Харлан Коубън
Непознатият (37)

Трийсет и седма глава

Нищо лошо не се беше случило помежду им.

Сали Периман беше младши съдружник във фирмата и я бяха назначили за „първа цигулка“ на Адам във времеемко дело, по което ищец беше семейство имигранти, собственици на гръцки ресторант. Хората от четирийсет години се трудели успешно в град Харисън, но наскоро мощен хедж фонд построил на другия край на улицата им голяма сграда с офиси и увещал местните власти, че трябвало да разширят пътя предвид големия трафик, който щял да привлече. А това означавало да се събори ресторантът. Така че Адам и Сали се бяха изправили срещу управляващите, банкерите и — в крайна сметка — срещу дълбоко вкоренената корупция.

Човек понякога няма търпение да се захване за работа от ранни зори и го е яд, когато денят му клони към своя край. Работата го поглъща всецяло. И яденето му, и пиенето му, и сънят му протичат покрай съдебното дело. Точно в такъв период се беше озовал и Адам. А покрай работата се сближаваш и с онези, които те подкрепят в твоето славно и изнурително начинание.

Сближаването бе засегнало и тях двамата със Сали Периман.

Много близки си станаха.

До физически интимности изобщо не стигнаха — не бяха се целували дори.

И граници не преминаха, макар на няколко пъти да се бяха приближили плътно до тях, да ги бяха подлагали на изпитание, дори и стъпваха върху им, но така и не ги прекосиха. От всичко това Адам научи следния урок: докато стоиш на границата и се колебаеш между двата различни живота от двете й страни, ако не я пресечеш в даден момент, нещо неминуемо ще повехне и ще умре. Два месеца след приключването на делото Сали Периман започна работа в друга адвокатска кантора, в Ливингстън.

Край на близостта им.

Междувременно обаче Корийн се е обаждала на Сали.

Защо? Отговорът беше повече от ясен. Адам се постара да го обмисли, да изгради разни теории и хипотези, покрай които евентуално да проумее какво се е случило с Корийн. Някои парчета от пъзела май почваха да се нареждат. Но картината, която се оформяше, не беше никак приятна.

Полунощ беше отминала. Момчетата спяха. А в къщата се беше настанила скръб. От една страна, на Адам му се щеше синовете му да дават гласност на страховете си, но още повече му се искаше те да блокират опасенията си, да живеят някак си ден за ден до завръщането на Корийн. Защото единствено завръщането й можеше да оправи нещата.

Длъжен е да открие Корийн.

Старецът Рински му беше пратил първоначалните сведения за Ингрид Присби. Засега в тях не откриваше нищо забележително. Живеела в Остин, в щата Тексас, преди осем години завършила университета „Райс“ в Хюстън, работила в две новосъздадени интернет компании. Рински беше успял да открие дори домашния й телефон. Но като набра номера, Адам успя да се свърже единствено с механичния глас на телефонния й секретар. Остави съобщение с молба тя да му се обади. Рински му беше дал също така домашния телефонен номер и адреса на майката на Ингрид. Адам се канеше и на нея да звънне, но не му идеше наум как ще й се представи. Пък и вече беше късно. Реши да преспи върху идеята.

Какво друго му оставаше?

Ингрид Присби имаше и страница във фейсбук. Дали нямаше оттам да почерпи още нещо? И Адам имаше страница във фейсбук, но много рядко влизаше в нея. С Корийн си бяха създали отделни страници преди няколко години най-вече заради носталгията, която беше обзела Корийн, след като прочете статия как социалните медии давали на човек възможност да преоткрие приятелите си от миналото. Адам й угоди, въпреки слабия си интерес към миналото. Откакто беше качил профилната си снимка, почти не се беше докосвал до страницата си. В началото Корийн прояви известен ентусиазъм към явлението „социални медии“ като цяло, но надали, според него, беше влизала в страницата си повече от два-три пъти седмично.

Но пък откъде можеше да е сигурен?

Спомни си как двамата с Корийн седяха в същата тази стая и създаваха профилите си във фейсбук. И как след това почнаха да издирват и да „френдват“ роднини и съседи. Адам разгледа подробно снимките, качени от бившите му приятели състуденти — нахилени семейни снимки на плажа, празнични коледни обеди, спортуващи деца, семейни зимни почивки на ски в Аспен, сдобилата се с тен съпруга, прегърнала засмения си съпруг, и прочие.

— Всички имат вид на щастливи хора — отбеляза Адам тогава.

— Ох, и ти ли? — възкликна Корийн.

— Какво „и аз“?

— Не усещаш ли, че фейсбук е нещо като сборен албум с най-големите ти хитове? Във фейсбук всички изглеждат щастливи. — Изведнъж в гласа й се прокрадна остра нотка. — Фейсбук не е равносилен на действителността, Адам.

— Изобщо нямах това предвид. Само отбелязах, че всички имат вид на щастливи хора. Именно това ме учудва. Защото, ако съдиш за света по фейсбук, как ще си обясниш защо толкова много хора вземат антидепресанти от рода на прозак? — Корийн нищо повече не каза тогава. Адам беше видял нещата откъм смешната им страна и въпросът също престана да го занимава. Но сега, поглеждайки назад към миналото през избърсаните напоследък очила, нещата му се явяваха с определен по-мрачен, по-грозен оттенък.

Посвети близо час на фейсбук страницата на Ингрид Присби. Първо прегледа „Семейство и взаимоотношения“ — току-виж, му излязъл късметът и непознатият се окажеше неин съпруг или годеник. Ингрид обаче се беше писала „неомъжена“. Изкликна целия списък на 188-те й приятели, но надеждата му да открие сред тях непознатия така й не се сбъдна. Разгледа ги внимателно, дали пък няма да мерне някои познати — негови или на Корийн. Нито един. Скролна по страницата на Ингрид какви промени в състоянието си е правила. Не видя нищо, което да съдържа поне намек за непознатия, за фалшиви бременности и други подробности в този дух. Изследва максимално критично всичките й фотографии. И усети как всички излъчваха онова неизменно положително настроение. Ингрид Присби изглеждаше щастлива на всички партита с цялото там пиене и непринуденост и още по-щастлива на снимките, отразяващи доброволната й дейност. А тя беше с широк обхват — столови за бездомници, „Червен кръст“, концерти за повдигане духа на военнослужещите, „Джуниър Ачийвмънт“. Направи му впечатление и друга подробност: всички фотографии бяха групови; на нито една не беше само тя, нямаше нито един портрет или селфи.

Нито един от тези изводи обаче не го насочваше къде да търси Корийн.

Явно нещо му убягваше.

Въпреки късния час Адам отказваше да се предаде. Първото, което го интересуваше, беше връзката между Ингрид и непознатия. Няма начин двамата да не ги свързва някаква обща идея.

Замисли се за Сюзан Хоуп и опита им да я шантажират във връзка с фалшивата й бременност. Понеже най-вероятно и Корийн бе станала жертва на подобно изнудване. При това нито тя, нито Сюзан им бяха платили исканата сума…

Ами ако не е така? За Сюзан беше сигурен, че не я е платила. От самата нея го чу. Значи ли това, че и Корийн е отказала? Облегна се на стола и обмисли тази вероятност. Да допусне — колкото и да не му се вярва, — че Корийн в действителност е откраднала парите за лакрос; и че го е направила именно за да си осигури мълчанието им.

Кое им пречи обаче те, така или иначе, да се разприказват въпреки плащането?

Доколко е възможно това?

Няма откъде да знае. Затова реши да се съсредоточи върху основния въпрос: по каква линия се познава Ингрид с непознатия? Няколко обяснения му идваха наум и той ги подреди според степента на вероятност.

Най-вероятно — по линия на работата. Ингрид е работила в няколко интернет фирми. А човекът, който движи сегашната им дейност, най-вероятно или е работил за „Fake-A-Pregnancy.com“, или е някой хакер — или и двете.

На второ място — познават се от студентските си години. Възрастта им е горе-долу еднаква, така че нищо не пречи да са се запознали и да поддържат връзката си от времето им в университета. А това ще рече, че отговорът може би се крие в университета „Райс“.

Трета вероятност — и двамата да са от тексаския град Остин.

Възможно ли е това да е ключът? Върна се към приятелите й, обръщайки специално внимание на онези от тях, чиято работа е била свързана с интернет. А те не бяха никак малко. Прегледа и техните страници. Част от тях бяха или блокирани, или с ограничен достъп, но все пак повечето хора се включват във фейсбук за всичко друго, но не и за да се крият. Времето напредваше. Зае се да прегледа и приятелите на нейните приятели, които също са работили чрез интернет. Стигна чак до профилите и работата на приятелите на тези приятели. И най-после, в 4:48 ч. сутринта — поне това показваше часовникът на екрана, — Адам напипа златната жила.

Първата следа дойде от сайта „Fake-A-Pregnancy“. На линка „Контакти“ беше изписан пощенският адрес на фирмата, в Ривиър, в щата Масачусетс. Провери адреса в гугъл и установи, че там се помещава бизнес конгломератът „Downing Place“, специализиращ се в управлението на начинаещи фирми и уеб страници.

Е, това вече беше нещо.

Пак прегледа приятелите на Ингрид и попадна на някакъв, който посочваше като свой работодател именно „Даунинг Плейс“. Отиде на профилната му страница. Нищо забележително, като се изключи фактът, че двама от приятелите му също работеха за „Даунинг.“ Кликна и на техните страници и така по някое време стигна до страницата на жена на име Габриела Дънбар.

Според информацията на страницата Габриела Дънбар била завършила специалността „бизнес“ в колежа „Оушън Каунти“ — Ню Джързи, а преди това учила в гимназията във Феър Лон. Никъде не се споменаваше нито сегашен, нито предишен работодател — нито дума за „Даунинг Плейс“ или друг уеб сайт, — а освен всичко друго жената не беше поствала нищо през последните осем месеца.

Онова, което беше привлякло вниманието обаче, беше фактът, че работодател на трима от приятелите й беше същата тази „Даунинг Плейс“. И че самата тя живеела в Ривиър, Масачусетс.

Съсредоточи се върху страницата й. Прегледа всичките й албуми със снимки, докато попадна на една от преди три години — в албума „Качени от мобилния“ под най-невинното заглавие „Отпускарски купон“. Беше типична снимка от парти в офиса, в стил „дай да се щракнем за последно, преди да сме изпопадали под масата“ — групов портрет, чийто автор после го е разпратил по имейлите или го е постнал на собствената си страница. Сбирката се е провела в ресторант или бар с дървена ламперия. На снимката има двайсетина-трийсет души, повечето със зачервени лица и очи, дължащи се не само на светкавицата на фотоапарата, но и на изпития алкохол.

В самия ляв край на снимката, с чаша бира в ръка и гледащ не в обектива, а в съвсем друга посока — вероятно несъзнаващ, че някой ги снима, — се мъдреше непознатият.