Харлан Коубън
Непознатият (9)

Девета глава

Корийн пое удара, залитна назад, но остана на крака.

— За какво говориш, дявол да го вземе?

— Дай да прескочим тази част, а? — предложи Адам.

— Моля?

— Частта, в която се правиш, че не знаеш за какво става дума. Няма смисъл да отричаш, не разбираш ли? Вече знам, че бременността ти е била фалшива.

Корийн се напъна да възвърне самообладанието си, да събере счупените парчета едно по едно.

— Защо питаш, щом знаеш?

— А синовете ни?

Тук тя съвсем се озадачи.

— Какво „синовете ни“?

— Те поне от мен ли са?

— Ти да не си откачил нещо? — опули се насреща му Корийн.

— Не. Но се питам, след като си ми пробутала фалшива бременност, на какво друго си способна?

Корийн беше замръзнала на мястото си.

— Чакам да чуя.

— Боже мили! Ами че погледни ги, Адам.

Той мълчеше.

— Разбира се, че са от теб.

— Не забравяй, че има тестове. ДНК. Продават ги в „Уолгрийнс“ за твое сведение!

— Ами купи де — озъби му се тя. — Знаеш прекрасно, че синовете ни са от теб.

Стояха от двете страни на барплота между кухнята и столовата. Дори така, както беше ядосан и объркан, Адам за кой ли път се възхити на красотата й. И не можеше да повярва, че при толкова кандидати тя беше избрала именно него. Корийн беше от онзи тип момичета, за които момчетата копнеят да се оженят. Тъкмо по този глупав начин гледат юношите на момичетата. И ги делят на две категории. Едната навежда младежите на мисли за страстни нощи с навирени във въздуха крака. А втората — да си представят разходки под луната и брачни обети. Корийн принадлежеше твърдо към втората категория.

Собствената му майка беше личност, чиято ексцентричност граничеше с биполярно разстройство. И тъкмо по това й качество се беше подлъгал баща му. „Тя направо пращеше“, беше споменал веднъж баща му. Но с течение на времето пращенето беше почнало да клони все повече към вманиаченост. Пращенето се изразявало във веселба и спонтанност, но непредсказуемостта й постепенно го изхабила и състарила. Имало върхови моменти, но те почнали полека-лека да се губят сред все повечето периоди на мощна потиснатост. Адам беше успял да избегне същата грешка. Животът е низ от реакции. И собствената му реакция спрямо бащината му грешка го беше довела дотам, че да сключи брак с жена, която, според него, беше солидна, предвидима и способна да се владее. Но явно хората не бяха толкова еднозначни.

— Слушам те — каза Адам.

— По какво съдиш, че съм те заблудила с фалшива бременност?

— Плащането по картата „Виза“ в полза на „Novelty Funsy“ — отвърна й. — Тогава ми разправяше, че било за украшения за класната ти стая. А не е било така. Оказа се, че е банковото название на фирмата „Fake-A-Pregnancy.com“.

Тя придоби съвсем объркан вид.

— Нищо не разбирам. Защо ти е трябвало да проверяваш плащане, направено преди цели две години?

— Това няма никакво значение.

— За мен има. Проверката ти не е била плод на някаква случайност.

— Питам те, Корийн: има ли такова нещо?

Очите й се бяха впили в гранитната повърхност на барплота. Корийн цяла вечност беше избирала, докато най-после попадна на точно този кафяв оттенък — „Онтарио Браун“. Набеляза си нещо засъхнало и почна да го чопли с нокът.

— Корийн?

— Помниш ли, че по онова време имах по един свободен час преди и след обедното междучасие?

Внезапната промяна на темата го обърка за миг.

— Е, и?

Засъхналото петно се отлюпи. Корийн престана да чопли.

— За пръв път, откакто учителствах, имах толкова дълъг прозорец между часовете ми. И си бях издействала разрешение да обядвам извън училището.

— Помня.

— Почнах да ходя в онова кафене в книжарницата „Букендс“, където предлагат прекрасни сандвичи панини. Купувах си един заедно с чаша домашен студен чай или кафе. После сядах на ъглова масичка и се зачитах в някоя книга. — При този спомен на лицето й се появи лека усмивка. — Беше истинско блаженство.

— Изключително увлекателен сюжет, Корийн — кимна Адам.

— Сарказмът ти е излишен.

— Не, най-сериозно ти го казвам: пленителен е, че и уместен. Няма значение, че те питам за фалшивата ти бременност. Това, което ми разправяш, е далеч по-интересно. Ти кой точно тип сандвичи панини най харесваше? Щото за мен върхът са онези с пуешкото филе и швейцарското сирене.

Тя затвори очи.

— Ти вечно прибягваш към сарказма като защитен механизъм.

— О, да, а пък ти винаги улучваш най-удачния момент. Като сегашния, например. Изключително подходящ за психоанализа.

— Мъча се да ти обясня нещо — заяви тя с умолителна нотка в гласа.

— Обясни ми го тогава — сви рамене Адам.

Тя млъкна за няколко секунди да събере мислите си. После заговори със съвсем отнесен тон:

— Ходех почти ежедневно в „Букендс“ и след време станах… как да го кажа… част от редовните посетители. От групата хора, с които редовно се засичахме. Превърнахме се в наша си общност. Като в „Бар Наздраве“, един вид. Имаше, например, един Джери, който беше безработен. Еди пък се лекуваше амбулаторно в клиниката за наркомани „Берген Пайнс“. Деби си носеше лаптопа и пишеше…

— Корийн…

Тя го възпря с вдигната длан.

— А имаше и една Сюзан, която беше май бременна в осми месец.

Мълчание.

— Къде сложи бутилката с виното? — погледна зад себе си Корийн.

— Не успявам да ти проследя мисълта.

— Просто имам нужда от още.

— Върнах я в шкафа над мивката.

Тя отиде, отвори вратичката и извади шишето. После грабна и чашата си и започна да си налива.

— Сюзан Хоуп беше към двайсет и пет годишна. И чакаше първата си рожба. Нали знаеш как изглеждат бъдещите майки — цъфтящи от щастие, сякаш допреди тях бременни не е имало. Сюзан беше много мил човек. Всички си говорехме за бременността й и за бебето. Знаеш как става. А тя ни разправяше какви пренатални витамини вземала. И ни питаше какво мислим за разни бебешки имена. Но не искаше да знае дали ще е момче или момиче. Така изненадата щяла да е по-голяма. Беше всеобща любимка.

Той прехапа език да й спести поредната си саркастична забележка и вместо това отбеляза очевидното:

— Бях останал с убеждението, че си ходила там, за да четеш на спокойствие.

— Така беше. Поне в началото. Но по някое време започна да ме привлича по-силно общуването с околните. Колкото и жалко да ти звучи, взех да жадувам за тази компания. Още повече че те сякаш съществуваха само през времето, в което бяха там, нали разбираш? То е същото като когато играеш баскетбол със случайни хора. Помня как страшно обичаше съотборниците си, но извън игрището не знаеше нищичко за тях. Оказа се, че единият бил собственик на любимия ни ресторант, а на теб дори това не ти беше известно. Помниш ли?

— Много добре помня всичко това, Корийн. Но не виждам връзката.

— Мъча се да ти я обясня. Сприятелявах се с какви ли не хора. Повечето се появяваха и изчезваха без предупреждение. Един ден изчезна и Джери. Предположихме, че е започнал някъде работа, но той изобщо не се обади. Просто престана да идва. Същото стана и със Сюзан. Решихме, че е родила. Понеже терминът й отдавна беше минал. За най-голямо мое съжаление, обаче, през следващия срок нямах тези два свободни часа, така че и аз съм им се изгубила просто така. Това беше най-нормален ход на нещата. Всичко беше циклично. Актьорите се сменяха непрестанно.

Адам се мъчеше да отгатне накъде върви разговорът им, но не виждаше повод да я кара да избързва. Напротив, в момента най-силно се надяваше темпото да спадне. За да има време да обмисли всички варианти. Хвърли поглед към кухненската маса, където Томас и Райън бяха току-що приключили с вечерята си и се засмя доволно при мисълта, че нищо не заплашва двамата му синове.

Корийн отпи яка глътка вино. За да я подсети да кара по-нататък, Адам попита:

— Виждала ли си се след това с някой от тях?

— Точно затова ти разправям всичко дотук — почти се усмихна Корийн.

— Заради кое?

— По някое време, мисля, че беше след около три месеца, срещнах Сюзан.

— Пак ли в „Букендс“?

— Не — завъртя глава тя. — А в „Старбъкс“ в Рамзи.

— И какво беше родила — момче или момиче?

По устните на Корийн мина тъжна усмивка.

— Нито едното, нито другото.

И тъй като нищо не му стана ясно, а и не му дойде на ума какво друго да попита, Адам само каза „О“.

Корийн го погледна право в очите.

— Беше бременна.

— Кой, Сюзан ли?

— Тя.

— Когато се видяхте в „Старбъкс“?

— Да. Но не забравяй, че от последната ни среща бяха минали само три месеца. А тя продължаваше да има вид на бременна в осмия месец.

Адам кимна, тъй като най-сетне почна да му се изяснява накъде върви историята.

— Което, естествено, е невъзможно.

— Разбира се.

— Тоест, тя се е преструвала.

— Именно. Бях отишла в „Рамзи“ да търся един нов учебник. Пак беше по време на обедната почивка. Сюзан вероятно си е правела сметката, че е изключено някой от групата в „Букендс“ да се появи там. Все пак за да стигнеш от „Букендс“ до онзи „Старбъкс“, са ти нужни към петнайсет минути с кола.

— Най-малко.

— Застанала съм аз на бара, значи, поръчвам си кафе с мляко и в този момент чувам познат глас. Поглеждам и виждам как цяла група клиенти в ъгъла са я зяпнали в устата, докато тя им разправя кои пренатални витамини кога пие.

— Нещо ми се губи.

— Сериозно ли говориш? — килна глава Корийн.

— Защо? Ти как го разбираш?

— Много е просто. Сюзан даваше аудиенция в ъгъла и щом тръгнах нататък и тя ме видя, щастливото й излъчване мигновено изчезна. Представяш ли си само? На теб как ти се струва да си бременна в осми месец в продължение на… половин година, да кажем? Спирам аз на място и я гледам. Тя май разчиташе, че ще си тръгна. Аз обаче — не. Трябваше да се върна в училище, но им се обадих, че съм спукала гума, и Кристин сля моите с нейните часове.

— И ти разговаря със Сюзан?

— Да.

— И?

— Каза, че всъщност живеела в Наяк, в щата Ню Йорк.

На трийсет минути път и от „Букендс“, и от въпросното кафене „Старбъкс“, пресметна наум Адам.

— И ми разправи, че бебето се родило мъртво. Не й повярвах, но допускам, че е възможно. Но в много отношения историята на Сюзан е далеч по-елементарна. Има жени, които обожават да са бременни. И то не заради засиления приток на хормони или заради растящия в утробата им плод, а по съвсем низки, долни съображения. Само по време на бременност се чувстват по-специални. Хората им държат вратите отворени, като минават. Интересуват се как прекарват деня. Разпитват ги кога им е терминът и как се чувстват. С две думи, обръщат им внимание. Все едно са известни личности. Самата Сюзан на външност изобщо не е забележителна, нито ми се стори особено умна или интересна. Но покрай бременността си се изживяваше като звезда. Ефектът беше като от наркотик.

Адам завъртя глава. И си спомни рекламата на уеб сайта „Fake-A-Pregnancy.com“: „Бременността — най-сигурният начин да се превърнете в център на вниманието!“

— И тя какво? Преструвала се е на бременна, за да поддържа възвишеното си настроение ли?

— Точно така. Слагала си фалшивия корем. Отивала в кафенето. Моментална слава.

— Добре де, но все пак всичко е до време — отбеляза Адам. — Надали можеш да се правиш на бременна в осмия месец за повече от месец-два.

— Да. И тя затова се е местила от едно заведение в друго. Кой знае колко време е пробутвала този свой номер… а и дали още не го прави. Разправяше, че мъжът й изобщо не й обръщал внимание. Още от вратата се лепвал за телевизора или киснел в бара с другите мъже. Но и това не знам истина ли е или измислица. Няма значение. А, да не забравя: Сюзан и на други места се явявала така. Вместо, например, да ходи в супермаркета в техния си град, посещавала други, по-далечни, а там се усмихвала на околните и те неизменно й отговаряли с усмивки. По същия начин постъпвала и като искала да седне на по-хубаво място в киното. И когато летяла със самолет.

— Това ще да е някакво болестно състояние — обобщи Адам.

— Ама ти наистина ли не схващаш за какво става дума?

— Много добре схващам. А тя трябва да се прегледа на психиатър.

— Не съм убедена. На мен ми се вижда съвсем невинно занимание.

— Кое? Да си лепнеш отпред голям корем, че да ти обръщат внимание ли?

— Е, може и като някаква крайност да се приеме — сви рамене Корийн, — но пък на други хора им обръщат внимание заради красотата им. Или за това, че са наследили големи пари, или заемат някаква специална длъжност.

— А на трети — като лъжат, че са бременни — довърши изречението Адам.

Мълчание.

— Предполагам, че именно от Сюзан си научила за уеб сайта „Fake-A-Pregnancy.com“.

Тя се извърна настрани.

— Корийн?

— Повече не желая да говоря по въпроса.

— Това какво е? Шега ли?

— Не.

— Да не искаш да кажеш, че и ти, като Сюзан, копнееш за внимание? Чакай малко. Става дума за поведение, което изобщо не е нормално. Дотолкова поне си наясно, нали? На мен ми се струва, че е някакво душевно заболяване.

— Ще ми се да обмисля нещата.

— Кои неща?

— Късно стана. Уморена съм.

— Да не си превъртяла и ти?

— Престани!

— Моля?

Корийн отново се обърна насреща му.

— Значи, и ти си го усетил? Права ли съм, Адам?

— Какви ги приказваш?

— Че в момента се намираме насред минно поле — каза тя. — Някой ни е пуснал отгоре право по средата му и ха сме направили дори една крачка в която и да било посока, ха сме настъпили мина, която ще се взриви и ще запрати всичко на онзи свят.

Изгледа го. И той я изгледа.

— Ако някой ни е пуснал насред минното поле, не съм аз — изсъска й през зъби. — Ами си ти.

— Отивам да си легна. Ще довършим разговора си утре сутринта.

— Никъде няма да вървиш — изпречи се на пътя й Адам.

— И какво ще ми направиш сега? Ще ме биеш ли?

— Дължиш ми обяснение.

— Нищо не си разбрал — завъртя глава Корийн.

— Кое да съм разбрал?

Погледна го в очите.

— Ти откъде научи, Адам?

— Има ли значение?

— Нямаш представа колко голямо значение има — промълви тя. — Кой те насочи към сметката с картата „Виза“?

— Някакъв непознат.

— Кой? — отстъпи тя крачка назад.

— Не го познавам, казах ти. Не съм го виждал друг път. Дойде при мен в залата на Американския легион и ми разказа какво си направила.

Тя тръсна глава, сякаш се мъчеше да избистри мисълта си.

— Нищо не разбирам. Какъв човек?

— Казах ти вече — абсолютно непознат.

— Налага се да обмислим сериозно нещата — каза тя.

— Нищо не се налага, освен ти да ми кажеш какво всъщност става.

— Друг път, не днес. — Положи длани върху раменете му. А той се отдръпна, сякаш допирът й го беше изгорил. — Не е това, което си представяш, Адам. Има и друго.

— Мамо? — Адам се извъртя към гласа. На горния край на стълбището стоеше Райън. — Ще може ли някой от вас да ми помогне по математика?

Корийн не се поколеба дори за миг. Усмивката моментално цъфна на лицето й.

— Ей сега идвам, миличък. — И се извърна към Адам. — Утре — прошепна му. Гласът й беше изпълнен с молба. — Залогът е ужасно голям. Умолявам те. Изчакай ме до утре.