Харлан Коубън
Непознатият (2)

Втора глава

В мига, в който Адам си възвърна способността да ходи, моментално хукна подир непознатия.

Късно.

Онзи вече сядаше на дясната седалка на сива хонда акорд. Колата тръгна. Адам спринтира, за да я види по-отблизо, евентуално да разчете номера й, но успя само да установи, че е от щата, в който живееше — Ню Джързи. Другото го зърна чак когато колата свърна по посока на изхода от паркинга.

Зад волана седеше жена.

Млада, дългокоса блондинка. Уличното осветление му позволи да забележи, че гледа към него и че за миг погледите им се засякоха. На лицето й беше изписана загриженост, дори съжаление.

По негов адрес.

Колата изчезна с пълна газ. Някой го извика по име. Адам се извъртя и се върна в залата.

 

 

Започнаха с избирането на играчите за отборите на различните паралелки.

Адам се напъваше да следи процедурата, но звуците достигаха до слуха му размазани, все едно минаваха през матираното стъкло на душкабина. Корийн се беше постарала да облекчи задачата му. Беше подредила по умения всички явили се на пробите шестокласници, така че от него се искаше единствено да избира сред онези, които все още бяха извън класирането. Основното му задължение — истинската причина за присъствието му — обаче беше да наложи вкарването на сина им Райън в отбора на „звездите,“ който щеше да гостува по другите училища. На годините на Райън батко му Томас, който вече беше във втори гимназиален курс, не беше попаднал сред „звездите“ единствено заради недостатъчната активност на родителите си. Така поне смяташе Корийн, а Адам беше почти на същото мнение. Огромното мнозинство от бащите присъстваха тази вечер не толкова от любов към спорта, колкото да защитават интересите на собствените си чеда.

Включително и самият Адам. Тъпо, но такъв е животът.

Наостри уж слух, за да забрави за току-що наученото — пък и кой, по дяволите, беше оня тип? — но не му се удаде. Погледът му се замъгли, докато се мъчеше да разчете „сводката“ на Корийн. А съпругата му беше изключително подредена жена, едва ли не анално ретентивна, и старателно беше подредила момчетата от най-добрите до най-слабите.

След като приеха първото дете в отбора, Адам почти несъзнателно задраска името му. Даде си сметка какъв идеален почерк има жена му — направо готова да сътвори едно от онези „примерни“ писма, които учителите в трети клас окачат на таблото в класната стая. Но тя, Корийн, поначало си беше такава: от онези, които с влизането си в час обявяваха, че изобщо не са се подготвяли, но първа си предаваше контролното и получаваше за него „отличен“. Умна, амбициозна, красива и…

Лъжкиня?

— Момчета, дайте сега да приключим с пътуващите отбори — разпореди се Трип.

И пак настана стържене на столове. Като в мъгла, Адам се премести при останалите четирима мъже, които трябваше да оформят пътуващите „А“ и „Б“ отбори. Настъпил беше ключовият момент. Отборите на паралелките играеха само в техния град. А най-добрите момчета ги избираха в „А“ и „Б“ отборите за участие в разните турнири в рамките на целия щат.

„Novelty Funsy“. Откъде му беше позната тази фирма?

Главният треньор на шестокласниците се казваше Боб Бейм, но Адам открай време му викаше Гастон, по името на героя от анимационния филм на Дисни „Красавицата и звярът“. Боб беше едър подпухнал човек, вечно възторжено ухилен, като малоумен. Говореше високо, беше горделив, глупав и отмъстителен, и ходеше важно, с издут гръден кош и развяващи се ръце, сякаш под звуците на песента от филма „Няма по-готин/силен/точен от Гастон…“.

Престани бе, Адам, заповяда си наум. Онзи странник само ти пускаше фитил…

Изборът на състезателите не трябваше да им отнеме повече от няколко секунди. На всяко дете бяха поставили оценка от едно до десет по различните показатели — боравене със стика, скорост, сила, точни подавания и прочие, а накрая се получаваше средна оценка. На теория, първите осемнайсет момчета трябваше да влязат в „А“ отбора, следващите осемнайсет — в „Б“, а останалите просто да отпаднат. Да, само че първо всеки баща, който помагаше на тренировките на единия от двата отбора, искаше да се увери, че неговите синове ще попаднат при него.

И този въпрос уредиха.

После почнаха от горе на долу по класирането. Всичко вървеше гладко и бързо до момента, в който стигнаха до последния кандидат за „Б“ отбора.

— На всяка цена трябва да е Джими Хоч — провъзгласи Гастон. Боб Бейм рядко говореше нормално. В повечето случаи провъзгласяваше мислите си.

Тук се обади един от смотаните му помощници, чието име Адам дори не знаеше:

— Но оценките и на Джак, и на Лоугън, са по-високи от неговата.

— Така е — провъзгласи Гастон. — Но аз ви гарантирам, че Джими Хоч е по-добър и от двамата. Просто не му провървя на пробите. — Изкашля се в юмрука си и продължи: — Поначало изминалата година беше трудна за Джими. Родителите му се разведоха. Длъжни сме да му дадем шанс, като го вземем в отбора. Така че, ако никой няма нищо напротив…

И се захвана да вписва името на Джими, при което Адам се чу как казва „Аз имам“.

Всички погледи се извърнаха към него.

Гастон насочи към Адам цепнатата си по средата брадичка.

— Извинявай?

— Аз съм против — повтори Адам. — И Джак, и Лоугън са с по-високи оценки от него. Кой от двамата е по-напред в списъка?

— Лоугън — отвърна един от помощник-треньорите.

Адам прегледа по диагонал списъка и видя оценките им.

— В такъв случай, значи, в отбора трябва да влезе Лоугън. Оценките му са най-добри сред тримата.

Помощник-треньорите само дето не ахнаха на глас. Гастон не беше свикнал да му се противоречи, заради това се наведе напред и се озъби:

— Не искам да те засегна, но ти си тук само за да заместваш жена ти.

При което вложи в „жена ти“ ирония, която трябваше да подскаже на Адам, че самият той не е никакъв мъж.

— Дори не си помощник-треньор.

— Така е — съгласи се Адам, — но от числа разбирам достатъчно, Боб. Крайната средна оценка на Лоугън е шест цяло и седем. А на Джими е шест цяло и четири. Дори според съвременната математика, която се преподава, шест цяло и седем е повече от шест цяло и четири. Ако искаш, мога и като диаграма да ти го изобразя.

Гастон не беше особено силен по сарказмите.

— Нали току-що споменах известни оправдаващи положението му обстоятелства.

— Развода ли имаш предвид?

— Точно така.

Адам хвърли поглед към помощник-треньорите, но те изведнъж бяха открили на пода пред себе си нещо, което не им позволяваше да отлепят очи.

— Какво би казал в такъв случай за обстановката в домовете на Джак или Лоугън?

— Знам, че родителите им не са разделени.

— Това ли е вече новият фактор, който накланя везните? — полюбопитства Адам. — Ти поне имаш сполучлив брак, нали, Га… — За една бройка да го нарече „Гастон“. — Нали, Боб?

— Моля?

— Доколкото знам, вие с Мелани в момента сте една изключително щастлива двойка, не съм ли прав?

Мелани беше дребна, наперена блондинка, която не спираше да примигва на ситно, сякаш някой току-що й е зашлевил шамар. Гастон много обичаше да я пипа по задника на обществени места, не толкова в проява на нежност, че дори и похот, а за да демонстрира, че тя е негова собственост. Сега той се облегна на стола си и се помъчи да подбере точно думите си.

— Да, бракът ни е сполучлив, обаче…

— Чудесно. В такъв случай можем преспокойно да отнемем най-малко пет десети от оценката на сина ти, нали? С което Боб младши автоматично слиза на… чакай да го пресметна… на шест цяло и три. И по този начин попада в „Б“ отбора. След като завишаваме оценката на Джими заради проблемите на родителите му, защо да не занижим тази на сина ви, след като сте… абе, направо сте си идеални?

— Адам, какво ти е? — попита друг помощник-треньор.

— Нищо ми няма — сряза го Адам.

А Гастон засвива и заразпуска юмруци.

„Корийн си го е измислила. Изобщо не е забременявала.“

Адам изгледа продължително очи в очи по-едрия мъж. „Хайде, замахни де — предизвикваше го наум. — Сега, ако ти стиска.“ Такива като Гастон само се репчеха с ръста и мускулите си, иначе не бяха от най-смелите. Над рамото на Гастон Адам забеляза, че Трип Еванс го наблюдава с изненадана физиономия.

— Тук не ти е съдът — показа зъбите си Гастон. — И нямаш думата.

Адам от четири месеца не беше влизал в съдебна зала, но не си направи труда да го поправи, ами вдигна листата над главата си.

— Тези оценки са създадени, за да означават нещо, Боб.

— Но и ние като треньори не сме без значение — прокара пръсти през черната си грива Гастон. — Тези деца от години ги познаваме. И затова имаме крайната дума. И по-точно, окончателното решение го взимам аз — главният треньор. Джими е сериозно момче. Това също е от значение. Не сме компютри, но използваме всички дадени ни възможности, за да изберем най-заслужаващите момчета. — Разпери огромните си ръце, все едно канеше Адам да се завърне в лоното. — Пък и дай да се разберем: става дума за последното име в „Б“ отбора. Прекалено голямо значение му придаваме.

— Да, ама за Лоугън не е никак маловажно.

— Аз съм главният треньор. И последната дума е моята.

Бащите наставаха да си вървят. Адам понечи да каже още нещо, но не видя смисъла. Изключено беше да победи в спора, а и за какво изобщо се беше захванал да се дърля? Дори не знаеше кой е тоя Лоугън, заради когото беше цялата разправия. Но поне беше отклонил мисълта си от бъркотията, завещана му от оня непознат. Дотолкова беше наясно със себе си. Понечи да стане и той.

— Ти накъде? — попита го Гастон с издадена достатъчно за дълго брадичка да предизвика юмручния му удар.

— Райън е в „А“ отбора, нали?

— Да.

Нали тъкмо затова беше дошъл Адам — да се пребори, ако се наложеше, за своя син. Но въпросът беше приключен. Останалото бяха подробности.

— Лека нощ, момчета.

Отправи се към бара. Кимна за поздрав на шефа на градската полиция Лен Гилман, който обичаше да изпълнява барманската длъжност, понеже му позволявала да държи под око желаещите да шофират в нетрезво състояние. Лен му кимна в отговор и плъзна към него бутилка „Бъд“. Адам отвинти капачката с леко пресилен ентусиазъм. Трип Еванс се присламчи отнякъде. Лен и на него му плъзна „Бъд“. Трип я вдигна и двамата с Адам се чукнаха с шишетата. Изпиха си мълчаливо бирите, докато народът се разотиваше и сбогуваше. Гастон се надигна драматично — много държеше на драматичния елемент — и хвърли на Адам кръвнишки поглед. В отговор Адам вдигна и към него бутилката си: „Наздраве“. Гастон излезе гневно.

— Ново приятелче, а? — подметна Трип.

— Дружелюбен човек съм аз — отвърна му Адам.

— Нали знаеш, че е вицепрезидент на съвета?

— О, да. Следващия път дано не забравя да коленича отпреде му.

— А пък аз съм президентът.

— Е, тогава ще трябва да си потърся наколенки.

Трип кимна да покаже, че оценява шегата.

— И на Боб не му е лесно напоследък.

— Остави го тоя хвалипръцко.

— Такъв е. Но ти защо мислиш, че не се отказвам от президентския пост?

— Защото по-лесно сваляш мацките ли?

— Да, и затова. Но най-вече защото, ако си подам оставката, мястото ми ще заеме Боб.

— Ужас — тръгна да оставя бутилката си на тезгяха Адам. — Време ми е да си вървя.

— Все още е без работа.

— Кой?

— Боб. Уволниха го преди повече от година.

— Жалко — рече Адам. — Но не го оправдава.

— Изобщо нямах това предвид. Просто реших, че трябва да го знаеш.

— Разбрано.

— Та Боб разчита на определен изключително добър и важен хедхънтър да му намери нова работа.

Адам остави бутилката.

— Е, и?

— Та въпросният изключително добър хедхънтър се е хванал да го уреди.

— Вече го каза.

— А името на хедхънтъра е Джим Хоч.

Адам се сепна.

— Имаш предвид бащата на Джими Хоч?

Трип не му отговори.

— Той затова ли толкова държи това момче да е в отбора му?

— Ти да не си мислиш, че на Боб му пука за развода на родителите му?

Адам само завъртя глава.

— И ти нямаш нищо против?

Трип вдигна рамене.

— На тоя свят няма чисти и прости неща. Хващаш родителя да се вживее в спортната дейност на децата си и той се превръща в лъвица сред лъвчетата си. Така че понякога изборът пада върху дете, което живее в съседната къща. Друго го избират заради това, че майка му идва да го гледа на мачовете му в доста провокативни тоалети…

— Ти всичко това от личен опит ли го знаеш?

— Признавам си. Случва се да изберат някое хлапе най-вече защото баща му може да ти намери хубава работа. А това е доста по-съществена причина от останалите.

— Не съм очаквал такъв цинизъм от специалист по рекламите.

— Знам — захили се Трип. — Иначе все по тия въпроси си приказваме. Докъде можеш да стигнеш в желанието да защитиш семейството си? Как никому не би навредил; как и аз никому не бих навредил. Но ако семейството ти е заплашено; ако става дума да спасиш собственото си дете…

— Можеш и човек да убиеш?

— Огледай се, бе приятелю — разпери ръце Трип. — Виж в какъв град живеем, в какво училище учат децата ни, какви спортни програми им предлага, погледни самите деца и семействата, от които идват — понякога просто не мога да повярвам какъв голям късмет имаме всички ние. Живеем живот мечта, не съзнаваш ли?

Адам съзнаваше. Донякъде. Нали тъкмо заради осъществяването на тази мечта беше израснал от зле заплатен обществен защитник до прекалено скъпо платен и виден адвокат, специалист в отчуждени имоти. Понякога се чудеше дали е имало смисъл.

— Добре, но защо Лоугън трябва да плати за това?

— Кой те е излъгал, че в живота всичко е честно и почтено? Виж какво: и аз имах клиенти от водеща компания, производител на автомобили. Знаеш за коя става дума. И предполагам, че си чел напоследък как са премълчали определен проблем с кормилните им валове. С цената на сума ти жертви и ранени по пътищата. А пък тези автомобилостроители са съвсем нормални, свестни хора. Как са допуснали подобно нещо, питаш се. Как може да следят себестойността на продукцията си, без да им пука, че струва човешки животи?

Адам предугаждаше накъде тласка разговора им Трип, но поначало му беше интересно да разговаря с него.

— Защото са корумпирани кучи синове ли? — подсказа.

— Знаеш много добре, че не са — намръщи се Трип. — Не се различават от служителите в тютюнопроизводителните компании. И те ли са злодеи до един? Ами всички религиозни люде, дето прикриват скандалите в църквата, или, да речем, тровят речните води? И те ли са корумпирани кучи синове, Адам?

Трип беше типичен философстващ баща от предградията.

— Ти как мислиш?

— Въпрос на гледна точка, Адам — захили се насреща му Трип. Свали си шапката, оглади оредяващия си перчем и пак си я сложи на главата. — Поначало ние, хората, не сме способни да гледаме трезво на нещата. Винаги страдаме от определени предубеждения. И неизбежно защитаваме собствените си интереси.

— Забелязвам нещо общо между всички тези примери — каза Адам.

— Кое?

— Парите.

— О, те са коренът на всички злини, приятелю.

А Адам се сети за непознатия. Сети се и за двамата си синове, които в момента си бяха у дома и вероятно си пишеха домашните или играеха на видео игри. Сети се и за жена си на учителската й конференция в Атлантик Сити.

— Е, не съвсем на всички — рече.