Харлан Коубън
Непознатият (29)

Двайсет и девета глава

Залата на Американския легион се намираше в близост до сравнително оживения търговски център на Сидърфийлд и представляваше примамлива алтернатива за паркиране, след като се запълнеха паркоместата с монетни автомати. За да се справя с неканените „клиенти“, управляващата йерархия на Американския легион беше наела за охранител местен кадър на име Джо Бонър. Родом от града, в последната си година Бонър беше стигнал до капитан на гимназиалния баскетболен отбор, но после разни психически проблеми почнаха да ръфат крайчетата на ума му, преди да се настанят окончателно в мозъка. Така че за момента Бонър отговаряше най-добре от всички жители на Сидърфийлд на определението „бездомник“. Нощем преспиваше в клиниката за лечение на наркомани „Пайнс Ментал“, а денем се скиташе из града и си говореше сам за разните политически конспирации, замисляни от сегашния кмет и прословутия пълководец от Юга по време на Гражданската война Стоунуол Джаксън. Бивши негови съученици от сидърфийлдската гимназия го бяха съжалили и успяха да убедят местния президент на Американския легион Рекс Дейвид да го назначи на паркинга, че да не му остава толкова много време за скитане.

На Адам му беше пределно известно колко сериозно се отнасяше Бонър към новата си длъжност. Прекалено сериозно. Покрай естествената си склонност към обсесивно-компулсивно разстройство, Бонър водеше подробен дневник, съдържащ опасна смесица от вятърничави параноидни разсъждения плюс изключително конкретни данни за модела, цвета и регистрационния номер на всеки влязъл в паркинга автомобил. Опиташе ли се някой да остави там колата си във връзка с нещо, нямащо нищо общо с Американския легион, Бонър или го приканваше — понякога с доста излишно вживяване — да напусне паркинга, или го оставяше да паркира незаконно и да влезе в „Стоп енд Шоп“ или „Бекярд Ливинг“ вместо в Легиона, след което звънваше на някогашния си съотборник Рекс Дейвис, който притежаваше едновременно и автотенекеджийска работилница, и няколко паяка за пътна помощ.

Жив рекет, от която и страна да го погледнеше човек.

Бонър изгледа с подозрение Адам още с влизането му в паркинга на Американския легион. Облечен беше в постоянната си униформа: обкичен с купища копчета син блейзър, сякаш взет от постановка, пресъздаваща Гражданската война, и покривка за маса на червени и бели карета, която му служеше и за риза. Панталонът му се беше разнищил по подгъвите, а краката му се кипреха в чифт кецове без връзки.

Адам беше стигнал до извода, че няма повече за кога да чака завръщането на Корийн. Достатъчно беше затънал в лъжи и заблуди, но каквото и да се беше объркало през последните няколко дни, всичко беше започнало от тук, от залата на Американския легион, където непознатият го уведоми за онзи проклет уеб сайт.

— Здравей, Бонър.

Бонър май го позна, но можеше и да не го е познал, понеже му отговори предпазливо:

— Ами, здрасти.

Адам паркира и слезе от колата.

— Имам проблем.

Веждите, които Бонър размърда, бяха толкова буйни, че напомниха на Адам за райъновите песчанки.

— Е?

— Разчитам на твоята помощ.

— А ти обичаш ли пилешки крилца бъфало?

— Как не — кимна Адам. За Бонър се говореше, че преди да се разболее, проявявал гениалност, но нали така разправят за всички страдащи от душевни заболявания. — Да ти купя ли няколко от „Бъб“?

Бонър го изгледа с ужас в очите.

— Тия на „Бъб“ са пълен боклук!

— Прав си всъщност. Извинявай.

— О, я изчезвай — махна Бонър на Адам. — К’во разбираш ти от крилца?

— Не, най-сериозно ти казвам: „Извини ме“. Но в действителност имам нужда от помощта ти.

— То кой ли не разчита на мен да му помогна. Но не мога да съм на сто места едновременно, нали така?

— Затова пък успяваш да си тук по всяко време.

— Ъ?

— На паркинга имам предвид. Защото се надявам да ми помогнеш с проблем, свързан с този паркинг. Понеже си тук и си отваряш очите.

Бонър сведе рунтавите си вежди надолу дотам, че Адам да не може да вижда очите му.

— Проблем? Тук, на паркинга?

— Да. Аз случайно бях тук преди няколко вечери.

— Знам — каза Бонър. — За определянето на отборите по лакрос.

Скоростта, с която Бонър се сети за присъствието му, следваше да изненада Адам, но по неизвестна никому причина не успя.

— И тъкмо тогава някакви външни хора, не от нашия град, са я забърсали странично.

— Как така?

— И й бяха нанесли доста сериозни щети.

— На моя паркинг?

— Да. Доколкото разбирам, били млади хора, от друг град. Със сива хонда акорд.

Бонър целият се зачерви от нанесения му несправедлив упрек.

— Знаеш ли й номера?

— Не. Затова дойдох, понеже се надявах ти да си го записал. Трябва ми за застрахователния иск. Тръгнали са си някъде към десет и петнайсет.

— А, да. Сещам се. — Бонър извади огромната си тетрадка и бързо я запрелиства.

— Говориш за понеделник, нали така?

— Да.

Прехвърли още някоя и друга страница, а лицето му придобиваше все по-трескаво изражение. Адам надникна над рамото му. Всяка страница от дебелата тетрадка беше изпълнена с дребен почерк от първия до последния ред и от левия край до десния. А Бонър прехвърляше страниците като бесен.

В един момент Бонър спря.

— Намери ли я?

По лицето му пропълзя усмивка.

— Ей, Адам?

— Кажи.

Бонър насочи усмивката си към него и повтори движението на песчанките.

— Случайно да имаш у себе си двеста долара?

— Двеста ли? За какво са ти?

— За това, че ме лъжеш.

— Изобщо не те разбирам — помъчи се да придобие озадачен вид Адам.

Бонър затвори с плясък тетрадката.

— Защото точно по това време съм бил на работа. И щях да чуя, ако някой беше ударил колата ти.

Адам отвори уста да му възрази, но Бонър вдигна длан да го възпре.

— Няма нужда да ме убеждаваш, че било късно или шумно, или че било всъщност само леко одраскване. Не забравяй, че колата ти и в момента е тук. И й няма нищо. А преди да седнеш да ми разправяш, че си бил с колата на жена ти или някаква друга лъжа — нахиленият Бонър вдигна тетрадката, — имай предвид, че съм записал най-подробно събитията от онази вечер.

Излови го. Бонър разпердушини плитката му лъжа.

— Мен ако ме питаш — продължи Бонър, — на теб номерът на оная кола ти трябва по съвсем друга причина. Той нали беше с оная, готината блондинка. Запомних ги, понеже вас, тукашните льольовци, ви разпознавам и със затворени очи. А онези бяха непознати. Не бяха тукашни. И се чудех за какво може да са дошли. — И пак се нахили. — Е, сега вече знам защо.

Адам прехвърли наум поне десетина възможни отговора, но накрая реши да заложи на най-простия:

— Двеста долара ли рече?

— Напълно справедлива цена. И, между другото, имай предвид, че не приемам нито чекове, нито звонк.