Харлан Коубън
Непознатият (26)

Двайсет и шеста глава

Джоана Грифин — началникът на полицейското управление в Бийчууд, в щата Охайо — през живота си не беше присъствала на местопрестъпление с убийство.

Не че не се беше нагледала на трупове.

Много хора викаха първо полицията дори когато техен близък починеше от естествена смърт. И на смъртни случаи от свръхдозиране и самоубийства беше ходила, така че познаваше смъртта от прекалено близо, и още как. Да не говорим, че и доста кървави автомобилни катастрофи се бяха случвали през годините. Няма и два месеца, откакто влекач с прицеп беше прецепил през разделителната ивица и се беше натресъл в движещия се насреща форд фиеста, обезглавявайки водача и смилайки черепа на съпругата му, както се смачква чаша от стиропор.

Така че кървищата, гадостите, че и смъртта не я шокираха. Но сегашният случай беше нещо невероятно.

Защо? Първо, защото ставаше дума за убийство. Точно тази дума не й даваше покой. Убийство. Кажи го на глас и моментално се смразяваш. Несравним с нищо ужас. Едно е да си отидеш от болест или катастрофа. Но да ти отнемат живота най-умишлено, да се оставиш на друго човешко същество да смаже самото ти съществувание — това вече е отвратително, откъдето и да го погледнеш. Гнусно е. Не се побира дори в рамките на понятието „престъпление“. Само защото някой си присвоил ролята на Господ по възможно най-безбожен начин.

Но ако беше само това, Джоана все някак си щеше да го преживее.

Напъваше се да диша равномерно, но усещаше как се бори за въздух. Не можеше да откъсне поглед от трупа. Хайди Дан отвръщаше на погледа й с немигащи очи. На челото й зееше рана от огнестрелно оръжие. Друг куршум — не беше изключено да е бил първият — беше раздробил капачката на коляното й. Кръвта на Хайди беше напоила обилно ориенталския килим, който беше купила почти без пари от един тип на име Рави, дето ги продаваше от камиона си, паркиран пред „Хоул Фудс“. Джоана го беше прогонвала с досада от там безброй пъти, но Рави редовно се връщаше да радва клиентелата си с евтините си цени и вечно готовата си усмивка.

Новакът, с когото работеше в екип, младеж на име Норбърт Пендергаст, се мъчеше да прикрие вълнението си. Приближи се към Джоана и й съобщи:

— Ония от окръжното вече са на път. И ще ни изземат случая, нали?

Това поне е повече от сигурно, мина й през ум. Местните полицаи се разправяха основно с пътнотранспортните нарушения, нерегистрирани велосипеди и по някой и друг семеен скандал. С големите престъпления от рода на убийствата се занимаваше окръжното полицейско управление. Така че тамошните батковци щяха да пристигнат всеки момент и да си заразмахват пишките, че на всички да им стане ясно кой командва ситуацията. Нея щяха да я избутат настрана, което не беше никак честно, тъй като, колкото и мелодраматично да звучеше, това си беше нейният град. Джоана беше израсла в него. Познаваше всяко кътче на територията му. Познаваше и жителите му. Известно й беше, например, колко обичаше Хайди да танцува, каква страхотна бриджорка беше и какъв закачлив, заразителен смях притежаваше. Знаеше даже, че Хайди редовно експериментираше с шантави лакове за нокти, че любимите й открай време телевизионни програми бяха „Шоуто на Мери Тайлър Мур“ и „В обувките на Сатаната“ (за Хайди говорим все пак) и че беше купила напоения сега с кръвта й ориенталски килим от Рави пред „Хоул Фудс“ за четиристотин долара.

— Норбърт?

— Казвай.

— Къде е Марти? — попита Джоана.

— Кой?

— Съпругът й.

— В кухнята — посочи зад гърба си Норбърт.

Джоана повдигна колана си — колкото и да избираше, така и не успяваше да си намери униформен панталон, който да й стои добре на талията — и се запъти към кухнята. При влизането й бледото лице на Марти се вдигна, сякаш го беше дръпнала с канап. Очите му приличаха на строшени топчета.

— Джоана?

Гласът му беше глух, призрачен.

— Моите съболезнования, Марти.

— Не мога да разбера…

— Дай да караме постепенно — прекъсна го Джоана, придърпа единия от столовете — да, точно на този обичаше да сяда Хайди — и седна. — Налага ми се да ти задам няколко въпроса, Марти. Нали не възразяваш?

Веещите се пишки от окръжното сигурно щяха сума ти време да работят по версията, че извършителят е Марти. Но не той е извършил убийството. Поне в това беше убедена Джоана, макар да нямаше смисъл да им обяснява просто защото нямаше смисъл. Полицаите от окръжното щяха да й се изсмеят и да й цитират какъв голям процент от убийствата като това тук били дело на съпрузите. Добре, няма да спори. Пък и отде да знае. Току-виж, се оказали прави (не и в случая), но така или иначе, нямаше да пречи на ония от окръжното да забият в тази посока. Тя обаче ще опипа нещата посвоему.

— Окей, давай — съгласи се безчувствено Марти.

— Ти, значи, току-що се прибра, така ли?

— Ъхъ. Бях на конференция в Кълъмбъс.

Няма смисъл да иска проверка. Ония от окръжното ще имат тази грижа.

— И какво стана?

— Паркирах на алеята. — Гласът му беше равен, идещ сякаш отдалеч и повече от отчужден. — Отключих с моя си ключ. Извиках я. Трябваше да си е у дома, понеже колата й беше отпред. Влязох в стаята за занимания и… — Лицето на Марти се разкриви в нещо почти нечовешко, след което се спихна в друго нещо, съвсем човешко.

При нормални обстоятелства Джоана даваше на скърбящия съпруг да се посъвземе, но ония от окръжното вече дишаха във врата й.

— Марти?

Той направи опит да се овладее.

— Нещо да липсва?

— Какво да липсва?

— Като след обир.

— Не съм забелязал. Но и не съм се заглеждал.

Самата тя почти изцяло изключваше вероятността да е било обир. Като начало, в къщата нямаше вещи с особена стойност. А и годежният пръстен — най-скъпото, което Хайди беше притежавала, подарък от баба й — си седеше на пръста й. Един крадец със сигурност щеше да й го смъкне.

— Марти?

— Кажи.

— Ти за кого първо си помисли?

— Не те разбирам.

— Кой реши, че може да го е извършил?

Марти се замисли. После лицето му пак се разкриви.

— Знаеш що за човек е моята Хайди, Джоана.

„Знаеш“. Все още в сегашно време.

— Няма човек на този свят, който да я мрази.

Джоана извади бележника си. Намери свободна страница и заби поглед в нея с надеждата никой да не забележи бликналите в очите й сълзи.

— Напъни се, Марти.

— Напъвам се — изстена мъжът. — О, божичко, какво ще кажа сега на Кимбърли и на момчетата?

— Аз ще им съобщя, ако искаш.

Марти скочи върху думите й така, както се скача в спасителна лодка.

— Ще го направиш ли наистина?

Не е лош човек, мина й през ум на Джоана, но в нито един момент не беше достатъчно добър за жена като Хайди. Хайди беше необикновена личност — от онези, които те карат да се чувстваш специална, когато са около теб. С една дума казано, Хайди беше вълшебна.

— Нали знаеш, че децата те обожават. Не по-малко от Хайди. Ако тя трябваше да избира, точно теб щеше да избере.

Погледът на Джоана не се откъсваше от празната страница.

— Нещо необичайно да се е случило напоследък?

— Какво по-точно? Нещо като това ли?

— Не. Имам предвид нещо като нещо. Някой да ви е плашил по телефона? Хайди да се е скарала с някой клиент в „Мейси“? Някой да я е засякъл по магистрала 271? Да е показала някому среден пръст, че я е прередил в закусвалнята. За нищо ли не се сещаш?

Той бавно завъртя глава.

— Хайде, Марти, напъни се малко.

— Нищо — каза. И вдигна към нея изпълнен с мъка поглед. — За нищо не се сещам.

— Какво става тука?

Властният глас дойде иззад гърба й и Джоана усети, че времето й е изтекло. Изправи се и се обърна към двамата от окръжното управление. Представи им се. Изгледаха я така, както се оглежда потенциален крадец на сребърни прибори, и я уведомиха, че те поемат случая оттук нататък.

Такъв беше редът. А и Джоана не възразяваше. Това бяха хора с голям опит, а Хайди заслужаваше най-доброто. Затова Джоана си тръгна, да остави детективите от отдел „Убийства“ да си вършат спокойно работата.

Но проклета да е, ако това означава, че тя пък няма да свърши нейната си.