Харлан Коубън
Непознатият (35)

Трийсет и пета глава

Сали Периман седеше в края на бара, отпиваше от бирата си и четеше вестник „Ню Йорк Поуст“. Облечена беше в бяла блуза и тясна сива пола. Косата й беше вързана на конска опашка. Палтото й беше върху съседното столче, което пазеше за Адам. Като усети приближаването му, тя вдигна палтото, без да отлепя очи от вестника. Адам се намести на седалката.

— Отдавна не съм те виждала — каза тя.

Но все още не откъсваше поглед от вестника.

— Така е — съгласи се Адам. — Какво ново в работата?

— Главата ми е бръмнала от клиенти.

Тя чак сега го погледна в очите. Нещо трепна неочаквано отвътре му и остана да го гложди.

— Но съм сигурна, че не затова поиска да се видим.

— Вярно.

Настъпи един от онези мигове, в които всичкият околен шум утихва, останалият свят се превръща във фон, а в центъра остават той и тя и нищо друго.

— Адам?

— Слушам те.

— Няма да понеса сериозна сцена на това място. Кажи ми направо за какво си дошъл.

— Жена ми звъняла ли ти е някога по телефона?

Неин ред беше да примига от изненада, сякаш нещо я порази вътрешно.

— Кога?

— Изобщо.

— Да — премести тя погледа си към чашата. — Веднъж.

Барът, в който се намираха, беше част от шумен ресторант на известна верига — заведение, чиито специалитети се ограничават с пържени в дълбок тиган предястия, а по хилядата окачени по стените им телевизори текат едновременно две спортни събития. Дойде барманът и им се представи най-подробно и гордо. За да им се махне от главите, Адам моментално си поръча бира.

— Кога? — попита я.

— Горе-долу преди две години. По време на онова дело.

— Не си споменала.

— Случи се само веднъж.

— И все пак.

— Има ли значение след толкова време, Адам?

— Какво ти каза тя?

— Знаеше, че си бил у нас.

Адам насмалко да попита откъде е знаела, но усети, че отговорът всъщност му е пределно известен. Вече е била инсталирала онова приложение на телефоните им. За да проверява по всяко време къде са синовете й.

Или той къде е.

— Друго?

— Искаше да знае за какво си идвал.

— И ти какво й каза?

— Че си идвал по работа — отвърна Сали Периман.

— И че нищо не се е случило, нали?

— Нима не беше така, Адам? Бяхме се побъркали покрай онова дело. — После добави: — Но почти се случи.

— „Почти“ не се брои.

На устните на Сали се появи тъжна усмивчица.

— Но жена ти може да го брои, да речем.

— Тя повярва ли ти?

— Втори път не ми е звъняла — сви рамене Сали.

Той се вцепени на мястото си. Отвори уста, без да знае какво точно възнамерява да каже, но тя го възпря с отворена длан: „Мълчи“.

Права беше. Слезе от столчето и излезе от бара.