Харлан Коубън
Непознатият (5)

Пета глава

Събуди се в седем сутринта. Райън вече дежуреше пред вратата на спалнята.

— Татко…?

— Казвай.

— Би ли проверил имейлите си да видиш дали треньорът Бейм е разпратил резултатите?

— Вече проверих. В „А“ отбора си.

Райън не даде външен израз на възторга си. Не беше в неговия стил. Само кимна и се помъчи да прикрие усмивката си.

— Може ли след училище да отида у Макс?

— Какво сте намислили да правите в хубав слънчев ден като днешния?

— Ще стоим на тъмно да играем видео игри.

Адам се намръщи, макар да усещаше, че Райън го будалка.

— Ще дойдат и Джак и Колин. И ще играем лакрос.

— Върви — спусна нозе на пода Адам. — Закусил ли си?

— Още не.

— Искаш ли да ти приготвя „татковски яйца“?

— Само ако обещаеш да не ги наричаш така.

— Обещавам — засмя се Адам.

И за секунда забрави за предишната нощ — и за непознатия, и за „Novelty Funsy“, и за „Fake-A-Pregnancy.com“. Както става обикновено, всички те сякаш му се бяха случили насън и той почти се чудеше дали не са изцяло плод на въображението му. При все че истината му беше пределно ясна: просто блокираше съответните мисли. Благодарение на това беше успял да спи спокойно през нощта. И да беше сънувал нещо, нямаше никакви спомени. Адам поначало спеше добре. Корийн беше тази, която будуваше и се тревожеше. Адам се беше приучил по някое време да не се тръшка за независещи от него неща, да ги оставя на мира. Тази му способност да отсява проблемите се беше оказала доста здравословна. Сега обаче се питаше за какво по-точно става дума: дали в действителност оставяше нещата на мира, или само ги блокираше в мисълта си.

Слезе долу да приготви закуската. „Татковските яйца“ се забъркваха с мляко, горчица и пармезан. Около шестия си рожден ден Райън умираше за „татковски яйца“, но както обикновено става с децата, постепенно престана, веднъж ги нарече „скапани“ и се зарече повече да не ги близне. Напоследък обаче новият му треньор му беше внушил, че трябва да започва всеки ден с високопротеинова закуска, така че, подобно на старовремски мюзикъл, и „татковските яйца“ преживяха втори разцвет.

Адам го наблюдаваше как напада чинията, сякаш му е нанесла лична обида, и се напъна да си спомни как шестгодишният Райън се беше хранил от същата чиния в същото помещение. Но образът му се губеше.

Томас щеше да пътува до училище в колата на свой приятел, така че Райън и Адам се наслаждаваха заедно на бащино-синовното си мълчание. Пътят им минаваше покрай магазин за детско облекло „Бейби Гап“ и школа по карате от веригата „Тайгър Шулмън“. Напоследък и „Събуей“ бяха отворили своя закусвалня точно на оня „мъртъв“ ъгъл — единственото място в целия град, на което търговията никога не потръгваше и което в миналото бе приютявало и фурна за гевреци, и бижутерия, и магазин за висококачествени скъпи матраци, че дори и „Блимпи“ — закусвалня, която, според Адам, по нищо не се различаваше от „Събуей“.

— Хайде, довиждане. До по-късно — изскочи Райън от колата, без дори да го целуне по бузата. Кога беше престанал Райън да го целува? И това не помнеше.

Направи обратен завой на Оук Стрийт, подмина „Севън-Илевън“ и видя отпреде си „Уолгрийнс“. Въздъхна. Спря колата и преседя няколко минути на паркинга. Едва влачещ се старец, притиснал в смъртна хватка с възлести пръсти към рамката на проходилката книжния плик с изписаните му лекарства, мина покрай него и го изгледа кръвнишки. Или може би вече гледаше на целия свят по този начин.

Адам влезе в дрогерията. Не че нямаха нужда от паста за зъби и антибактериален сапун, но тези ги сложи в малката кошница за пазаруване само за заблуда на околните. Сети се как в юношеските си години пълнеше кошницата с разни тоалетни артикули, за да не биеха на очи презервативите, които после щяха да стоят толкова дълго в портфейла му, че срокът им на годност изтичаше и почваха да се късат.

ДНК тестовете бяха непосредствено до фармацевта. Адам се помъчи да подходи към стелажа с възможно най-нехайна походка. Погледна наляво. Огледа се надясно. Взе опаковката и прочете надписа на гърба й:

Трийсет на сто от закупилите този тест „бащи“ ще установят, че детето, което отглеждат, не е от тях.

Положи кутията обратно на стелажа и бързо се отдалечи, все едно тя можеше да го повика да се върне. Не, не му трябва чак дотам да стигне. Поне днес не.

Отнесе останалите покупки до касата, добави към тях пакетче дъвка и плати. Тръгна по шосе номер 17, подмина още няколко магазина за матраци (на какво ли се дължеше това изобилие от магазини за матраци в северната част на Ню Джързи?) и паркира пред фитнеса. Преоблече се и направи силова тренировка. В зрелия си живот Адам беше изпробвал какви ли не тренировъчни програми — йога (недостатъчно гъвкава), пилатес (неизбистрена), военна (ами що не взе просто да влезе в армията?), зумба (има ли смисъл да говорим?), аква аеробика (за една бройка да се удави) и спининг (изприщи му се задникът), — но в крайна сметка неизменно се връщаше към простите тежести. Имаше дни, в които не можеше да си представи живота без тези максимални натоварвания върху мускулите. Но имаше и такива, когато от железата му призляваше и копнееше да не вдига нищо по-тежко от следтренировъчния протеинов шейк с фъстъчено масло.

Заизпълнява механично движенията, стараейки се да не забравя да задържа в крайната точка контрактацията на мускулите — гаранция за ефективността на тренировката. Сгъваш, задържаш в горната точка, притискаш бицепса, бавно разгъваш. Изкъпа се, облече работния си костюм и се отправи към офиса си на Мидлънд Авеню в Парамъс — четириетажна изцяло остъклена сграда, чиято основна забележителност се заключаваше в това, че в архитектурно отношение не изпъкваше с нищо пред съседните офис сгради. Но пък никога нямаше да ти хрумне да й отредиш друга функция.

— Здрасти, Адам. Ще ми отделиш ли една секунда?

Беше Анди Грибъл — най-добрият му сътрудник. При постъпването му всички му викаха „Пича“ заради немарливата му външност и приликата му с екранния герой на Джеф Бриджис. Беше по-възрастен не само от останалите адвокатски сътрудници, но и от Адам, и ако се беше наканил, сигурно щеше с лекота да завърши право и да стане съдебен адвокат. Самият Грибъл обаче обяви веднъж: „Не ме влече тая работа, бе човек“.

Точно това бяха думите му, най-сериозно.

— Какво става? — попита Адам.

— Старият Рински.

Адам беше специалист в областта на отчуждените имоти, която се занимаваше със случаи, в които властите напираха да ти вземат земята, за да построят на нея я шосе, я училище. В конкретния случай градският съвет на Касълтън искаше да отнеме дома на Рински за целите на гентрификацията — „подмладяването“ на стари части от градовете с нови сгради и, съответно, по-младо и по-заможно население. Казано най-кратко, частта на града, в която попадаше той, можеше да бъде описана учтиво като „нежелателна“, а по-искрено като „сметище“, поради което градската управа беше сключила договор с предприемач, който трябваше да събори всички сгради и да вдигне на тяхно място нови къщи, магазини и ресторанти.

— Какво става с него?

— Ще му правим домашно посещение.

— Хубаво.

— Да изкарам ли и големите топове?

Които се явяваха част от ядрената мощ на Адам.

— Рано е още — отвърна му Адам. — Друго има ли?

Грибъл се облегна на стола си и качи ботуши върху бюрото.

— Довечера ще свирим. Идваш ли?

Адам завъртя глава. Анди Грибъл свиреше в кавър банда за хитове от седемдесетте години, която гастролираше в някои от най-престижните заведения в северен Ню Джързи.

— Няма как.

— Нищо на „Игълс“ няма да правим, обещавам ти.

— Че кога изобщо сте свирили нещо на „Игълс“?

— Не ги кльопам тях — каза Грибъл. — Но ще изпълним за пръв път „Please Come to Boston“. Помниш ли я?

— Разбира се.

— И какво мислиш?

— Не я кльопам — отвърна Адам.

— Не думай. Такова романтично парче. Сърцето да ти се скъса.

— Изобщо не е романтично — отрече Адам.

При което Грибъл изпя: „Няма ли да мирясаш, скитниче?“.

— Че как ще миряса при такова досадно гадже — предсказа Адам. — Той все я кани тя да го последва в някой нов град, а тя непрестанно му отказва и почва да го врънка да се върнел в Тенеси.

— Защото тя е и най-голямата фенка на човека от Тенеси.

— Да, ама той може и да няма нужда от фенка, а от партньорка в живота и любовница.

— Току-виж, си се оказал прав — потри брадата си Грибъл.

— Той просто я кани „Ела напролет в Бостън“. За „напролет“ става дума. Изобщо не я призовава да напусне завинаги Тенеси А тя как му отговаря? Тя пак му каза „Не ща, момче“. Е, що за отношение е това, нейното? Без всякакви приказки, без изобщо да го изслуша, тя направо го отрязва: „Не, и точка“. Тогава той най-любезно й предлага Денвър, а ако и там не ще — Лос Анджелис. Никаква разлика. „Не, не и не.“ Ама то не бива така, бе сестро. Я си дай малко свобода.

— Ама и ти не си в ред, да знаеш — нахили се Грибъл.

— На всичко отгоре — вдъхновяваше се все повече Адам — тя твърди, че във всички тия огромни градове — Бостън, Денвър, Лос Анджелис — нямало жена, която да може да се мери с нея. Е, тя май съвсем се надцени.

— Адам.

— Кажи.

— Ти май доста се отплесна, брат ми.

— Вярно — кимна Адам.

— И изобщо прекалено много премисляш всичко, Адам.

— Има такова нещо.

— Затова пък не познавам по-добър адвокат от теб.

— Благодаря — рече Адам. — Но не, не те пускам да си тръгнеш преди края на работното време заради концерта.

— О, хайде стига. Не ставай като него.

— Моля?

— Адам?

— Кажи.

— Като оня в песента. Скитникът, дето я кани при себе си в Бостън, нали се сещаш?

— Какво му има?

— Бъди справедлив и към момичето, имам предвид.

— В какъв смисъл?

— Ами той нали я кандърдисва, че щяла да продава картините си на тротоара пред кафенето, в което се надявал скоро да започне работа. — И Грибъл разпери ръце: — Ти на това „финансово планиране“ ли му викаш?

— Едно на нула за теб — подсмихна се Адам. — Като гледам, май ще е най-добре да скъсат.

— Защо? Много добре са си двамата. Дори по гласа му се усеща.

Адам сви рамене и влезе в офиса си. Разменените празни приказки го бяха разтоварили. Но ето че предишните мисли пак го заглозгаха. Лоша работа. Проведе няколко телефонни разговора, срещна се с двама клиенти, провери кой от сътрудниците му какво прави и изпълнява ли възложените му задачи. Животът си върви, и точно това е най-възмутителното. За пръв път го осъзна, когато беше на четиринайсет и баща му почина внезапно от инфаркт. Седеше в черната лимузина до майка си и гледаше през прозореца как животът си течеше без промяна за всички останали хора на света. Деца отиваха на училище. Родители ходеха на работа. Автомобилите надуваха клаксони. Слънцето не беше спряло да свети. А неговият баща си беше отишъл. Без нищо друго да се промени.

Така че днешният ден му напомняше за пореден път очебийното: света хич не го е еня за нашите дребни проблеми. Ние обаче така и не го проумяваме, нали? Нима не са длъжни всички да забележат, че животът ни се е разбил? Може и да са, но не го правят. За външния свят Адам си оставаше непроменен, зает с обичайната си дейност, обзет от обичайните чувства. Побесняваме, щом някой ни засече по пътя, или се чеше по главата какво точно да си поръча в „Старбъкс“, или не реагира точно така, както, според нас, би следвало, без изобщо да си дадем сметка, че зад своята фасада човекът може би се бори с някаква достигнала промишлени мащаби неприятност. Че животът му може да е рухнал. Че може да го е застигнала неописуема трагедия или бъркотия и че нишката на здравия му разум може всеки момент да се скъса.

Нас обаче това не ни засяга. Не го забелязваме. Просто продължаваме напред.

На път за дома прехвърляше радиостанциите една подир друга, докато накрая се спря на спортно предаване, по което течаха безсмислени спорове. В целия този раздиран от противоречия и вечно воюващ свят беше приятно да чуеш как хора се джафкат за безсмислени неща от рода на професионалния баскетбол.

Адам се изненада донякъде, когато видя паркираната на алеята пред дома им хонда одисей на Корийн. Собственикът на автокъщата беше описал с най-сериозно изражение цвета й като „тъмновинена перла“. Върху капака на минивана, на овална магнитна плака беше изписано името на града им — подобни автомобилни племенни татуси като да бяха станали задължителен атрибут за заможните обитатели на предградията. Редом с плаката имаше кръгла лепенка с пресечени стикове за лакрос и надпис ПАНТЕРИТЕ, талисмана на града и огромна зелена буква У, обозначаваща прогимназията „Уилърд“, в която учеше Райън.

Не беше очаквал Корийн да се прибере толкова рано от Атлантик Сити.

Това донякъде объркваше сценария му за предстоящия сблъсък, който беше репетирал нонстоп през целия ден. Превъртя го неколкократно наум, разгледа няколко възможни подхода, но не одобри напълно нито един. И си даваше сметка, че няма смисъл да планира каквото и да било. Споменаването на наученото от непознатия — изправянето й пред станалата му известна истина — щеше да е равносилно на издърпването на прословутия пръстен на гранатата с изцяло непредсказуеми реакции от страна на присъстващите.

Дали пък няма да отрича?

Възможно е. Не би се учудил, ако се окаже, че за целия случай си има най-невинно обяснение. Адам се стараеше да не си създава предварителни нагласи, но подобна вероятност все пак му се струваше най-вече празна надежда. Паркира до нейната кола. Самата алея водеше до гаража им за две коли, който през годините бяха напълнили със стари мебели, спортни пособия и други потребителски придобивки, така че от известно време и двамата оставяха колите си отвън.

Слезе от колата и тръгна нагоре по алеята. Прекалено много сухи петна се бяха появили по ливадата. Корийн сигурно щеше да му направи сериозна забележка. Самата тя отказваше да възприеме безгрижния стил на живот, а предпочиташе да посочва пропуските и да ги изправя. Адам смяташе себе си за по-удачен проводник на безгрижието, независимо че някои можеха да го сбъркат с мързела. Моравата в предния двор на съседите Бауър беше готова да посрещне турнир по голф и Корийн нямаше как да не направи неизбежното сравнение. На Адам обаче изобщо не му дремеше.

Входната врата се отвори и отвътре излезе Томас, метнал през рамо сака си за лакрос и облякъл екипа за мачовете на чужд терен. Захили се, като видя баща си, а предпазителят за зъби увисна от устата му. И Адам за кой ли път усети познатата топлина в гърдите си.

— Здравей, татко.

— Накъде така?

— Имаме мач, забрави ли?

Адам, естествено, беше забравил напълно, но поне имаше обяснение за преждевременното завръщане на Корийн.

— С кого трябваше да играете?

— С „Глен Рок.“ Но тя, мама, ще ме закара. Ти нали ще дойдеш за самия мач?

— Разбира се.

При появата на Корийн в рамката на вратата Адам усети как сърцето му падна в петите. Красавица беше и красавица си беше останала. Колкото трудно му беше да си спомни как изглеждаха синовете му като по-малки, толкова точно обратното се получаваше по отношение на Корийн. Пред очите си и досега виждаше двайсет и три годишната красавица, в която се беше влюбил навремето. Е, ако се вгледаше малко по-внимателно, нямаше как да не забележи бръчиците покрай очите и лекото отпускане на кожата тук-там, но дали от обич или заради факта че я виждаше ежедневно и постепенните промени му убягваха, но така или иначе, изобщо не забелязваше тя да старее.

Косите на Корийн не бяха изсъхнали след наскоро взетия душ.

— Здравей, мили.

— Здрасти — не помръдна от мястото си той.

Тя се приведе напред и го целуна по бузата. Косите й ухаеха очарователно на люляк.

— Нали ще имаш грижата да прибереш Райън?

— Той къде е?

— Отиде да си играят у Макс.

Томас буквално потръпна от ужас.

— Не се казва вече така, мамо.

— Кое?

— Че е отишъл да си играят. Той е вече прогимназист. Игри играят шестгодишните.

Корийн въздъхна, но в същото време се и усмихна.

— Добре, да кажем, че е отишъл на зряла среща с Макс. — И погледна Адам в очите. — Ще го вземеш ли оттам за мача?

Адам усети, че кима, без да е взел умишлено подобно решение.

— Разбира се. Ще се видим там. Как мина конференцията в Атлантик Сити?

— Добре.

— Ъ-ъ, народе? — прекъсна ги Томас. — Няма ли начин после да си побъбрите? Тренерът много се дразни, ако не сме се събрали поне половин час преди началото на мача.

— Прав си — призна Адам. После се обърна пак към Корийн, стараейки се да поддържа весел тон: — Защо пък да не си… ъ-ъ… побъбрим после?

Корийн обаче се поколеба с отговора — не повече от половин секунда, но и това му стигаше:

— Окей, няма проблем.

Той остана на предното стъпало да ги гледа как слизат по алеята. Корийн натисна дистанционното на минивана и задната врата зейна. Томас метна сака си в багажника и седна на дясната предна седалка. Пастта се затвори, поглъщайки цялата му екипировка, без да я сдъвче. Корийн му махна с ръка, махна й и той.

С Корийн се бяха запознали в Атланта по време на петседмичен подготвителен курс за „Лит Уърлд“ — благотворителна организация, която пращаше учители по четене в най-бедните части на света. През онези години още не съществуваше традицията всеки подрастващ да отскача до Замбия да построи колиба, която после да впише в биографията си за кандидатстване да следва. Напротив, тогавашните доброволци бяха до един завършили студенти. И бяха ентусиасти, вероятно прекалено големи ентусиасти, но поне намеренията им бяха искрени.

Двамата с Корийн се запознаха не на самия кампус на университета „Емъри“, където се провеждаше курсът, а в близкия бар, където навършилите двайсет и една години студенти можеха да пият и да се свалят спокойно на фона на тъпи кънтри парчета. Тя беше отишла там с група приятелки, той — с приятели. Адам търсеше нещо само за през нощта. Нейната цел беше по-сериозна. Двете групи се сближиха бавно — младежите дойдоха при момите, все едно участваха в типична танцова сценка в слаб филм. Адам предложи на Корийн да я почерпи. Разбира се, каза му тя, но от това няма да има никаква полза. Той все пак й поръча напитката, придружена с изтъркания лаф, че нощта тепърва започва.

Сервираха им напитките. Двамата се заприказваха. Разговорът потръгна. Много късно през нощта, малко преди да затворят бара, Корийн му призна, че още в ранното си детство останала без баща, в отговор на което Адам за пръв път сподели някому как баща му починал, а светът изобщо не му обърнал внимание.

Загубата на бащите им се оказа свързваща ги тема. И оттам започна всичко.

Веднага след сватбата заживяха в тиха кооперация край междущатска магистрала 78. Той все още работеше като обществен защитник, а тя преподаваше в един от най-трудните квартали на град Нюарк в Ню Джързи. Роди се Томас и стана наложително да се пренесат в нормална къща. Нещата се подреждаха някак си от само себе си. На Адам му беше, общо взето, все едно къде ще живеят — дали жилището им ще е нещо съвременно или по-класическо, като сегашното. Интересуваше го единствено Корийн да е щастлива — не толкова заради това колко готин е самият той, а защото не му пукаше особено каква ще е къщата им. И по очевидни за всички причини Корийн избра точно този град.

Сигурно трябваше още тогава да се опъне, но беше прекалено млад, за да усети смисъла. И самата къща също беше личен неин избор. Градът. Къщата. Гаражът. Колите. Синовете.

А неговите предпочитания какви бяха в такъв случай?

Той сам не можеше да каже, но точно тази къща — в този квартал — ги беше озорила във финансово отношение. На Адам му се наложи тогава да напусне длъжността „обществен защитник“, за да заеме далеч по-благоприятно платената позиция в кантората „Бачмън Симпсън Фийгълс“. Направи го не защото точно това желаеше да работи, а защото му предлагаше равната, добре асфалтирана пътека, по която в края на краищата поемаха всички мъже като него: сигурна обстановка за отглеждане на деца, прекрасна къща с четири спални, гараж за две коли, баскетболно табло на едната стена към алеята и газово барбекю на дървената веранда, гледаща към задния двор.

Чудесно, нали?

Неслучайно Трип Еванс го беше описал като „живот мечта.“ Американската мечта. Корийн сто на сто щеше да е съгласна.

„Нищо не ти налагаше да останеш с нея…“

Трип Еванс, естествено, не беше прав. Мечтата е нещо крехко и в същото време безценно. Не бива безгрижно да я разбиеш. А ти си толкова неблагодарен, егоистичен и ненормален, че не можеш да проумееш какъв късмет всъщност си извадил.

Отвори вратата и се запъти към кухнята. Върху кухненската маса цареше пълен безпорядък в стил „староамериканско писане на домашни“. Томас беше зарязал учебника си по алгебра отворен на задача, в която се искаше да се намери стойността на „х“ в уравнението f(x) = 2×2 — 6x = 4. В сгъвката на тетрадката лежеше молив НВ. Бели листа, разграфени на светлосини квадратчета, лежаха разхвърляни във всички посоки, включително и по пода.

Адам се наведе, събра ги и ги върна на масата. За миг се загледа в домашното задание.

После си рече „Внимавай“. Залогът не се ограничаваше с неговия и на Корийн живот.