Харлан Коубън
Непознатият (7)

Седма глава

Томас вкара и втори гол — победния! — по-малко от двайсет секунди преди края на мача.

И точно тогава пролича и двуличието в цинизма на Адам по отношение на свръхемоционалността в спорта: след всичките размишления, щом Томас вкара последния гол, Адам скочи с вдигнат юмрук във въздуха и изкрещя „Йесссс!“. И противно на желанията си, изпита прилив от чиста, неподправена радост. Вярно — разумът му диктуваше, че самият той няма нищо общо с този гол и че щастието му се дължи на още по-голямото щастие, което синът му изживяваше, и че е напълно естествено и здравословно за един родител да споделя по този начин радостта на детето си. Наложи му се да си напомни, че не е от онези родители, които се осъществяват посредством децата си, нито че смята лакроса като средство към бъдещото следване. Просто обичаше спорта поради единствената причина че синовете му обичаха да играят.

Само че родителите поначало си мислят всякакви работи. Като хърватския гърбушко, нали?

Щом мачът свърши, Корийн взе Райън и тръгна с колата си към къщи да приготви вечерята. Адам остана да чака Томас на паркинга на гимназията „Сидърфийлд“. Много по-лесно щеше да му е да го забере веднага след мача, но поради естеството на училищната застрахователна полица децата трябваше да бъдат върнати до училището им с училищния автобус. Така че заедно с останалите родители Адам паркира зад гимназията, докато пристигнат децата. Слезе и тръгна към задния изход.

— Ей, Адам.

Към него идваше Кал Готесман.

— Здрасти — отвърна Адам и двамата се ръкуваха.

— Голяма победа — каза Кал.

— Ъхъ. Много голяма.

— И Томас изигра страхотен мач.

— Ерик не остана по-назад.

Очилата на Кал никога не стояха като хората на носа му, ами все се хлъзгаха, той ги буташе обратно с показалец, но те веднага пак се смъкваха.

— Ти… нещо ми се видя… разсеян.

— Моля?

— На мача — уточни Кал със своя обичайно плачевен тон. — Стори ми се… как да ти кажа… угрижен.

— Наистина ли?

— Ами да. — И пак бутна очилата си нагоре. — Освен дето забелязах и възмущението ти, така да се каже.

— Нещо не разбирам накъде биеш…

— От начина, по който коригирах реферите.

„Коригирах“, засмя се наум Адам, но не му се разправяше по тоя въпрос.

— Изобщо не съм забелязал.

— А трябваше. Реферът тъкмо се беше наканил да свири кросчек на Томас, когато получи оня пас зад вратата.

— Добре, не схващам какво искаш да ми кажеш — недоумяваше Адам.

— Упражнявам натиск върху съдиите — поясни му със заговорнически тон Кал. — Най-умишлено. И ти поне трябва да си благодарен. Понеже подейства в полза на твоя син одеве.

— Хубаво — каза Адам, но после се ядоса. Кое му дава право на тоя да му говори по този начин? И добави: — В такъв случай, защо ни е в началото на всеки сезон да подписваме декларацията за спортсменство?

— Каква декларация?

— Ами онази, в която обещаваме да не обиждаме словесно други играчи, треньори и рефери — подсети го Адам. — За нея става дума.

— Не бъди наивен — укори го Кал. — Ти знаеш ли кой е Москоуиц?

— Онзи, дето живее на Спенсър Плейс ли? Брокерът на облигации?

— Не този, бе — сряза го нетърпеливо Кал. — Говоря ти за професор Тобайъс Москоуиц от Чикагския университет.

— Не го знам.

— Петдесет и седем на сто.

— Кое?

— Направените изследвания сочат, че отборът домакин печели петдесет и седем на сто от мачовете си на собствен терен. Тоест, домакинството носи определено предимство.

— Е, и?

— Е, и! Значи факторът „домакинство“ е нещо съвсем реално. Във всички спортове, през всички епохи и във всички държави. Освен всичко друго, професор Москоуиц е установил, че действа почти неизменно.

— Е, и? — повтори Адам.

— Предполагам, че си наясно с обичайните обяснения на това явление. Че гостуващият отбор бил изморен от дългото пътуване с автобус или самолет и прочие. Или че домакините познават по-добре игралния терен. Или че отборите са свикнали на студен, съответно на топъл климат…

— В случая става дума за съседни градове — посочи Адам.

— Именно, а това само доказва правотата на твърдението, което ти излагам.

Ох, не му беше на Адам точно сега до подобни разговори! Къде, по дяволите, се размотава този Томас?

— Та какво, мислиш, е установил Москоуиц?

— Моля?

— На какво, според теб, се дължи предимството на домакинството, Адам?

— Нямам представа — отвърна Адам. — На подкрепата на публиката вероятно.

Отговорът му явно се понрави на Кал Готесман.

— Да. Но и не.

Адам едва се възпря да не въздъхне.

— Доста хора, освен професор Москоуиц, са проучвали въпроса с домакинството. Не отричат останалите фактори от рода на умората от пътуването, макар да няма кой знае колко данни в подкрепа на подобни твърдения, а най-вече анекдотични доказателства. Нещо повече: налице са твърди данни само за една от причините за предимството на домашния терен. — И вдигна показалеца си, да не би Адам да не е наясно със значението на „една“. И за да избегне всякакви недоразумения, повтори: — Само за една.

— И тя е?

Кал прибра показалеца си в юмрук.

— Съдийската настройка. Нищо друго. Повечето отсъждания се правят в полза на отбора домакин.

— Какво искаш да кажеш? Че реферите продават мачовете ли?

— Не, не. И точно тук е ключът към изследването. В никакъв случай не може да става дума за умишлено фаворизиране на домакините. Номерът е тъкмо там, че всичко това става абсолютно неумишлено. Несъзнателно. Затова пък е свързано със социалния конформизъм. — Кал съвсем се вживя в ролята си на популяризатор на научни знания: — Най-просто казано, всеки човек държи да го харесват. Като всички останали хора, и реферите са социални същества и асимилират настроението на тълпата. Така че от време на време всеки рефер прави несъзнателно отсъждане, което да се понрави на зрителите. Нали си гледал баскетбол? И си видял как умело треньорите обработват съдиите, понеже са по-добри познавачи на човешката душа от всеки друг. Схващаш ли?

— Да — кимна бавно Адам.

— Та затова става дума, Адам — разпери ръце Кал. — Ето къде се корени в действителност предимството на домакинството — в желанието на човека да се подчини на обществото и да бъде харесван.

— И ти затова крещиш на реферите…

— Само при гостуванията — прекъсна го Кал. — У дома предимството си го имаме, така или иначе. — Но когато играем на чужд терен, натискът е необходим, казано по научному, за поддържане на равновесието. Траеш ли си — губиш.

Адам извърна глава.

— Какво казваш?

— Нищо.

— Кажи, кажи да те чуем. Ти нали си адвокат? И постоянно участваш в съдебни спорове.

— Да.

— И правиш всичко възможно да повлияеш на съдията и на адвоката на противната страна.

— Да.

— Е, и?

— Нищо. Разбрах какво искаш да ми кажеш.

— Но не си съгласен, така ли?

— Не ми се спори.

— Признаваш обаче, че данните са верни.

— Признавам.

— С кое не си съгласен тогава?

Адам се поколеба, но накрая си рече „Майната му“.

— Говорим за спорт, Кал. Домакинството е част от спорта. Именно по тази причина половината мачове играем у дома, за другата половина гостуваме. За да има равнопоставеност. Според мен — не забравяй, че става дума за лично мое мнение — ти просто оправдаваш лошото поведение. Остави играта да върви с всичките там неправилни отсъждания. По-добър пример ще дадеш на момчетата, отколкото с непрестанните си крясъци по адрес на съдийството. Дори да загубим два-три мача в повече през годината, в което се съмнявам, това ще е все пак малка цена в името на доброто възпитание и достойнството, не мислиш ли?

Кал Готесман тъкмо умуваше как точно да му отговори, когато Томас се появи от съблекалнята. Адам вдигна ръка.

— Няма значение, Кал. Просто ти казах аз какво мисля. Извинявай, ама трябва да вървя.

Адам се отправи забързано към колата, но през цялото време наблюдаваше как синът му прекосява игрището. С онази походка, по която всички познават, че си доволен от победата. Томас вървеше по-изправен от обичайното, с по-пружиниращи стъпки. На лицето му грееше едва забележима усмивка. И доколкото го познаваше Адам, нямаше да даде израз на радостта си, докато не влезеха в колата. С типичния маниер на политиците махна на неколцина приятелчета. Райън беше тихо, кротко дете, но Томас като нищо можеше някой ден да стане кмет на града.

Томас метна сака на задната седалка и в купето се развоня на прогизнали от пот наколенки и налакътници. Адам се принуди да свали стъклата. Положението се пооправи, но само отчасти, поради жегата, в която се беше играл мачът.

Томас изчака да наближат следващата пряка и чак тогава си позволи лицето му да се разтегне в усмивка.

— Какво ще кажеш за първия ми гол, а? Успя ли да го видиш?

— Отврат — нахили се Адам.

— Ами да. Само за втори път бележа с левачката.

— Абе красиво го изпълни. И победният гол беше майсторски.

Продължиха в същия дух още няколко минути. Ако ги слушаше човек, щеше да си помисли, че се надуват от гордост, а всъщност беше точно обратното. Томас по правило беше скромен и щедър по отношение на треньорите и съиграчите си. Винаги с готовност отчиташе чуждите успехи — какъв пас дал еди-кой си, как друг откраднал топката, — но ставаше свит и се стесняваше, ако самият той станеше център на вниманието на спортното поле.

В семейна среда обаче приказката му се отприщваше. Преразказваше мача в най-големи подробности и обсъждаше не само головете, които беше вкарал, но и играта на отбора като цяло — какво били казали съотборниците му, кой от тях се представил добре и кой не. У дома поне можеше спокойно да надуе мегафона на откровеността. И колкото и шаблонно да звучи, именно семейството му създаваше тази атмосфера. Тук не му се налагаше да се притеснява, че ще го обвинят в самохвалство, предвзетост или нещо от сорта. И си позволяваше да се изразява без задръжки.

— Героят се завърна! — провикна се Корийн още с влизането на Томас. А той свали сака от рамо и го остави в килера с мръсните дрехи и обувки. После се остави майка му да го прегърне.

— Браво, миличък! Страхотен мач!

— Благодаря.

А в израз на възторга си Райън моментално протегна юмрук към този на брат си.

— Какво има за вечеря? — попита Томас.

— Сложила съм на скарата специално маринована пържола от бут.

— Ура!

Любимите пържоли на Томас. В старанието си да поддържа създалото се настроение, Адам си наложи да целуне жена си по бузата. После отидоха да се мият.

Масата подреди Райън, а това означаваше, че накрая Томас ще има задължението да раздигне. Имаше гарафа с вода за всички, а Корийн наля в допълнение и по чаша вино за родителското тяло. Сложи всичкото ядене върху барплота между кухнята и столовата и всеки си сипа сам каквото искаше.

Беше най-обикновена, макар и изключително задушевна семейна вечеря, но Адам имаше чувството, че под масата цъка бомба с часовников механизъм. Малко оставаше да гръмне. След вечеря момчетата щяха да седнат да си пишат домашните, да гледат телевизия, да ровят из компютъра или да играят някоя видео игра. Дали да изчака, докато и двамата си легнат? Може би ще е най-добре. С тази разлика, че през последните една-две години Корийн беше почнала да заспива преди Томас. Нямаше начин да разпита жена си за наученото, преди да е вкарал Томас в стаята му и да му е затворил вратата.

Тик-так-тик-так…

Томас, естествено, беше в центъра на вниманието им през почти цялата вечеря. Райън го слушаше със зяпнала уста. Корийн разправи как една от учителките се напила в Атлантик Сити и повърнала насред казиното. Момчетата се побъркаха от смях.

— Ти колко спечели? — попита Томас.

— Не играя на хазартни игри — отвърна с дежурния майчински отговор Корийн. — И те съветвам и ти да не го правиш.

Синовете забелиха очи.

— Най-сериозно ви говоря. Ужасен порок е хазартът.

Този път и двамата завъртяха глава.

— Какво има?

— Намалявай от време на време конското — рече Томас.

— Какво толкова съм казала?

— Все ни поучаваш — обади се и Райън. — Стига толкова.

Корийн потърси помощ от Адам:

— Чуваш ли какви ги приказват синковците ти?

Адам само вдигна рамене. Смениха темата с някаква друга, вече не помнеше с коя. Не успяваше да се съсредоточи. Имаше чувството, че гледа киномонтаж за собствения си живот: щастливия дом, създали заедно с Корийн, прекараните заедно с момчетата приятни вечери. Почти си представяше как камерата обикаля бавно около масата и заснема в едър план лицата и гърбовете на четиримата. И всичко беше толкова ежедневно, банално, но и идеално.

Тик-так-тик-так…

След около половин час момчетата разчистиха кухнята и тръгнаха да си лягат. В мига, в който се махнаха, усмивката на Корийн слезе от лицето й и тя се обърна към Адам:

— Какво е станало?

Той изведнъж се сепна. От осемнайсет години живееше с Корийн и познаваше всичките й настроения и емоции. Ясно му беше кога може да зачекне даден въпрос и кога да се въздържи, кога беше достатъчно просто да я прегърне и да й каже блага дума. До такава степен я познаваше, че знаеше как ще завърши всяко нейно изречение, че и мислите й дори можеше да разчете. Познаваше я изцяло.

С нищо не беше способна да го изненада тя. Или поне така си мислеше. Дотам я познаваше, че дори не изключваше казаното от непознатия да е станало в действителност.

Но ето това така и не беше забелязвал. Не беше съзнавал до каква степен и самата Корийн го е опознала и че въпреки всичките му усилия, беше усетила колко разстроен е в момента, и то от нещо извънредно, сериозно и може би способно да промени живота им.

Корийн чакаше, готова да поеме удара. И той го нанесе:

— Последната ти бременност не беше истинска, нали?