Нора Робъртс
Заливът на въздишките (19)

18

Тъй като искаше да изненада всички, Аника стана много рано. Безшумно облече една от роклите си — онази с любимите й цветове, като пъстроцветна дъга. Хвърли бърз поглед към спящия Сойер и излезе тихо от стаята. Докато слизаше по стълбите, сплете косата си на плитка. Не искаше да й се пречка в работата, която възнамеряваше да свърши.

Беше гледала как се готви много пъти и й бяха позволявали да помага. Но днес щеше да приготви закуската сама, докато останалите си почиват. Предната вечер Дойл беше казал, че заради боя и кръвта, а и заради гмуркането на другия ден, може да пропуснат калистениката.

Аника я обичаше, но подозираше, че е единствената.

Затананика си, докато избираше тигани, тенджери и необходимите продукти от голямата сребърна кутия, която държеше нещата студени. Нощта бе изпълнена със страх и кръв, но тя имаше добро, силно предчувствие за предстоящия ден.

Ако успее да приготви вкусна закуска без грешки, денят ще е чудесен.

Изпи сока, студен и свеж, пое си дълбоко дъх и обгърна тялото си с ръце. Сега щеше да приготви бекона.

Докато слънцето надзърташе през източните прозорци, тя вече бе пъхнала тава с бекон във фурната на ниска степен, както й бе показала Саша, и хубава купчина пържени филийки, както я бе научил Сойер.

Смяташе да направи бърканите яйца и картофите, които приготвяше Бран, когато беше дежурен по кухня. Райли щеше да е много гладна след поста си. И когато всичко е готово и на топло, тя щеше да подреди масата.

Чу, че някой идва — уви, нямаше да успее да свърши всичко, както се бе надявала. Но се усмихна, когато видя Райли.

— Добро утро! Да ти направя ли кафе?

— Да. Подуших бекон.

— Изпържих бекон. — Очарована, Аника отвори фурната, сложи големите ръкавици, които предпазваха ръцете от изгаряне, и извади тавата.

— Виждам. — Райли веднага си взе пълна шепа. — Достатъчен за цяла армия.

— Много ли съм направила?

— Аз съм като цяла армия — успокои я Райли с пълна уста. — Пържени филийки? — Без да чака, тя си взе една, захапа я лакомо.

— Вкусна ли е?

— Страхотна е. Умирам от глад. Къде е Саша?

— Спи. Всички спят, освен теб и мен.

Райли хапна още бекон.

— Ти готвиш соло?

— Сама? Да, изненада. Сойер, Саша и ти бяхте ранени, а Дойл каза, че няма да има калистеника.

— Аха.

— Имаш ли болки?

— Не, чувствам се добре. — Като все още ядеше, Райли отиде до кафемашината.

— Аз ще го приготвя! Ти си стой. Обичам да правя кафе, но не обичам да го пия. — Тя направи голяма чаша, остави я на масата, прегърна Райли. — Ти спаси Бран и Саша. Според мен спаси всички ни, защото, когато дойде, злите неща избягаха.

— Бях се отдалечила доста. Трябваше да остана по-близо. Ако се бях върнала по-скоро…

— Дойде точно навреме. Демонът Малмон те рани, но ти го рани повече, така мисля.

— Все едно ме халоса боксьор в тежка категория.

— Не разбирам.

— Станал е много силен. Кафето е хубаво, Аника. Май току-що издържа изпита за майстор готвач.

Бързото радостно възклицание на Аника бе последвано от сияйна усмивка.

— Наистина ли?

— Не знам защо това те очарова, но да, определено го издържа. Хей, Саша, днес Аника май ти иззе правомощията.

— О, Райли, ти си добре!

— Вече да — отвърна тя и хапна още бекон.

— Аника, ти… приготвила си всичко това?

— Райли каза, че е добро. Можем да се въртим. Ще ме включиш ли в графика за готвене?

— Да, и ти благодаря, че си ме отменила.

— Добре ли си?

— Напълно. Всички сме добре. Щом ти си готвачът, аз ще сложа масата.

— Мога и сама.

— Нека ти помогна. — Саша плъзна длан по ръката на Аника. — Но първо — кафето.

 

 

Толкова бе доволна, че й идеше да затанцува, когато видя, че всички хапват от храната й. Сойер я целуна, докато посягаше за още.

Тя беше приготвила закуска за семейството си и от всичко научено явно бе избрала най-доброто.

— Първи въпрос. — Дойл погледна към Райли. — Той ще се върне ли? Малмон.

Райли загреба от яйцата.

— Това е нещо, за което мислих цяла нощ. Никога не съм хапала преди — човек или демон. Голямо нарушение, макар да е валидно само за хора, а той не е. Вече не е. Затова отговорът ми е: „Не знам“. Непозната територия. Ще се консултирам със специалисти по въпроса, но може да се окаже напълно непозната територия.

— И кога ще се върне, ако го направи? — попита Сойер.

— Не и по време на тази луна. Ако беше човек, щеше да е доста болен. Температура, втрисане, а когато луната започне да намалява, отново ще е добре. До следващото пълнолуние.

— Но той не е човек — изтъкна Дойл.

— Така е и затова ще се консултирам, но мисля, че няма да се появи веднага, ако изобщо се появи. Във всеки случай първата промяна е трудна, особено за някой, който е заразен и не е подготвен и обучен. Проблемът е, че не знам дали ухапването на ликана може да зарази демон. Не съм сигурна дали изобщо някой знае.

— Значи ще почакаме и ще видим. — Бран замислено отпи от кафето. — Не бях достатъчно подготвен. Не успях да го видя, не и ясно, и имам нужда да поработя върху това.

— Но ти го видя — каза Дойл.

— Видях го. — Все още ядейки, Райли кимна. — Грозен кучи син, което е страхотно и иронично, тъй като преди се смяташе за божи дар. С извинения към бога — добави тя и хапна още. — Видях го и видях, че се е насочил към Саша. Щеше да мине през Бран, за да стигне до нея, но целта му беше тя.

— Нереза ме искаше мъртва — и искаше кръвта ми. Ще получи малко от нея.

— Не останах достатъчно близо. Бях се разсеяла и промяната започна, преди да съм се погрижила за нещата. Благодаря ти, че ми помогна.

Дойл сви рамене.

— Винаги съм готов да съблека жена.

— Много мило! Но… промяната пред някого е… Това е нещо лично и аз реагирах по-различно от друг път. Затова не бях толкова близо, колкото трябваше. Иначе сега Нереза нямаше да има тази кръв.

— Ако не беше дошла, тя щеше да има и кръвта на Бран, а аз вероятно щях да съм мъртва. Затова нека не обсъждаме повече този въпрос.

— Ако Малмон е станал ликан след ухапването, дали ще е по-силен от боксьор в тежка категория?

— Боксьор в тежка категория? — Въпреки опасността това да се е случило, Сойер се ухили. — Откъде знаеш за… — Той премести погледа си от Аника към Райли, кимна. Вдигна палец към нея, докато хапваше от пържената филийка.

— Може би, но не и преди първата промяна, а тя ще го удари много силно, ако е заразен. Нека направя няколко обаждания и… по дяволите! Обаждания. Къде ми е умът? Уайт. Доктор Уайт.

— Дойл каза, че си се свързала. Научи ли нещо полезно? — попита я Сойер.

— Да, научих. И ми изпраща още. Нека си донеса бележките.

— В стаята ми са.

Тя се бе надигнала от стола си, но спря рязко и се вторачи в Дойл.

— Какво?

— Взех ги в стаята си снощи, за да се опитам да ги дешифрирам.

— Не можеш да се ровиш в нещата ми!

— Бяха на видно място до телефона. Ти започна да казваш нещо… изглеждаше сякаш си попаднала на златна жила… а после слънцето залезе.

— Говорим за моята стая, за моите бележки! И не би могъл да ги дешифрираш — аз си имам собствен код, за да не ми отмъкват откритията!

Той посрещна гневния й изблик съвършено спокойно.

— Това е просто смесица от стенография, морзова азбука и почти съм сигурен, езика на индианците навахо. Още няколко часа и щях да я дешифрирам.

— Ще я дешифрираш друг път! — озъби му се тя и излезе наперено.

— Кодът й си го бива — призна Дойл, когато тя вече не можеше да го чуе. — Изненадан съм, че сама си го разчита.

— Ще си донеса картите. — Сойер се надигна. — Ако тя ни даде някакви координати, вероятно ще успея да ги потвърдя или отхвърля. Може да е достатъчно.

— Само на Капри — предупреди го Саша. — Защото мястото е тук. Абсолютно съм сигурна. Имам нужда да… — Тя също се изправи на крака. — Имам нужда да рисувам. Не ме чакайте.

— Какво има?

— Не знам — каза тя на Бран, — но ще разбера. Днес е. Знам го. Днес е и аз трябва да… Не ме чакайте.

— Защо не отидеш с нея? — предложи Сойер.

— Не, по-добре да не я разсейвам — отвърна Бран.

— Къде хукна Саша, по дяволите? — подразни се Райли. — Нося ви страхотна новина!

— Тя също ще има такава.

— Време за видение — обясни Сойер. — Ще трябва да минем без нея.

— Добре тогава. Всичко започна да си идва на мястото по средата на разговора ми с Уайт. Той е умен, но е много приказлив и обяснява надълго и нашироко. Както и да е. — Тя остави на масата бележките си. — Каза, че според него е Заливът на въздишките — тоест той бил свързан със Стъкления остров. Елиминира Атлантида — след като отдели сума време да се обосновава. Датирал е въстанието и разединението на преди около три хиляди години и през това време, докато островът се мести където и както си пожелае и се показва само на избраници, заливът е изоставен и се лута безпомощно. А онези в затвора на водите му — това са неговите думи — въздишат и пеят с надеждата да призоват своя избавител.

Тя отгърна нова страница.

— А сега чуйте това. Избавителят, както са били и те някога, е от сушата и от морето, търси и е търсен, ще дойде, ще се изправи срещу вещиците и чудовищата и ще ги спаси, ще им помогне да се спасят, когато една звезда, кралска звезда, падне от небето в залива.

— Вече търсихме проклетия залив — поде Дойл.

— Има и още и точно това ме насочи. Звездата — синя като залива, заливът — син като звездата. Те са едно цяло, докато избавителят не ги вземе от ръката на владетелката на морето, която я пази за кралицата на всички.

Райли ги погледна въпросително.

— Не разбирате ли?

— Значи сега трябва да търсим владетелката на морето? — попита остро Дойл. — Да не би да се казва Салация^[1], след като говорим за римско време?

— Да, вероятно. И аз имам идея къде ще я намерим. Жената на Нептун. Виж, тук се е оттеглил Тиберий и е построил дворците си, вилите си и е възложил изработването на много статуи. Някои от тях са открити на единственото място, за което решихме, че не влиза в списъка.

— Grotta Azzurra. Синята пещера! — възкликна Сойер, когато компасът му просветна и започна да се движи по картата.

— Някога местните са се страхували от нея, защото вярвали, че я обитават вещици и чудовища. Била е използвана от Тиберий, който поставил статуи в пещерата. Някои са намерени и се смята, че има още, по-дълбоко.

— Това е туристическа атракция — изтъкна Дойл.

— Сега. Уайт е открил още теории и трудове, но според мен се движи в погрешната посока. Точно сега се е фокусирал върху Флорида. Представяте ли си!

Тя се обърна към Аника.

— И какво имаме тук? Имаме пазител, който е от сушата и от морето. Твой ред е, Ани!

— Но аз не знам къде да намеря кралицата и ръката й. Била съм в онези води, но досега не съм чувала въздишките или песните.

— Било е рано — каза просто Бран. — Не сме били заедно, а е ясно, че търсенето на звездите го изисква. Компасът на Сойер го потвърждава. Синята пещера. Сега ще трябва да се гмуркаме за звездата на място, където продават билети за туристи.

— Не и вечер — каза Райли. — Нощем е затворена и гмуркането не е разрешено, макар да се обзалагам, че се случва. Проблемът е, че имам още две нощи, преди да мога да си окача кислородната бутилка.

— Значи ти е нужна специална екипировка. Видях такава в Ютюб. За кучета. И котки. Невероятно е!

— Няма да стане!

— Тъй като ще отнеме много време да те екипираме така, наистина няма да стане. Но би могло, просто отбелязвам.

— Въпреки теорията на приятел на приятел и просветването на компаса — започна Дойл, — трябва да отидем там или в околността и да огледаме.

— Теория, която пасва като ключ в ключалка, а компасът определи мястото съвсем точно. Но — продължи Райли, — докато чакаме за нощното гмуркане, няма да ни навреди да поемем натам. Огнената звезда бе открита от Саша. Звездата я извика, така да се каже, притегли я към себе си.

— И едва не я удави — допълни Сойер. — Затова, когато го направим, всички трябва да наблюдаваме Аника.

— Не мога да се удавя във водата, както вие не можете да се удавите във въздуха.

— Има и други начини да пострадаш — напомни й Бран.

— Ако ти си определена за Водната звезда, а всичко показва, че е така, ние сме с теб.

— Това е чест — каза бавно Аника, — да си избран. Не искам да ви разочаровам, да ви проваля, да не изпълня дълга си. Ако съм избрана да намеря звездата, ще ми гласувате ли доверие да опитам?

— Излишно е да питаш — увери я Сойер. — Но това не означава, че няма да сме до теб.

— Разбирам. Онзи израз… Един за всички, всички за един.

— Точно така.

— Но ако съм аз, не искам да нося кислородните бутилки, костюма. Щом ще е нощем и никой няма да ни види, искам да съм свободна във водата.

— Според мен вероятно това е начинът. Особено ако се чувстваш сигурна — съгласи се Райли.

— Ясно, никакво специално оборудване за Райли, никакви бутилки за теб. — Сойер погледна към Бран и Дойл. — Някакви възражения?

— Не. И не вярвам Саша да има. — Докато говореше, Бран погледна към терасата.

— Опитваш се да не се тревожиш за нея, но ти е трудно. Иди да провериш — подкани го Сойер. — Така всички ще спрем да се безпокоим.

— Тя се научи да се контролира и фокусира невероятно бързо, прие като дар това, което цял живот е било товар за нея. Въпрос на доверие е, но… — Тъй като не можеше да се успокои, Бран се изправи на крака. — Само ще погледна.

— Щом трябва да рисува — отбеляза Аника, когато Бран тръгна към вилата, — сигурно е нещо, от което се нуждаем.

— Много вероятно. — Замислен, Сойер вдигна компаса, почувства как той завибрира леко в ръката му. — И аз имам нещо, което можем да използваме, ако решим.

— Защо не се приготвим за гмуркането тук? — предложи Райли. — И ти да ни прехвърлиш в пещерата? Така няма да се нуждаем от лодка.

— И патрулиращите полицаи няма да се чудят какво прави лодка с гмуркачи в района посред нощ. Започвам да се питам защо да чакаме?

— Защото аз няма да се гмуркам, докато съм във вълчата си форма, каубой, колкото и да е вълнуващо.

Сойер просто обърна компаса, показа им часовника.

— По дяволите! — Райли се засмя смутено и поклати глава. — Не се сетих за това.

— Все едно е дали ще върна времето, или ще го изместя напред. И в двата случая не се налага да чакаме.

— Хммм, назад. Не съм мислил за това. — Дойл се наведе над часовника и го разгледа по-внимателно. — Ако се върнем достатъчно назад, няма да има патрулиращи полицаи. Кога са започнали с всички тези туристически обиколки, билети и забрани? Ти сигурно знаеш — обърна се той към Райли.

Тъй като за нея беше фасулска работа да прелисти енциклопедията в главата си, Райли сви рамене.

— Двама немци — писател и неговият приятел — посетили пещерата през 20-те години на XIX век, водени от местен рибар. Впечатлен, писателят издал книга за нея. През 30-те години на XIX век тя вече е туристическа дестинация. Назад… — промърмори тя и сърцето й на археолог се разтуптя, очите й заблестяха. — Бихме могли да се върнем назад до времето на Тиберий, дори на Август и… само че сега говорим за друго. — Тя подпря лакти на масата, облегна брадичка върху юмруците си. — Но, божичко, колко е приятно да си мисля за това!

— Значи, за да е безопасно, преди 1820 година?

— Да. И сигурно ще искате да избегнете френската окупация и събитията около нея в началото на XIX век.

— Повярвайте ми — потвърди Дойл, — ще искате!

— Можеш ли да го направиш? — попита Аника. — Едновременно да пътуваш до различно място в различно време?

— Да. Пътуването е по-щуро, но съм го правил.

— Нямам нищо против да е щуро.

Той й се усмихна широко и неспособен да устои, я целуна по ръката.

— Имате го. Нека Райли избере кога. Аз ще задам координатите на мястото. Щом Бран и Саша отново са „на борда“, ще започнем подготовката за пътуването. И още нещо. — Сойер погледна Райли. — Ако успеем да тръгнем преди залез-слънце, за теб няма да има значение. Но ако не успеем да се върнем преди залез-слънце, какво ще се случи?

— Никога не съм го правила, но бих казала, че промяната няма да ме разтърси много. Мога да се справя. Най-добре ще е, ако отидем и се върнем, преди да се появи луната.

— Нереза ще ни се нахвърли — предупреди Дойл. — Или в пещерата, когато намерим звездата, или когато се върнем.

— Прехвърлянето — време и място? — Сойер вдигна рамене. — Не казвам да не сте готови за бой, но може би то ще е достатъчно да я обърка. Но да, сдобием ли се със звездата, тя ще ни удари. Затова да си изработим план за битката.

За Аника беше чест да е част от военния съвет.

— Трябва да пазим Бран, за да скрие звездата на безопасно място, когато я намерим. Обаче… компасът не казва къде трябва да отидем, щом той я скрие.

— Не още.

— Трудно е да приемаме всичко на доверие.

— Имаш ли по-добър вариант, господин Умнико? — обърна се Райли към Дойл.

— Отиваме там, където е звездата. Вземаме я, скриваме я, после се местим и чакаме. Търся от векове и никога не съм се приближавал до звездите или Нереза, преди онзи ден в Корфу. Едва ли е въпрос на месеци да намерим и трите. А после да открием и Стъкления остров?

— Ние сме шестима. — Сойер стисна здраво ръката на Аника. — Имаме още два месеца и това е всичко. Не вярвам нито за секунда, че няма да успеем да намерим звездите преди това.

— Ако трябва да се върна в морето преди… все още ще мога да ви помагам. Ще ви помагам.

— Рано е да говорим за това — поде Сойер, но спря при появата на Бран. — Наред ли е всичко?

— Да. Тя е… невероятна. Не я обезпокоих — съмнявам се, че бих могъл.

— Какво рисува? — поиска да знае Райли.

— Красота. И май мястото, където да изпратим Водната звезда. Мястото, където ще отидем, щом я намерим.

— И къде е това? Ако го определим точно, мога да започна да търся къща или вила… или няколко палатки.

Бран се усмихна на Райли.

— Ако правилно съм разчел рисунката, няма да са необходими. Защото според мен тя рисува моята къща в Ирландия. Къщата, която построих в края на една пътека — рисунката, която тя е нарисувала, преди да ни срещне. Онази, която купих, преди да я познавам.

— Отново остров. — Райли се облегна назад. — Пасва. Кое крайбрежие?

— Западното. Намира се в Клеър, откъдето е Дойл. Мисля, че мястото е много подходящо.

— Значи ще отседнем в твоята къща? О, това ми харесва! Сигурно е красива?

— За мен е — каза той на Аника. — И има достатъчно място за всички ни. Чудех се, когато я строях, защо искам толкова голяма къща, но я видях в главата си, чувствах, че трябва да е такава, и последвах интуицията си. Има ли проблем? — обърна се той към Дойл.

— Не съм бил в Ирландия от известно време, а в Клеър — още по-отдавна. Трябваше да се досетя, че това ще е част от търсенето. Е, сега може да осветлите Бран за онова, което решихме.

Когато той стана и се отдалечи, Аника погледна подире му.

— Сърцето го заболя.

— Да се върне там, откъдето е тръгнал, където е живял, когато просто е живял. Не му е лесно. — Райли се изправи. — Отивам да го ядосам за нещо, за да не мисли за това. Клеър — обърна се тя към Бран. — Семейството ти е от Слайго, а си построил къща в Клеър.

— Тя ме призова — пътеката, и онова, което беше в края й. Руините на старо имение на скалите над буйното море. Различно е от вълнистите хълмове на родното ми място, но ме призова.

— Сигурно това е причината. Отивам да ядосам Дойл, после ще си събера багажа. Добре е да съм готова.

 

 

По обед Сойер седеше на терасата и наблюдаваше Саша. Никой не искаше да я оставя сама за дълго и той предложи да е близо до нея за час, докато Бран работи.

Беше поставил една маса, почисти оръжията си. След което разстла картата си на Ирландия и гледаше как компасът му се плъзга решително към крайбрежието на графство Клеър.

Каза си, че не бива да се безпокои за Аника и да мисли за друго време, освен за годината, месеца и нощта, които ще избере Райли. Но умът му постоянно се връщаше на това, докато не се фокусира решително върху рисунката на Саша.

Не разбираше много от изкуство, можеше да каже само дали му харесва, или не. И не знаеше нищо за създаването му, освен когато бе гледал какво прави Саша, когато скицира или рисува.

Онова, което сега оживяваше върху платното, му се стори абсурдно красиво. Почти невъзможно. Светлината — как успяваше тя да създаде тази мека светлина, сякаш прозираща от вътрешността на мида? — се лееше над внушителна (това бе думата, която се натрапи на съзнанието му) каменна сграда. С високи арковидни прозорци с оловни стъкла. Имаше две кули — едната кръгла, другата островърха, и както той реши, тераси, наподобяващи бойници.

Цветя и храсти се простираха в подножието й като цветни поли, а дървета, лятно зелени, разпростираха шарената си сянка върху просторна морава, по-зелена от изумруд.

Всичко това се издигаше над стръмни скали, драматични, буреносно сиви, и неспокойно море, чиито вълни се разбиваха долу.

Лесно си представи Бран там. Вълшебникът в неговия замък на скалите. За себе си, когато се установи, той щеше да търси място за едноетажна къща, някъде на морския бряг — където и да е — със синя вода и полюшващи се палми. Но усещаше, че домът на Бран на скалите силно го привлича.

Когато Саша отстъпи назад, той понечи да заговори. Ала погледът в очите й го накара да замълчи.

Тя вдигна картината, остави я на работната маса, после подпря скицника си върху статива.

Значи имаше и още.

След като отвори кутия с цветна креда, тя избра една и започна да я движи бързо и ловко по страницата.

Той гледаше как оживява Аника, но както не я беше виждал никога досега. Издигаше се във водата, или поне така му се стори, с лице към повърхността. Косата й се стелеше в невъзможното синьо.

За миг Сойер си помисли, че това е като да гледаш проявяването на снимка — толкова бързи и уверени бяха движенията на Саша.

Ръцете на Аника се издигнаха над главата й, китките се докосваха, дланите й бяха събрани. Благодарение на кредата на Саша, на нейната дарба, звездата се появи в ръцете на Аника, сияйна и синя.

— Във водата и от нея — произнесе Саша. — От ръцете на богинята в тези на пазителката. Която е във водата и от нея. Звездата на Луна, звездата на водата, надарена с грация, радост, любов, сега държана от дъщерята.

Саша остави бавно кредата и се обърна към Сойер.

— Но нощта идва, страховита и кървава, и трябва да я посрещнем. Рискът ще е твой, пътешественико. И изборът да го направиш.

— Какъв риск?

— Твоят живот, за да спасиш този на всички останали. Ще прегърнеш ли богинята на мрака, ще я отведеш ли при светлината, ще я оставиш ли да се изгуби? Тя отново ще намери пътя, но ще рискуваш ли, за да не се пролее кръвта на приятелите ти? За да им дадеш време отново да се излекуват?

— Да я прехвърля с мен? Възможно ли е?

— Само ти знаеш. Ти си пътешественикът. Тя е дъщерята — каза Саша и посочи портрета. — И двамата трябва да избирате. Както и всички ние.

Очите на Саша се притвориха и тя изпусна въздишка.

— Сойер?

— Хей, добре дошла у дома! Трябва да поседнеш.

— Не, добре съм. — Тя махна с ръка, за да го отпъди. — Наистина, дори леко превъзбудена. Знам какво ти казах, но…

— Нека се успокоим. Значи, Аника намира звездата — Водната звезда.

— Знам, че може. — Докато разглеждаше творбата си, Саша взе парцал да избърше кредата от ръцете си. — И знам, че около нея ще има гласове и ридание, освен въздишките и песните. Само това знам.

Тя се върна при работната си маса и рисунката.

— Там трябва да отидем, Ледената звезда ни чака. Това е домът на Бран, нали?

— Да, той го позна, когато ти работеше върху него по-рано.

— На Бран е — повтори тя. — И още нещо. Би ли помолил останалите да дойдат. Трябва да я видят.

— Да, ще ги доведа. Ето. — Той й подаде бутилка вода. — Работиш вече цели четири часа.

— Има нужда от доизпипване, но… засега е достатъчно.

Бран дойде пръв, прегърна я през кръста, докато разглеждаше портрета на Аника.

— Той ли я осветява, или Аника осветява него?

— Мисля, че и двете. Чувствам, че трябва да побързам, че времето изтича. Не съм уловила блясъка — нейния, на звездата. Този блясък ще предизвика сълзи.

Тя сгуши лице в рамото му.

— Бран, сигурен ли си, че не можеш да им помогнеш? Не можеш ли да направиш така, че тя да остане с него?

— Дори да ми е по силите, а мисля, че е, моята дарба не бива да вреди. Аника е получила крака с определена цел. И е положила клетва по своя воля. Не бива да се намесвам в това.

— Сърцето ми се къса. — Саша се притисна към него, после отстъпи назад. — Ти се прибираш у дома.

— Ние се прибираме у дома. Домът ми е твой, фейд, ако го искаш. Ще живееш ли там с мен? А в твоите планини в Америка? И в моите апартаменти в Дъблин и Ню Йорк? На всички тези места?

— Бих живяла с теб навсякъде. Навсякъде, Бран! — Тя го прегърна и отново погледна рисунката. — Това е красиво и въздействащо. Това си ти. Знаеш ли защо си построил къща точно там?

— Знам само, че когато поех по онази пътека за първи път и стигнах до отвесните скали и руините, знаех, че мястото е за мен. То имаше нужда от дом, а аз имах нужда да съм там.

Аника излезе от къщата и ахна изумено.

— Ти си ме нарисувала! Аз съм намерила звездата! Държа я! Значи ще я намеря!

— Можеш и вярвам, че ще го направиш.

Дойл също излезе, вървеше малко пред Райли. Саша почувства как сърцето й се свива съчувствено.

— Вече си имаш звезда, Ани. Бас ловя, че този портрет ще се превърне в действителност още днес! — Въодушевена, Райли се премести до Дойл, загледа се в картината.

— Един въпрос, Бран. Колко спални имаш? — попита тя.

— Десет, но се използват само две, когато семейството ми се изсипе накуп.

— В тези кули има ли стаи?

— Да.

— Заплювам си едната!

— Това е твое? — попита Дойл, без да откъсва поглед от картината. — Тази къща на тези скали? С гъстата гора отзад? А на север, до гората, има кладенец.

— Има един стар кладенец и ми казаха, че някога гората е стигала по-надалеч. Ти как… Аха. — Бран изведнъж се досети. — Познаваш тази земя, тези отвесни скали.

— Морето, гората. Познавам ги. Това е моят дом. Или беше. Дядо ми помогнал на баща си да го построи… или поне в първоначалния му вид. Прекрасна каменна къща. А баща ми помогнал на своя да добави стаи в южния край, тъй като бил едно от десет деца, всичките живи. Заради кръвта на Макклиъри, така казваха всички. Силна и здрава. Аз пък помогнах на моя баща да ремонтира старата конюшня, която бе изградил дядо му. На скалистите хълмове пасяха овце, ловувахме елени и зайци в тези гори… И брат ми умря в ръцете ми на по-малко от ден езда от мястото, където сме родени. Сега искат от мен да се върна там, тези богове.

— Съжалявам, Дойл — започна Саша, но Райли поклати глава.

— Кои са били преди нас, как са живеели, какво са построили? Всичко това има значение. Ние ги почитаме, като се връщаме назад, като ходим, където са ходели те, живеем, където са живели те. Никога няма да си отидат, ако имат значение, ако са почитани.

Дойл я изгледа продължително.

— Това е единственото място на този свят, където не искам да се връщам.

— Боговете са копелета.

— Такива са, да. Такива са.

— Но Бран е построил къща на мястото, където някога е била твоята. Това не е съвпадение. Трябва да се примирим, да разберем защо.

— Изключено е да не отидем. А и там ще скриеш звездата, както скри първата в картината на гората.

— Да.

— Тогава по-добре да вървим да я намерим.