Харлан Коубън
Непознатият (36)

Трийсет и шеста глава

Както и при всяко предишно свое влизане в гаража, непознатият се сети колко много от прочутите фирми уж били започнали в подобни обстоятелства. Стив Джобс и Стив Возняк създали „Apple“ (що ли не са си кръстили компанията „The Steves“?), след като продали петдесет бройки от новия компютър на Возняк „Apple I“, сглобени в гараж в Купертино, в щата Калифорния. Джеф Безос положил началото на „Amazon“ с продажба на книги онлайн от своя гараж в Белвю, в щата Вашингтон. „Google“, „Disney“, „Mattel“, „Hewlett-Packard“ и „Harley-Davidson“ — всички тези гиганти били тръгнали, ако може да се вярва на легендата, от нищо и никакви си гаражи.

— Нещо ново около Дан Молино? — попита непознатият.

Зад огромните монитори на мощните компютри в гаража седяха трима души. На етажерката пък имаше четири безжични рутера в съседство с кофите с боя, оставени там от бащата на Едуардо преди повече от десет години. Едуардо, който беше несравнимо по-добър техничар от останалите, беше настроил системата така, че безжичните рутери излъчваха само изходящи сигнали, които се изгубваха в ефира и им осигуряваха пълна анонимност в мрежата; но дори да успееше някой да се добере до тях, рутерите автоматично се прехвърляха на друг хост. Честно казано, непознатият много слабо ги разбираше тези работи, но и не му трябваше повече.

— Вече плати — каза Едуардо.

Дългите му мазни коси плачеха за подстрижка, а небръснатата му физиономия го караше да изглежда по-скоро мазен, отколкото модерен. Беше хакер от старата школа, който изпитваше удоволствие най-вече от играта на криеница, а по-малко — от общественото възмущение и парите.

До него седеше Габриела — самотна майка на две деца и определено най-възрастната сред присъстващите, четирийсет и четири годишна. Навлязла бе в професията преди две десетилетия като операторка на секс телефон, чието основно занимание беше да говори с клиента колкото се можеше по-дълго, покрай което сметката му нарастваше с $3,99 на минута. В по-ново време Габриела се беше изявявала в сродна професия, представяйки се за различни навити омъжени жени в сайт за запознанства, който не се интересуваше от семейното положение на клиентите. В случая задачата й беше да залъгва новия клиент (тоест, поредния наивник), че работата неминуемо ще стигне до секс веднага след като му изтече пробният срок и плати с кредитната си карта едногодишния абонамент.

Най-новият им колега, Мертън, беше деветнайсетгодишен, целият в татуси, кльощав, с обръсната глава и ярки сини очи с леко налудничав поглед. Верижките, които се точеха от джобовете на торбестите му джинси, подсказваха, че си пада или по велосипедите, или по садомазохизъм — не ставаше ясно по кое от двете. Чистеше мръсотията под ноктите си с върха на автоматичен нож, а в свободното си време работеше на доброволни начала за някакъв телевизионен евангелист, който проповядваше от спортна арена с дванайсет хиляди места. Ингрид го беше довела от предишната си месторабота — уеб сайт на фирмата „Дъ Файв“.

— Нещо не си доволен — каза Мертън на непознатия.

— Сега вече ще му се размине.

— Кое? Това, че ще играе футбол на високо ниво, докато взема анаболи ли? Голяма работа. Като гледам, поне осемдесет на сто и от другите играчи зобят.

— Трябва да държим на принципите си, Крис — съгласи се Едуардо.

— Така е — каза непознатият.

— Твоите принципи, по-точно.

Непознатият, който всъщност се казваше Крис Тейлър, кимна. Крис беше и основателят на движението, независимо че то се помещаваше в гаража на Едуардо. Едуардо беше първият му сподвижник. В началото започнаха едва ли не на майтап да се борят срещу неправдите. Но по някое време Крис си даде сметка, че движението им може да бъде едновременно и печелившо предприятие, и източник на добрини. Но че, за да не надделее едното над другото, задължително ще трябва да се придържат към основополагащите му принципи.

— Какъв е проблемът? — попита го Габриела.

— Откъде реши, че има проблем?

— От това, че ти се появяваш тук само когато възникне проблем.

Което си беше самата истина.

Едуардо се облегна на стола си.

— Някакви затруднения ли срещна с Дан Молино и сина му?

— И да, и не.

— Нали парите се получиха — отбеляза Мертън. — Значи, не е било толкова страшно.

— Вярно е. Но ми се наложи сам да се оправям.

— Е, и?

— Ингрид също трябваше да дойде.

Другите трима се спогледаха. Мълчанието им наруши Габриела:

— Вероятно е решила, че една жена ще бие на очи на чисто мъжки състезания.

— Възможно е — съгласи се Крис. — Някой чул ли е нещо от нея?

Едуардо и Габриела завъртяха глави. Мертън се изправи и попита:

— Чакай. Ти кога за последно разговаря с нея?

— В Охайо. Когато се срещнахме с Хайди Дан.

— И казваш, че трябваше да се присъедини към теб и за подборните състезания на футболистите?

— Така поне ми обеща. Придържахме се стриктно към правилата: пътувахме отделно и не сме контактували по никакъв начин.

Едуардо почна пак да чука по клавиатурата.

— Само за секунда, Крис. Искам да проверя нещо.

Крис. Вече му беше необичайно да чува името си. През последните няколко седмици се беше превърнал в аноним, в безименния Непознат. Дори с Ингрид спазваха уговорения протокол: никакви имена. Аноними. В това им решение се съдържаше и определена ирония, разбира се. Защото към анонимност се стремяха тъкмо онези, с които се захващаше, без да си дават сметка, че те специално в никакъв случай не могат да останат анонимни.

За него обаче — за Крис, за Непознатия — анонимността беше налице.

— Според графика — четеше Едуардо от екрана — Ингрид е трябвало да бъде вчера във Филаделфия, за да остави наетата кола. Чакай да проверя сега… — По дяволите! — вдигна очи.

— Какво?

— Колата изобщо не е върната.

Атмосферата в помещението стана ледена.

— Трябва незабавно да се свържем с нея — предложи Мертън.

— Прекалено рисковано е — отбеляза Едуардо. — Ако се е компрометирала, телефонът й може да е в чужди ръце.

— Ще се наложи да пренебрегнем правилата — каза Крис.

— Но ще внимаваме — обеща Габриела.

Едуардо кимна.

— Ще я потърся по „Вайбър“, като ще пренасоча разговора през два български IP адреса. Работа за пет минути.

Не му отне дори три.

Телефонът зазвъня. Веднъж, втори път, а на третото иззвъняване някой вдигна. Очакваха да чуят гласа на Ингрид. От отсрещната страна обаче се оказа мъж:

— Кой се обажда?

И Едуардо мигновено прекъсна разговора. За момент в гаража настъпи пълно мълчание. А след това Непознатия — Крис Тейлър, изрече на глас мислите им:

— Компрометирани сме.