Харлан Коубън
Непознатият (33)

Трийсет и трета глава

Най-после и Одри Файн да каже нещо смислено. И да насочи Джоана по първата й истинска следа.

В едно обаче се беше оказала права шефката на местната полиция Джоана Грифин по отношение на ония от окръжното управление. Бяха си сложили съпружеските наочници и моментално заподозряха Марти Дан за убийството на жена му Хайди. Не се разубедиха дори пред желязното алиби на горкия Марти за времето, в което е бил отнет животът на жертвата. Досега поне. От самото начало възприеха, че става дума за „професионално поръчково убийство“, и сега се ровеха в разпечатките на телефонните разговори и имейлите на горкия Марти. Разпитваха из офисите на „Ти Ти Ай Флор Кеър“ за поведението му напоследък, за познанствата му, къде ходел да пие и да обядва и така нататък, с надеждата да напипат някоя връзка на Марти с евентуалния поръчков убиец.

Именно обядът се оказваше ключовият момент.

Но не къде обядвал Марти. И тук ония от окръжното пак се бяха оплели.

Ами къде обядвала Хайди.

Джоана знаеше, че веднъж седмично Хайди се срещаше с момичетата за обяд. Дори самата тя беше присъствала на два-три от тях. В началото реши, че са израз на парвенющина и излишно губене на време. Това беше донякъде така. Но пък, от друга страна, ставаше въпрос за жени, които искаха да контактуват непосредствено с други жени. И тъкмо тези жени си поставяха за цел да се застояват колкото се може по-дълго на обедната маса, за да се наприказват с приятелките си и да внесат поне мъничко разнообразие в обичайния си бит, ограничаващ се със семейството или работата.

Нима има нещо лошо в това?

През въпросната седмица обядът им се беше състоял в „Ред Лобстър“, с участието на Одри Файн, Кет Бранъм, Стефани Кайлс и Хайди. Нито една от тях не беше забелязала нещо необичайно. И трите бяха единодушни, че Хайди, на която оставали по-малко от двайсет и четири часа, преди да я убият в дома й, била, както винаги, изключително словоохотлива. Самите разговори на Джоана с тези жени обаче бяха крайно особени. И трите бяха буквално съсипани от загубата на най-близката си приятелка Хайди — единствената, с която можели всичко да споделят и която била най-силната натура сред тях.

Джоана беше на същото мнение. Да, Хайди в действителност беше вълшебница — от онези хора, които внушават самоувереност на околните.

И как става така, че дух като нейния бива отнет само с един куршум, питаше се Джоана.

Тъкмо затова разговаря тя с цялата обедна компания и изслуша най-търпеливо празните им приказки. И тъкмо се канеше да приключи и да продължи търсенето на следа в някоя друга посока, която дори не би хрумнала на ония от окръжното, Одри изведнъж се присети за нещо:

— На паркинга Хайди се заприказва с млад мъж и жена.

Джоана беше почнала да се унася в мислите и спомените си. След куп неуспешни опити, преди двайсет години успя най-сетне да забременее инвитро. Двете с Хайди бяха заедно в АГ кабинета, когато й съобщиха новината. А след като пометна, Хайди беше първата, на която Джоана се оплака. И пристигна моментално пред тях. Джоана се намъкна на дясната седалка и й сподели за случилото се. След което останаха за дълго в колата и се нареваха. И досега Джоана помнеше как Хайди положи главата си върху волана, как косите й се разпиляха на ветрило и как плака от съчувствие към Джоана. Понеже и на двете им беше станало съвсем ясно: на повече чудеса нямаше да могат да разчитат. Джоана беше изгубила и последния си шанс с преждевременно прекратилата се бременност. С Рики така си и останаха бездетни.

— Я повтори — каза Джоана. — Какъв млад мъж и жена?

— Сбогувахме се и се разотидохме по колите си. Тръгнах да изляза на „Ориндж Плейс“, но един камион така профуча току пред мен, че насмалко да ми отнесе радиатора. Погледнах в огледалото дали идва някой зад мен и видях, че Хайди разговаря с тази млада двойка.

— Ще можеш ли да ги опишеш?

— Много смътно си ги спомням. Жената беше руса. Мъжът носеше бейзболна шапка. Предположих, че я питат как да стигнат донякъде.

Нищо друго не си спомняше Одри. А и нямаше причина да е запомнила. Добре, че по цял свят — особено по паркингите на големите магазини и ресторанти — е пълно с охранителни камери. Нямаше смисъл да губи времето си да иска разрешително от съдия. Джоана реши да направи самосиндикално посещение на „Ред Лобстър“. Шефът на охраната й прехвърли видеозаписа на VHS лента, което й се стори малко старомодно, но настоя тя по някое време да му я върне.

— Такива са ни правилата — каза й. — Задължително трябва да ни бъде върната.

— Няма проблем.

В полицейския участък в Бийчууд имаше видео плейър. Джоана нахълта в офиса си и от вратата напъха касетата в процепа. Екранът оживя. Онзи шеф-охранител наистина си разбираше от работата. Не минаха и две секунди от началото на записа, и от десния ъгъл се появи Хайди, при което Джоана ахна. Трагедията се стовари отгоре й с нова сила при вида на залитащата върху високите си токчета нейна приятелка.

Няма я вече Хайди. Отиде си завинаги.

Записът беше без звук. Хайди вървеше. Изведнъж спря и вдигна очи. Пред нея стояха мъж с бейзболна шапка и руса жена. И двамата млади на вид. Джоана се зарече при повторното, третото и четвърто гледане на записа да се опита да опознае по-добре физиономиите им, макар от тази височина и този ъгъл да не се виждаше кой знае колко. Ако се наложеше, щеше да изпрати касетата на ония в окръжното, да видят какво могат да извлекат от записа техните компютърни спецове.

Но това — по-нататък.

Засега, при първото гледане на немия запис, и на нея й се стори, че онези двамата я питат за някакъв маршрут. Случайният наблюдател би възприел това за напълно нормално. Но колкото повече време минаваше, толкова по-мразовит ставаше кабинетът на Джоана. Поначало прекалено дълго се проточваше този разговор, ако наистина ставаше дума само за улици и адреси. Но основното беше, че Джоана познаваше много добре приятелката си, включително маниерите й и езика на тялото й по време на разговор. И още отсега, докато гледаше видеото, въпреки липсата на звук, на Джоана й правеше впечатление колко неестествено е държането на Хайди.

Разговорът продължаваше, а Джоана вече не смееше да помръдне. В един миг дори й се стори, че краката на приятелката й се подгънаха. Само минута по-късно младата двойка се качи на колата си и замина. А Хайди се застоя замаяна и объркана още почти цяла минута на паркинга, преди да влезе в своята. От ъгъла, от който я бяха снимали, Джоана не можеше да я види. Но времето минаваше. Десет секунди. Двайсет. Трийсет. Изведнъж нещо се раздвижи зад предното стъкло. Джоана присви очи и приседна на ръба на стола. Трудно, почти невъзможно й беше да види какво точно става в колата, но изведнъж разпозна гледката.

Разпилените на ветрило коси на Хайди.

О, не, Господи…

Хайди беше отпуснала глава върху волана по точно онзи начин, по който го беше направила двайсет години по-рано — когато Джоана й сподели, че е пометнала.

И никой не можеше да убеди Джоана, че в момента Хайди не плаче.

— Какво, по дяволите, ти казаха тия? — попита Джоана на глас.

Върна лентата назад, там, където младата двойка излизаше от паркинга. Намали оборотите, увеличи изображението и в един момент натисна бутона за пауза. После вдигна телефона и набра номер:

— Норбърт, искам моментално да ми провериш номера на една кола.