Харлан Коубън
Непознатият (8)

Осма глава

Непознатият заемаше една от ъгловите маси в „Ред Лобстър“ в предградието Бийчууд на град Кливлънд, в щата Охайо и отпиваше бавно от „специалитета на заведението“ — коктейл „Май Тай“ с манго. Отдавна поднесеното му скампи от скариди с чесън придобиваше постепенно вид на съхнещ маджун. Сервитьорът понечи на два пъти да го отсервира, но непознатият го отпъждаше. Седналата насреща му Ингрид въздъхна и погледна часовника си.

— Никога не съм наблюдавала по-продължителен обяд.

— Близо два часа — кимна непознатият.

Държаха под очи масата, на която четирите жени бяха вече на третите си коктейли от „специалитета“, а още нямаше дори два и половина. Две от тях си бяха поръчали и „крабфест“ — мезета в чинии с размерите на капак на улична шахта. Третата си беше избрала овална паста лингуини със скариди „Алфредо“ и при всяка хапка частици от сметановия сос се задържаха по ъгълчетата на начервените й в розово устни.

Но те присъстваха най-вече заради четвъртата жена, за която знаеха, че се казва Хайди Дан. Нейният избор беше печена на дървени въглища сьомга. Хайди беше четирийсет и девет годишна, едра и енергична, със сламени коси. Носеше доста смело деколтирана блуза без ръкави в тигров десен и притежаваше мощен, макар и мелодичен глас. Непознатият го слушаше от два часа насам и го намираше за безспорно хипнотизиращ.

— Почвам да я харесвам — отбеляза непознатият.

— И аз — съгласи се Ингрид и опъна с две ръце русите си коси, оформи ги в нещо като конска опашка и накрая ги пусна. Това й беше привичен жест, тъй като притежаваше онзи вид дълга и прекалено права коса, която постоянно падаше върху лицето й. — Усещам определена жизнерадостност, не знам дали ме разбираш.

Непознатият идеално я разбираше.

— И да не забравяме — подчерта Ингрид, — че сме дошли за нейно добро.

Точно в това се състоеше оправданието им. Непознатият нямаше как да не се съгласи. Скапаните основи налагат да се разруши цялата сграда. Не става само с пресен слой боя или подмяната на някоя и друга дъска. Това много добре го знаеше. И го разбираше. И животът му се ръководеше от този принцип.

За него той беше символ-верую.

Но това в никакъв случай не означаваше, че обича той да залага взрива. Защото виждаше нещата и от тази гледна точка. Тъкмо на него се падаше задачата да взривява къщата с прогнилите основи, но така и не му оставаше време да се застои, за да види как ще я изградят наново, ако изобщо се стигнеше дотам.

Толкова бързо действаше, че не успяваше дори да провери дали някой не е останал в къщата, преди да я хвърли във въздуха.

Сервитьорката поднесе сметката на четирите дами и те едновременно се засуетиха да ровят из чантите си за пари. Жената с лингуинито пресметна коя точно колко дължи. Двете консуматорки на „крабфеста“ вадеха банкнотите една по една и бъркаха в портмонетата с дребните така, както се бърка в ръждясал девствен пояс.

Хайди хвърли на масата няколко двайсетдоларови банкноти.

Този й хем грижовен, хем безгрижен жест някак си го трогна. Ако се съдеше по него, семейство Дан нямаше проблеми с парите, но може ли човек да е сигурен в днешния свят? Хайди и съпругът й Марти бяха женени от двайсет години и имаха три деца. Най-голямата, Кимбърли, беше първокурсничка в нюйоркския университет в Манхатън, а двете момчета — Чарли и Джон — учеха в гимназия. Хайди работеше по козметичните щандове на универсалния магазин „Мейси“ на Юнивърсити Хайтс. Марти Дан беше вицепрезидент по продажбите и маркетинга в „Ти Ти Ай Флор Кеър“ в промишления град Гленуилоу. А „Ти Ти Ай“ произвеждаха единствено прахосмукачки. През годините бяха погълнали такива видни марки като „Хувър“, „Орек“, „Ройъл“ и „Дърт Девъл“ — подразделението, в което Марти изкара единайсет години. Пътуваше често по служба, най-вече до Бентънвил в щата Арканзас, понеже там беше седалището на търговската верига „Уолмарт“.

Ингрид се вгледа в непознатия.

— Ако искаш, мога и сама да се оправя.

Той обаче завъртя глава. Това беше негова работа. Беше взел Ингрид със себе си, тъй като му предстоеше да заговори жена, а това понякога изглеждаше необичайно. Но ако към жената се приближеше двойка — мъж и жена — никакъв проблем. Сам мъж да заприказва друг в залата на Американския легион, да кажем — пак съвсем нормално. Но не вървеше някак си двайсет и седем годишен мъж да подхваща разговор с четирийсет и девет годишна жена в заведение на веригата „Ред Лобстър“, да речем.

Ингрид беше успяла междувременно да уреди сметката и това им позволи да се задействат от раз. Хайди беше дошла сама в сив нисан сентра. Само през две клетки бяха паркирали наетата от него и Ингрид кола. Чакаха я с ключове в ръка, все едно се канеха да се качат и да заминат нанякъде.

Гледаха да не привличат вниманието на околните.

Четирите жени излязоха от ресторанта пет минути по-късно. Надяваха се Хайди да остане в крайна сметка сама, но нямаха никакви гаранции. Ако някоя от приятелките й се случеше да я изпрати до колата й, щеше да им се наложи да проследят Хайди до дома й и да й поставят ребром въпроса или у тях (а това е калпав подход, понеже хората се чувстват по-сигурни, когато са на собствен терен), или да я изчакат пак да излезе.

Жените се запрегръщаха на раздяла. Веднага си личеше, че Хайди много я бива по прегръдките. Нейните изглеждаха съвсем искрени. Прегръщаше със затворени очи, при което и другата страна замижаваше. Просто стил на прегръщане.

Другите три жени се отдалечиха в противоположната посока. Идеално.

Хайди се отправи към своята кола. Беше в панталони капри и леко залиташе на високите си токчета след всичките коктейли, но си личеше, че има опит в тази област. На лицето й грееше усмивка. Ингрид кимна на непознатия и двамата се напънаха да изглеждат непринудено.

— Хайди Дан?

Непознатият се стараеше с все сила да запази дружелюбно или поне неутрално изражение. Хайди се обърна и срещна погледа му. Усмивката падна от лицето й толкова бързо, все едно беше прикрепена към котва.

Веднага разбра.

И ни най-малко не се изненада. Повечето хора реагираха точно по този начин, макар да се мъчеха упорито да отричат казаното от непознатия. В случая Хайди моментално осъзна, че каквото и да й кажеше тепърва непознатият, то щеше да промени всичко в живота й.

— Да?

— Става дума за уеб сайта „FindYourSugarBaby.com“ — каза непознатият.

От практика знаеше, че е най-добре веднага да хванеш бика за рогата. Няма смисъл да питаш жертвата дали разполага със свободно време за разговор, дали не предпочита да поседне, или да отидат някъде на по-спокойно място. Директно на въпроса.

— Моля?

— Според собствениците му това е модерен сайт за запознанства. Но всъщност не е. В него се регистрират най-вече мъже с претенции за заможност и излишък от пари, с цел да си намерят платени любовници. Предполагам, че сте чували за него. — Хайди го изгледа в продължение на още една секунда, после премести погледа си върху Ингрид. При което Ингрид се помъчи да й се усмихне окуражаващо.

— Какви сте вие двамата?

— Няма значение — отговори й той.

Някои на това място се запъват. Други усещат, че на общия фон на живота просто не си заслужава да си губят времето. Хайди попадаше във втората група.

— Не съм го чувала. Но изглежда да е от онези сайтове, с чиято помощ женени мъже изневеряват на жените си.

Непознатият поклати глава в смисъл „и да, и не“ и рече:

— Не е точно така. По-скоро сайтът посредничи при оформянето на делови сделки, ако може така да се каже.

— Изобщо не разбирам за какво говорите — опъна се Хайди.

— Намерете възможност да му хвърлите един поглед. Позицията на сайта е, че всяко взаимоотношение не е нищо повече от сделка, поради което е много важно от самото начало участващите да дефинират собствената си роля в него, за да са наясно какво точно се очаква от тях и какво да очакват от любовницата си.

— Каква любовница? — Хайди усети как кръвта започна да се оттича от лицето й.

— Начинът е следният — започна да й обяснява непознатият. — В сайта се регистрира мъж, да речем. И му предоставят списък на жени, обикновено много по-млади от него. Той намира някоя, която му харесва, и ако тя приеме, започват да преговарят.

— Да преговарят ли?

— Да, понеже той си търси „шугър бейби“, както е прието да се казва. Според определението на сайта това е жена, с която той може да излезе да вечеря, или тя да го придружи на някоя бизнес конференция, и изобщо неща от този род.

— Но всъщност нещата не спират дотам — подсказа Хайди.

— Точно така — съгласи се непознатият. — Нещата не спират дотам.

Хайди издиша шумно и продължително, после постави длани на хълбоците си.

— Давайте нататък.

— И тогава те преговарят.

— Богатият мъж и шугър бейбито.

— Точно така. Сайтът вече е замотал момичето с какви ли не глупости. Как всичко било точно определено. Че запознанството с мъж по този начин всъщност опростявало отношенията им. Как мъжът бил богат и изискан и щял да се отнася с нея добре, да й купува подаръци и да я води на какви ли не екзотични места по чужбина.

— И момичетата се връзват на тези приказки, така ли? — не можеше да повярва Хайди.

— Някои — да. Но подозирам, че повечето се усещат и осъзнават, че нещата стоят съвсем другояче.

Хайди като да беше очаквала да го срещне, за да й съобщи тези подробности. И беше успяла напълно да се овладее, макар покрусата й да не беше прикрита докрай.

— И тогава започват да преговарят — подсети го тя.

— Точно така. Докато стигнат до някакво споразумение, което излагат в сключен онлайн договор. Може, например, младата жена да се съгласи да бъде при мъжа пет пъти в месеца. И изброяват евентуално в кои дни от седмицата ще става това. Той, от своя страна, предлага на момичето осемстотин долара.

— За всяко идване?

— На месец.

— Много е малко.

— Но това е само за начало. Тя поставя условие за две хиляди долара. И започва пазарлъкът.

— Спазаряват ли се накрая? — поинтересува се Хайди.

Очите й се бяха навлажнили.

— В конкретния случай се договарят за сумата от хиляда и двеста долара месечно — кимна непознатият.

— Което за една година прави четиринайсет хиляди и четиристотин долара — отбеляза с тъжна усмивка Хайди. — Много ме бива в смятането наум.

— Отговорът ви е верен.

— А момичето как се представя на мъжа? — попита Хайди. — Чакайте, не ми казвайте. Казва му, че е студентка и че има нужда от неговата помощ да си доплати таксата за следването.

— В конкретния случай — да.

— Уф — изпъшка Хайди.

— И пак в конкретния случай — продължи непознатият — момичето му казва самата истина.

— Значи е студентка! Страхотно — тръсна глава Хайди.

— В конкретния случай обаче момичето не спира дотук — не преставаше непознатият. — Ами се споразумява и с други шугър дадита за през останалите дни от седмицата.

— Е, това вече е гадно.

— Така че се среща с единия от мъжете винаги във вторник. С друг — в четвъртъците. А трети я има за през уикендите.

— Бая пари трябва да навърта по този начин.

— Да.

— Да не говорим за венерическите болести — добави Хайди.

— По този въпрос не мога да говоря.

— В смисъл?

— В смисъл че нямаме представа дали използва презервативи или нещо друго. И нямаме достъп до здравния й картон. Ако трябва да съм точен, не знаем дори какво точно прави с всичките тези мъже.

— Съмнявам се да играят на карти през цялото време.

— Аз също.

— И защо ми го разправяте всичко това?

Непознатият погледна към Ингрид. Едва сега Ингрид отвори уста:

— Защото заслужавате да го знаете.

— Само толкова ли?

— Да, само толкова можем да ви съобщим — потвърди непознатият.

— Цели двайсет години — завъртя глава Хайди и прехапа устни, за да не ревне. — Копелето му мръсно!

— Моля?

— Марти! Ще го убия това копеле.

— Не става дума за Марти — възпря я непознатият.

Едва сега, за пръв път, Хайди се озадачи тотално.

— Ами за кого тогава?

— Говорим за дъщеря ви Кимбърли.