиваше. — Ти дойде, защото се чудиш, а сега в живота ти няма много чудеса. И ще останеш, защото ще знаеш и ще искаш.

Уханието й сякаш се увиваше около него, караше го да си мисли за тъмни и забранени неща.

— Какво ще знам? Какво ще искам?

— Ще знаеш каквото ти кажа. А после ще ми кажеш какво искаш. Ти избираш. — Но очите й казваха, че тя вече е сигурна в избора му. — Да поседнем?

Тя не се върна на стола, който напомняше на трон. Премести се на извит диван за двама и зачака той да отиде при нея. Тогава каза:

— Трите звезди.

— Ти вярваш, че съществуват.

— Знам, че съществуват. Първата, Огнената звезда, беше намерена преди дни в подводна пещера в Корфу.

Интересът му се изостри, но изпита и леко раздразнение. Мрежата му от информатори би трябвало да му доложи за това. Ако беше истина.

— При теб ли е?

Нещо тъмно и много по-ужасно от красотата й се появи и потъна в очите й.

— Ако я имах, нямаше да се нуждая от теб. Казах ти, че шестима души стоят на пътя ми. Те намериха звездата, държат я и не мога да се добера до нея, все още. Сега те търсят следващата, а аз търся тях. Аз… подцених находчивостта им. Няма да се повтори.

Той се усмихна, решавайки, че е взел надмощие:

— Нуждаеш се от помощта ми.

— От твоите умения и жажда, обединени с моите. Оказа се, че само силата не е достатъчна. Необходими са хитрост и човешка амбиция.

— Човешка?

Тя не му отговори. Отново отпи от виното, което бе замаяло главата му, също както аромата на лилиите.

— Познаваш двама от шестимата.

— Така ли?

— Райли Гуин.

— А, да. — Малмон изви кисело устни при произнасянето на името й. — Познавам доктор Гуин. Умна, изобретателна жена.

— Тя е повече от това. Сойер Кинг. Виждам, че не ти е любимец.

— Той има нещо, което искам, но още не съм успял да взема.

— Компасът. Може да е твой. На мен не ми трябва.

Очарован, Малмон се приведе към нея.

— Знаеш за него и силата му?

— Докато притежава компаса, Кинг може да пътува през времето и пространството. Затова ти искаш да го имаш.

— Ще го имам. Въпрос на време. По един или друг начин ще взема онова, което искам.

— Както и аз. С тези двамата има още четирима. Никой от шестимата не е това, което изглежда. Ако решиш да приемеш предложението ми, ще ти покажа какви са, какво притежават. И всичко, което са и което притежават, може да бъде твое. Аз искам само звездите.

Компасът. Той копнееше за него, при това повече от преди, защото не бе успял… да го получи.

Тя пък явно копнееше за звездите, така че можеше да сключат сделка.

— Ако, както казваш, звездите съществуват, шестима души не струват колкото тях — каквото и да са или да притежават.

— Пазителите — тези шестимата — не са единственото, което ще ти дам. Предложението за пари е твърде обикновено за теб и мен, Андре, макар че мога да ти дам несметно богатство. Можеш да избереш него, но аз мисля, че ще направиш друг избор.

— Какво друго има за избиране?

Тя вдигна ръка и в нея се появи прозрачно стъклено кълбо.

— Ясновидски номера?

— Погледни и ще видиш. — От гласа й по кожата му пробягаха ледени тръпки. — Погледни в Кристалната топка и виж сам.

— Има нещо във виното — промърмори той, докато в стъклото се завихряха облаци и вода.

— Разбира се. Само за да ти помогне да забравиш за срещата ни, в случай че решиш да ми откажеш. — Освен това, помисли си тя, за да го направи — подобно на слугата му — податлив на внушение.

Ако Малмон я разочароваше, тя щеше да му внуши да се върне у дома, да вземе оръжието, което сега държи на кръста си, да го пъхне в устата си и да дръпне спусъка.

Откажеше ли й, повече нямаше да й е нужен.

— Погледни и виж — повтори. — Виж шестимата. Пазителите на звездите. Враговете на Нереза. Виж ги, виж какво представляват.

Той видя Райли да стои под светлината на пълна луна, видя я да се превръща във вълк, който отметна назад глава и зави, преди да се шмугне в сенките.

Видя как Сойер държи компаса и изчезва в златиста светлина, а се появява в друга.

Видя мъж, който държи светкавица в ръцете си, жена, която говори за видения и предстоящи събития. Друг мъж, прободен с меч, който се връща към живота и оздравява напълно.

И жената, красавицата, която се гмурва в нощното море и вдига над водата обсипана със скъпоценни камъни опашка.

— Ти виждаш истината. — Нереза заговори тихо, като гледаше замаяния и изумен израз в очите му. — Можеш да притежаваш всичко, което имат те. Да правиш с него каквото пожелаеш. Помисли си как ще преследваш вълчицата, удоволствието от лова. Помисли си какво ще е да притежаваш русалка. Или да имаш компаса. Да използваш магьосника и ясновидката за собствените си цели. Или да ги унищожиш. Голяма тръпка е да унищожиш подобни създания. Ти избираш. Робство или унищожение. А безсмъртният?

Тя се усмихна, когато той я погледна отново, когато видя онова, което очакваше да прочете на лицето му — жаждата за вечен живот.

— Това може да е твое.

— Безсмъртието.

— Като възнаграждение, ако решиш. Мога да ти го дам.

— Как? Как ще ми дадеш безсмъртие?

— Аз съм Нереза.

— Името на богинята, която е проклела Трите звезди.

Тя се изправи, вдигна нагоре ръце. Светлината от свещите се превърна в огнена стена. Гласът й проехтя гръмовно и го накара да падне на колене.

— Аз съм Нереза! Богинята на мрака!

Странната птица нададе вик, почти човешки, и връхлетя върху Малмон. Той усети бързо убождане в гърлото, но не издаде звук. Трепереше от страхопочитание, от плътски копнеж.

— Откажи ми и никога повече няма да видиш тези чудеса. Или приеми предложението ми и избери възнаграждението си. Богатство? Власт? Вечен живот?

— Живот! Дай ми безсмъртие!

— Дай ми звездите и е твое.

Огънят утихна и отново се превърна в светлина от свещи. Тя седна. Подаде му лист хартия и сребърно перо.

— Договор между нас двамата.

Ръцете му трепереха от страх и възбуда. Беше забравил какво е да се вълнуваш толкова. За да се успокои, пресуши виното в чашата и пое перото.

— Написан е на латински.

— Да. Мъртъв език за безсмъртие.

Малмон можеше да чете на латински, както и на гръцки, арабски, арамейски. Но сърцето му биеше силно, докато превеждаше. Нуждаеше се от още време. Още една нощ да помисли, да успокои нервите си.

Тя стана, прокара ръце по тялото си и роклята й се свлече, оставяйки я гола, великолепна.

Похотта надви над нервите.

— Щом го подпишеш, ще го подпечатаме. Отдавна не съм имала мъж в леглото си. Мъж, който си заслужава.

Той можеше да обладае богиня, да получи безсмъртие, да притежава всичко, което бе видял в стъкленото кълбо.

Надраска името си, тя написа своето. Той видя как имената кървят и прогарят пергамента.

После тя го улови за ръката.

— Ела с мен — ще бъдем заедно, докато дойде светлината.

Нереза го изцеди докрай с ненаситен глад, който той едва успя да задоволи. Тъй като го хареса в леглото, тя реши, че ще го използва отново.

Когато той заспа, тя се усмихна в тъмното.

Мъжете от всички светове, от всякаква порода, от всякакъв вид за нея бяха семпли създания. Може и да бяха по-бързи и кръвожадни, когато ставаше дума за битки и насилие, но жените си оставаха по-предпазливи и по-умни.

Освен това мъжът винаги щеше да е подвластен на секса. На предложението за секс, на акта, на нуждата от него.

Тя трябваше само да предложи това на Малмон, когато се поколеба, и той бе подписал договора със собствената си кръв. Сега тази кръв го изгаряше и обвързваше.

Сега той й принадлежеше. А щом й помогнеше да вземе звездите, щом тя му дадеше избраното от него безсмъртие, той щеше да й принадлежи — ако не й омръзнеше — вечно.

 

 

Аника не успя да заспи, затова слезе безшумно долу. Видя светлина под вратата на стаята, в която спеше Сойер, и закопня да влезе. Да поседи и да поговори с него или — още по-добре — да полежи в леглото с него, кротка и топла.

Но знаеше, че когато вратите са затворени, хората обикновено искат да са сами.

Излезе в градината и се загледа в цветята, в стръмния път, по който пеещата жена беше бутала количката с бебето си, премести поглед към морето.

Тук-там по склона и в подножието му проблясваха светлини. Тя чу съвсем слаба музика и се зачуди дали някой не танцува на нея.

Над главата й, над индиговото море, луната изтъняваше все повече. Когато Аника беше малка, майка й бе разказвала как небесните феи се хранят с лунна светлина, докато се заситят, а после я издишват. Затова луната се променя.

Хубава история, помисли си тя сега, измислена да премахва детските страхове. Помисли и за семейството си — дали спяха? Знаеше, че се гордееха, когато тя бе избрана да търси звездите. Вярваха в нея, надяваха се да успее.

Затова тя не можеше, нямаше да ги разочарова.

Майка й щеше да разбере мечтите й, копнежа й, любовта й и щеше да й предложи успокоение, когато се прибере у дома. Но тя нямаше да плаче дълго, обеща си Аника. Щеше да е направила каквото се очаква от нея — да намери и върне Трите звезди на Стъкления остров. И щеше да е прекарала вълшебни мигове с приятелите си, които бяха семейството й в този свят.

Щеше да има спомени с тях, със Сойер, който беше и щеше да си остане единствената й любов.

Но тя можеше да си пожелае нещо — когато желанията не вредят никому, те не са грешни. Затова избра най-ярката звезда и си намисли едно: преди да изпълни дълга си, преди да се завърне у дома завинаги, да е познала любовта на Сойер и той да е познал нейната. А любовта щеше да донесе радост и на двамата.

Желанието се настани кротко в сърцето й и го успокои. И тогава Аника чу въздишките. Идваха някъде отдалеч, като музика. Като дихание във въздуха, но въпреки това накараха кожата й да настръхне.

Тя пристъпи напред, сякаш да се доближи до този шепот. И чу нещо друго.

Стъпки, шумолене в сенките. Обърна се рязко към звука, приготви се за бой.

— Спокойно, красавице. Аз съм, Дойл.

— О! — Тя се изправи, тъй като бе приклекнала, и отпусна юмруци. — Мислех, че спиш.

— Последна обиколка на района.

Преди той да излезе на светло, Аника чу острия звук от плъзгането на меча в ножницата му.

— Не можеш да заспиш? — попита той, докато се изкачваше по стълбите към нея.

— Не още. Чу ли въздишките?

— Не. — Очите му бяха остри като меча му. — Кога?

— Ей сега, преди малко. Като шумолене на листа, но не беше това. Не беше. Идваше от водата и… не знам.

— Всяко нещо има скрит смисъл. — Той постави ръка на рамото й. — Обзалагам се, че пак ще ги чуеш.

Вдигна поглед, когато горе се отвори врата. Аника също погледна, щом чу гласове — на Саша и Бран.

— Просто имам нужда от малко въздух.

Загрижена, Аника излезе напред и видя Саша, която се бе облегнала на парапета на терасата. Бран бе поставил ръце на раменете й.

— Саша? Зле ли ти е?

— Не. Не ми е зле.

— Сънува — обясни Бран. — Тежък сън. Трябва да го разкаже на всички. По-добре събудете и останалите. Ще слезем при вас, щом тя се поуспокои.

— Ще извикам Сойер.

Аника изтича в къщата право към вратата на спалнята му. В бързината забрави да почука и просто нахлу в стаята.

Той седеше в леглото с кръстосани крака, разтворени пред него карти и книги и компас в ръката.

— Какво има? — С бързо движение се претърколи от леглото, грабна пистолета от масата. — Нереза!

— Не, не. Саша. Имала е сън. Бран казва, че трябва да ни го разкаже.

— Божичко! — Той потърка лицето си със свободната ръка и остави бавно оръжието. — Ясно.

— Ти плуваше ли? Мога да плувам с теб.

— Да плувам? Не, работих върху нещо.

— Защо си по бански?

Той погледна към боксерките си, смути се абсурдно много.

— Това не е… това е нещо друго. Дай ми минутка и ще сляза. Ъъъ, помниш ли как се прави чай?

— Слънчев чай? Но сега е нощ.

— Не, горещ чай.

— Да! С вряла вода от чайника.

— Защо не отидеш да направиш чай? На Саша ще й дойде добре.

— Веднага ще го приготвя.

Тя излезе забързано, оставяйки вратата отворена. Той я затвори, въздъхна дълбоко. Първо му бе изкарала ума, като се втурна така и го накара да си помисли, че ги е нападнала Нереза със своите цербери. После сърцето му бе слязло в петите заради начина, по който стоеше пред него в това прозирно бяло нещо.

Трябваше да й каже да се преоблече, помисли си, докато нахлузваше джинсите си. Ала знаеше, че каквото и да носи Аника, колкото и да е дебело, то няма да премахне вълнението, което тя предизвикваше у него.

Вече е твърде късно, реши той, облече риза и отиде да се увери, че тя няма да подпали къщата, докато приготвя чая.

Тя обаче се справяше добре, а Дойл се бе облегнал на масата и я наблюдаваше.

Начинът, по който Дойл я наблюдаваше, го подразни.

Раздразнен бе и че го откъсват от работата му тъкмо когато беше решил да спре и да поспи. Сега пак щяха да провеждат племенен съвет, а Аника щеше да се разхожда наоколо в това бяло нещо, подчертаващо всяка линия и извивка на тялото й.

След малко се появи Райли, която изглеждаше няколко степени по-раздразнена от него. Странно, но по някаква причина това му помогна да се успокои.

— Тъкмо се бях унесла и Черния рицар идва и чука на вратата ми. Къде е кафето?

— Приготвям чай — бодро я осведоми Аника.

— Чаят е за болни от грип! За среднощна оперативка ни трябва кафе или пиячка.

— И аз ще пия кафе — присъедини се Дойл.

— Значи никой от вас не иска да спи, когато свършим?

Райли хвърли бърз поглед на Сойер, докато вземаше две порцеланови чаши.

— Кафето не ти е виновно, че не можеш да спиш.

Раздразнението й изчезна, когато Саша и Бран влязоха в кухнята.

— Здравей. Добре ли си?

— Да, да. Съжалявам, че ви вдигам от леглата, но аз… ние мислим, че е важно.

— Само Райли спеше. — Аника внимателно изля врящата вода в чайника. — Сойер работеше, а Дойл и аз бяхме навън.

— Ти и Дойл. И какво правехте? — поиска да знае Сойер, преди да успее да се спре.

— Разговаряхме — отвърна нехайно Дойл и издърпа един стол от масата. — Трябва да седнеш — подкани Саша.

— Да, благодаря. Беше изтощително.

— Ако пак си сънувала как се гмуркаш без кислородна бутилка, ще взема да те вържа. — Райли постави шумно чаша пред Дойл, седна със своята.

— Не, не е това.

Аника донесе чаши, чайника и малката цедка за листата.

— Трябва да постои още малко. Да се… натисне.

— Накисне — помогна й Сойер.

— Да се накисне. После ще ви налея.

— Благодаря ти, Аника. Така. — Саша си пое дъх. — Имаше стая, осветена от свещи, стотици свещи. Мебелите бяха старинни, луксозни и европейски. Освен стола. Столът на Нереза — който прилича на трон и в който я видях да седи в пещерата.

— Но не е било в пещерата — подкани я нетърпеливо Райли.

— Не. Не, сигурна съм, че не беше. Имаше прозорци с изящни орнаменти, през тях видях нещо като градина, по-голямата й част беше в сянка. Дървета. Нереза седеше в стола, а една странна черна птица бе кацнала на страничната облегалка. Не като онези, които ни нападнаха. По-малка, но в нея имаше нещо смъртоносно. Очите й бяха като на гущер. Имаше и един мъж — той беше смъртен. Около четирийсетгодишен. Привлекателен, в тъмен костюм.

Саша направи пауза, приглади косата си, разрошена от съня.

— Нереза стана, наля нещо във винени чаши, но знам, че не беше вино. Дори в съня си можех да го помириша — кръв и пушек и нещо сладникаво. Но той пи от него.

Саша потрепери. Аника веднага скочи, наля вода през малката цедка.

— Имаш нужда от чай.

— Още ми е студено. Още усещам миризмата на онова, което му даде тя. — Саша прие чашата с благодарност, обгърна я с длани, за да ги стопли. — Не можех да чуя какво си говорят — беше като бръмчене на насекоми. Но тя му показа Кристалната топка и видях в нея всички нас — ясно, както ви виждам сега. Райли, която се превръща във вълк под пълната луна. Аника — с опашка на русалка, проблясваща на слънцето. Бран — със светкавица в ръцете. Дойл, който се завръща от света на мъртвите. Сойер — с компаса. И аз как ходя насън. Тя знае всичко за нас, а сега и той го знае. Страхът ме стисна за гърлото като ръка. Издигнаха се пламъци навсякъде. Виждах през тях, виждах и двамата, но огънят не излъчваше топлина. Гореше студено. Исках да се измъкна, да се махна оттам. Не можех. Птицата изпищя и полетя към мъжа. Прониза гърлото му с клюна си.

Саша докосна отстрани шията си с пръсти.

— Той дори не мигна. Просто гледаше втренчено Нереза. Усещах плътското му желание, алчността му. Не помръдна дори когато тя извади змия, сребърна змия, която задържа върху раната му.

— Бил е в транс — каза Бран.

— Така изглежда. Змията пи от кръвта. Съскаше, виеше се около пръста на Нереза и пиеше от кръвта. Мъжът я взе от нея и я използва като писалка — притисна главата и зъбите й към нещо като пергамент.

Саша отпи от чая, за да се успокои.

— След това Нереза се изправи, дрехите й се свлякоха от тялото. Той я желаеше безумно. Знам, че написа името си — не видях какво надраска, но знам, че беше името му. То прогори пергамента, изплю кръв и пушек. Кръвта почерня като пушека, пушекът беше червен като кръвта. После…

Тя притвори за миг очи, отпи бавно от чая.

— После пушекът се нави на кълбо като змията и се плъзна в раната на гърлото му. Той издаде страховит звук, тялото му потрепери, изви се по невъзможен начин и стаята се разтресе толкова силно, че аз паднах. Но той продължаваше да седи. Тя се наведе към него, облиза кръвта от гърлото му. Раната се затвори — остана белег, но се затвори. И затвори каквото бе влязло в него. Тя има знак тук. — Саша допря ръка до сърцето си. — Символ в тъмночервено. Прилеп с глава на змия. Кълна се, че помръдна, когато тя извеждаше мъжа от стаята, че разпери криле. Полетя над главата ми, изкрещя името ми, спусна се към мен. И се събудих.

Райли посегна и я хвана за ръката.

— По-добре пийни нещо по-силно.

— Не, чаят е достатъчен. Тя не знаеше какво съм видяла — сигурна съм в това. Беше толкова заета с мъжа, с онова, което искаше от него, и онова, което възнамеряваше да му направи, че изобщо не ме усети. А мъжът… той беше омаян — в пълния смисъл на думата.

— Значи мъж? — зачуди се Сойер. — При това смъртен?

Саша отново потрепери.

— Не мисля, че беше точно смъртен, когато тя приключи с него.

— Ясно. — Сойер кимна разбиращо. — Очевидно са сключили някаква сделка. Подписали са договор.

— Тя му е показала кои сме и какви сме — продължи Дойл. — Един смъртен може да пътува незабелязано. Шпионин?

— Или друг вид оръжие. — Бран плъзна длан по ръката на Саша, наля още чай в чашата й. — Както предсказа Саша.

— Тя му е направила магия — промърмори Аника. — Ако е невинен, трябва да му помогнем. Можеш ли да развалиш това, което му е направила?

— Не мога да кажа — отвърна Бран. — Не знам какво е използвала Нереза.

— Най-напред трябва да разберем кой е той. Ще го разпознаеш ли, ако го видиш отново? — обърна се Сойер към Саша.

— И още как!

— Можеш ли да го нарисуваш? — попита Райли. — Ако направиш ясна скица, ще се обадя тук-там. Имам познати, които могат да организират разпознаване по рисунка. Току-виж ни излязъл късметът.

— Мога да го нарисувам — и него, и птицата, и стаята — всичко. Повярвайте ми, запечатало се е в главата ми.

— Ще ти донеса скицника.

Когато Сойер понечи да стане, Бран махна с ръка. Скицникът и моливите на Саша се появиха на масата.

— Пести време.

— Да, така е. — Сойер отново седна.

— Той изглеждаше преуспял, изискан. — Вече поуспокоена, Саша се залови да скицира. — Не бих го нарекла невинен, макар че Аника е права, че е възможно и да е. Около метър и осемдесет, с атлетична фигура. Не като Дойл, но в добра форма. Още преди да пие от виното, в него имаше някакво напрежение, известна пресметливост в студения му поглед… Скулест, с квадратна челюст, прав нос, ясно очертана уста. Чуплива коса.

Още преди да довърши, Райли вдигна очи от скицата, срещна тези на Сойер. Видя, че и той го е познал.

— Проклетият Малмон! — изсумтя тя.

— Този мръсник Андре Малмон! Определено не е невинен страничен наблюдател! — Сойер се изправи рязко.

Добре помнеше как се измъкна на косъм от него в Мароко. Ако не беше достатъчно бърз, сега да лежи мъртъв, с прерязано гърло.

— И как, по дяволите, е попаднала на него?

Райли сви рамене, но погледът й стана суров.

— Краставите магарета и през девет баира се надушват.

— Сигурна ли си? — попита я Дойл.

— Абсолютно. Майната му на кафето! Дай по една бира, Сойер! Малмон и кръвожадната господарка на мрака са станали дружки. Наистина се е сдобила с ново оръжие, както предсказа Саша.

— В каквото и да го е превърнала, не виждам как може да стане по-лош отпреди. — Сойер сложи бирите на масата.

— Но той е човек… — поде Аника.

— Зависи какво влагаш в това определение. — Райли си взе една бира. — Той е студенокръвен като змия, убива за удоволствие и печалба, краде заради идеята. И ловува всякакъв дивеч. Включително и хора.

— Мислех, че това са бабини деветини — каза Сойер.

Райли поклати глава.

— Не са, за жалост. Според моето разузнаване, на всеки три години Малмон организира турнир, така наречената от него самия „Много опасна игра“. Хора, които са достатъчно жестоки, достатъчно отегчени и достатъчно богати, му плащат пет милиона за една седмица ловуване на негов остров край бреговете на Африка. Десетина души служат за дивеч. В края на седмицата участникът с най-голям улов получава трофей. Трофей, представяте ли си!

— Но това е… нечовешко.

— Точно така. — Райли вдигна бирата си към Аника в знак на съгласие. — Затова няма нужда да го спасяваме. Той ще започне да ни преследва, а е умен и има опит. И със сигурност няма да дойде сам.

— Притежава собствен екип от наемници — потвърди Сойер. — Които ще изкормят и бебе, ако им платиш. Съжалявам — каза веднага, когато Аника ахна. — Но трябва да знаем срещу какво се изправяме.

— Хубаво, той има наемници. Ние обаче имаме друго. — Накрая Дойл избра да пие бира. — Справихме се с онова, което тя изпрати срещу нас в Корфу. Ще се справим и с това, което ни очаква сега.

— Но… — Саша остави молива си, после отново го взе. — Трудно е, нали? Убивахме същества, които е създала тя, неестествени неща. А сега говорим за убиване на хора.

— Ще ти се наложи да го преодолееш. Врагът си е враг.

— Дойл е прав. — Бран постави длан върху ръката на Саша. — Нямаме избор. Той знае какво е Райли, какво е Аника. Няма да ги убие, поне в началото, така мисля.

— Ще ни продаде на онзи, който плати най-много. — Гласът на Райли прозвуча остро, тя отпи голяма глътка.

— Същото се отнася и за Дойл. Представи си колко часа можеш да се забавляваш с някой, който не може да умре. Мечтата на садиста.

— Не разбирам — поде Аника, но Сойер се изправи.

— Мракът е призовал мрак и той е отговорил. Дадени са и са приети обещания, подписани с кръв. Онова, в което го е превърнала Нереза, му дава повече, дава и на нея повече. Сега той е нейно творение, едновременно човек и звяр. Ловът започва и свършва с човешка кръв. Черната магия изпива, бялата магия гори. Междувременно звездите очакват да се съберат и заблестят в ръцете на чистите. Чрез битка и болка, чрез водата и от водата. Кураж, синове и дъщери, змията се готви да атакува. Рискувайте всичко за всичко и надвийте врага!

Саша отново седна, пое си дълбоко дъх.

— Леле!

— Това наистина си го биваше! Сега искаш ли нещо по-силно? — попита я Райли.

— Не, чаят беше достатъчно силен.

— Ясновидката ни се произнесе. — Райли надигна бирата си. — Гответе се за бой, приятели! Бран ще ни направи огън и пак ще подпалим задника на Нереза, както и този на копелето Малмон!

— Тогава предлагам всички да поспим. — Дойл се изправи. — Започваме военна тренировка на разсъмване. Сигурно ще са му нужни няколко дни да събере собствен екип, да дойде тук, да се организира и да ни нападне. Ние трябва да сме готови.