Харлан Коубън
Непознатият (6)

Шеста глава

Адам и Райън пристигнаха тъкмо за началото на мача, в който играеше Томас.

— До после — каза тихичко Райън и моментално се лепна към група с други по-малки братчета и сестричета, които за нищо на света нямаше да допуснат някой да ги види с истински жив родител. А Адам се насочи към лявата половина на игрището, заделена за зрителите от „гостуващия отбор“, където се бяха настанили останалите родители от „Сидърфийлд“.

Нямаше метални трибуни, но част от родителите си бяха донесли сгъваеми столове. Корийн държеше в минивана четири стола от плетена тел, всичките с места за чаши и на двете странични облегалки (сериозно ли има хора, които се нуждаят от две чаши на един стол?) и сенник над главата. Самата тя предпочиташе (както и в случая) да стои права. Компания й правеше Кристин Хой по потник и толкова къси шорти, че бузите на дупето й надничаха отдолу.

Проправяйки си път към жена си, Адам поздрави с кимване неколцина родители. В единия ъгъл стоеше Трип Еванс с още няколко бащи, всичките с тъмни очила и кръстосали ръце, сякаш бяха агенти на Сикрет Сървис, а не най-обикновени зрители. Вдясно самодоволният Гастон се беше лепнал неотлъчно към известния на всички като Братовчеда Даз — собственика на „Си Би Дъбълю Инкорпорейтид“ — водеща фирма, използвана от големите корпорации да проучва новопостъпващите им служители. Покрай другото, Братовчеда Даз извършваше и не толкова подробни проучвания на треньорите, за да са сигурни в лигата, че сред тях няма хора с престъпно минало или нещо от този род. Сравнително елементарната функция беше възложена на скъпо струващата „Си Би Дъбълю Инкорпорейтид“ по изричното настояване на Гастон, независимо от това, че можеше да се направи онлайн за много по-малко пари. Друго си е да уредиш роднина все пак.

Корийн забеляза приближаващия се Адам и се отдели на няколко крачки от Кристин, а щом Адам дойде съвсем наблизо, моментално му прошепна с почти панически тон:

— Томас не е в стартовата десетка.

— Не се притеснявай — отвърна й Адам. — Треньорът постоянно върти тройките.

Това обаче ни най-малко не я успокои.

— Пусна на негово място Пит Бейм. — Синът на Гастон. Ето обяснението за самодоволния му поглед. — А той още няма медицинско разрешение след онова сътресение на мозъка. Как така са го върнали в отбора?

— Отде да знам, Корийн? Да не съм му аз лекарят?

— Подай напред, Тони! — чу се женски крясък.

На Адам не му беше никак трудно да познае, че се беше провикнала майката на Тони. Кой друг? Винаги можеш да усетиш, когато крещящият е родителят на детето — по съдържащата се в гласа остра нотка на разочарование и отчаяние. Няма родител, който да повярва, че точно такъв е гласът му в подобни ситуации. Но това е самата истина и всички го усещаме. С тази уговорка, че според нас важи за всички останали родители, но поради някакво чудо не се отнася за самите нас.

Както гласеше онази стара хърватска поговорка, която Адам помнеше още от колежа, „Гърбавият вижда само чуждите гърбици, но не и своята“.

До края на третата минута Томас така и не се появи. Адам погледна косо Корийн. Тя беше стиснала зъби, а очите й се бяха фокусирали в треньора на отсрещната тъчлиния, като че искаше да го хипнотизира да пусне Томас на терена.

— Спокойно. И това ще стане — подметна Адам.

— Но той по това време винаги е в игра. Какво мислиш, че е станало?

— Отде да знам.

— На Пит не му е мястото вътре.

Адам дори не си направи труда да й отвърне. Пит пое топката със стика си и подаде елементарен пас на свой съиграч. Това обаче не попречи на Гастон да изреве от отсрещната страна „Уау, страхотно отиграване, Пит!“ и да плесне хай-файв с Братовчеда Даз.

— Що за галено име за възрастен човек е това „Даз“ — измърмори под носа си Адам.

— Моля?

— Нищо.

Корийн прехапа устна.

— Ние все пак успяхме да закъснеем с една-две минути. Пристигнахме петдесет и пет минути преди началото на мача, ама треньорът бил казал „един час“.

— Съмнявам се това да е причината.

— Трябваше мъничко по-рано да изляза от къщи.

На Адам му идеше да й спомене, че всъщност имат много по-големи ядове, но реши да се възползва от това отклоняване на вниманието. Противниковият отбор отбеляза гол, родителите изстенаха и моментално почнаха да правят разбор на грешката на защитата.

Томас изтича на терена.

Адам усети мигновено вълните на облекчение, които заляха Корийн. Лицето й престана да е намръщено. Почти веднага тя дори му се усмихна и се заинтересува:

— Какво ново в работата?

— Сети ли се да попиташ най-после?

— Извинявай. Нали знаеш как се заплесвам.

— Знам.

— И донякъде и заради това ме обичаш.

— Отчасти.

— Заради това, но и заради хубавия ми задник — допълни тя.

— Безспорно.

— Той все още е хубав, нали?

— Световен е. Първо качество. Сто процента контрафиле без грам пълнежи.

— Е, един определен пълнеж може и да допуснем — пусна му тя онази закачлива усмивка, която напоследък прекалено рядко се появяваше на лицето й.

Ох, как обичаше той тези редки мигове, в които тя се отпускаше и дори ставаше леко неприлична. За част от секундата непознатият напълно излезе от съзнанието му. Но само за част от секундата, не повече. Защо пък точно сега, запита се Адам. Подмятания от този сорт можеха да се чуят от устата й не повече от два-три пъти годишно. Защо избра именно този момент?

Пак я изгледа с крайчеца на окото. Беше си сложила диамантените обеци, които й купи от онзи магазин на Четирийсет и седма улица за петнайсетата годишнина от сватбата им и й ги подари в китайския ресторант „Бамбу Хаус“. Само дето не успя да осъществи първоначалния си замисъл да ги пъхне някак си в курабийка с късметчета, понеже Корийн страшно обичаше да ги отваря и чете, без да хапва от тях. В крайна сметка сервитьорът й ги поднесе под един от онези огромни хромирани похлупаци — стар изтъркан номер, но пък Корийн силно се впечатли. Разплака се и го прегърна с все сила, при което той неволно се запита дали друг мъж на света е бил някога прегръщан толкова мощно.

Оттогава ги беше сваляла само нощем и когато плуваше, понеже се притесняваше хлорът в басейна да не разтвори лепилото. Останалите й обеци си седяха в малката кутийка за бижута в гардероба й, тъй като носенето им вместо диамантените щяло, според нея, да е равносилно на изневяра. Наистина много държеше на този чифт — израз в нейните очи на обвързаност, обич и преданост. Нима такава жена е способна да се престори на бременна?

Корийн не отлепваше очи от терена. Топката беше дълбоко в половината на противника, където Томас играеше в нападение. Адам усещаше как тя се вкочаняваше при всяко приближаване на топката към сина им.

Точно в този момент Томас изби елегантно топката от мрежичката на защитника, пое я и се понесе към вратата.

Каквото и да си приказваме, истината е, че винаги наблюдаваме единствено нашето си дете. Докато синовете му бяха още малки, Адам намираше нещо трогателно в това съсредоточаване. Отиваш на мач, концерт или каквото се провежда там, оглеждаш в движение всички останали и цялата обстановка, но в действителност виждаш само своето дете. Всички и всичко останало си остават просто шумов фон, заобикаляща те среда. Втренчваш се в твоето дете и добиваш усещането, че всички прожектори са насочени единствено към него, а останалата част от залата или игрището постепенно притъмнява и ти става топло и хубаво — същото онова усещане, което се надигаше в гърдите на Адам, когато видеше насреща си усмивката на сина си дори сред тълпа от други родители и техните деца. И тогава Адам си даваше сметка, че и останалите родители чувстват абсолютно същото — прожекторите са насочени към неговото си дете и това му действаше успокоително, както и следваше да бъде.

Но с течение на времето детецентричността беше изгубила очарованието си. Почваше да усеща, че съсредоточаването е израз не толкова на обич, колкото на вманиаченост; че упоритото вглеждане през изолиращия всичко останало единичен обектив е и нездравословно, и нереалистично, че дори и вредно.

Томас се откъсна рязко от защитата и подаде на Пол Уилямс. Тери Зобъл беше останал непокрит, но не успя да стреля, понеже съдията наду свирката и вдигна жълтото флагче за едноминутно наказание на Фреди Фриднаш — полузащитника от отбора на Томас, за удар на противник със стик. Бащите в ъгъла изпаднаха в колективна истерия:

— Къде видя фал, бе рефере!

— Що за отсъждане!

— Да не си сляп, бе!

— Хайде стига, бе!

— Свирй и срещу домакините от време на време!

Треньорите усетиха подкрепата им и също запротестираха. Дори затичалият се да напусне терена Фреди поклати глава в знак на несъгласие със съдията. Хорът на поддалите се на стадното чувство родители ставаше все по-гласовит.

— Ти видя ли да имаше удар със стик? — попита Корийн.

— Изобщо не гледах натам.

Приближи се съпругата на Трип Еванс, Беки.

— Здравей, Адам. Здравей, Корийн.

Поради наказанието топката беше върната в зоната на защитата, далеч от Томас, така че и двамата си позволиха да я погледнат бегло и да отвърнат с усмивка на поздрава й. Беки Еванс — майка на пет деца — беше свръхестествено весела и любезна и усмивката не слизаше от лицето й. Адам поначало се отнасяше с подозрение към такива хора. Обичаше да издебва мига, в който подобни майки се разсейваха и усмивката падаше от лицето им, и в повечето случаи го дочакваше. Беки обаче правеше изключение. Срещаше я най-редовно подкарала домочадието си в нейния додж дюранго: усмивка до ушите, задната седалка пълна с дечурлига и екипировка, но за разлика от повечето майки, които се изтощаваха от тези ежедневни задължения, Беки Еванс като да черпеше от тях допълнителна енергия, че и сила дори.

— Здрасти, Беки — отвърна й Корийн.

— Времето е идеално, само за мач, нали?

— Абсолютно — съгласи се Адам, понеже това беше общоприетият отговор.

Съдията пак наду свирката — втори удар със стик по играч от отбора домакин. И татковците пак пощуряха, някои дори почнаха да псуват. Адам се намръщи неодобрително на реакцията им, но запази мълчание. Не ставаше ли обаче по този начин и той част от проблема? С изненада установи, че тарторът на подиграващите се с рефера родители беше не друг, а очилатият Кал Готесман. Кал, чийто син Ерик се очертаваше като многообещаващ защитен играч, работеше в застрахователно дружество в град Парсипъни. Адам беше останал с впечатлението, че е възпитан и добронамерен човек, макар и прекалено дидактичен и скучен, но напоследък забелязваше у него все по-странно поведение, нарастващо право пропорционално с подобрената игра на сина му. Ерик се беше източил с цели петнайсет сантиметра през изминалата година и вече беше в стартовата защитна тройка на отбора. Покрай увеличаващия се интерес на колежите към сина му, Кал, допреди време спокоен наблюдател на играта, беше започнал да ходи нервно покрай тъч линията и да си говори сам.

— Чухте ли за Ричард Фий? — приближи се плътно Беки.

Ричард Фий беше вратарят на отбора им.

— Подписал бил да следва в Бостън Колидж.

— Но той е едва във втори курс в гимназията — отбеляза Корийн.

— И аз това казвам. Ще почнат още от утробата да ги привличат, не мислиш ли?

— Загубена работа — съгласи се Корийн. — На този етап как изобщо могат да преценят що за студент ще излезе от него? Та той гимназията още не е преполовил.

Беки и Корийн продължиха да дъвчат темата, но Адам почти ги изключи. И тъй като това, изглежда, хич не им пречеше, Адам реши, че спокойно ще може да се поотдръпне по̀ настрана. Млясна бързо Беки по бузата и се оттегли. Беки и Корийн се знаеха от деца. И двете бяха родом от Сидърфийлд. Беки изобщо не беше напускала града.

Корийн не беше имала подобен късмет.

Адам зае място по средата между женската публика и скупчилите се в ъгъла бащи с надеждата да остане поне мъничко на спокойствие. Хвърли око към татковците. Трип Еванс улови погледа му и му кимна с нещо като разбиране. На Трип май също не му се нравеха околните, но тъкмо той беше магнитът, който ги привличаше. Така е, като си видна местна личност, рече си Адам. Оправяй се сега.

Сирената отбеляза края на първата четвъртина и Адам се огледа да види какво прави Корийн. Оживеният й разговор с Беки продължаваше с пълна сила. Изведнъж Адам се почувства изоставен и уплашен. Смяташе, че познава добре Корийн. И знае всичко за нея. И ето че тъкмо тази му осведоменост му подсказваше в момента колко вероятно е в думите на непознатия да има известна истина.

Какво да предприемем, че да запазим брака ни?

Отново сирена и отборите се върнаха. И всеки родител провери дали детето му е на терена. Томас все още беше в играта. Беки не млъкваше. Словоохотливостта на Корийн обаче спадна, понеже вниманието й беше насочено главно към Томас. А Корийн умееше да се съсредоточава. В началото Адам се беше възхищавал на това й качество. Корийн знаеше какво иска от живота и нацелваше като с лазерен лъч междинните цели към успеха. Навремето, като се запознаха, плановете на Адам за бъдещето бяха съвсем мъгляви: знаеше, че ще върши нещо в полза на недообслужваните и потиснати маси, но нямаше представа нито къде и как иска да живее, нито как да създаде такъв живот за себе си и за бъдещото си нуклеарно семейство. Всичко му се струваше далечно и неясно, но затова пък беше попаднал на тази толкова зашеметяващо красива и интелигентна жена, която беше съвсем наясно какво точно се иска и от двама им.

Постави се в нейна зависимост и усети сладостта на свободата.

И както разсъждаваше върху решенията (и липсата на такива), които го бяха докарали до сегашната точка в живота му, тъкмо в този момент Томас се добра до топката зад противниковата врата, изфинтира, че ще даде пас към центъра, свърна надясно, замахна със стика и простреля вратата в единия долен ъгъл.

Гол!

Татковците и майките избухнаха в овации. Съотборниците му се струпаха да го поздравяват с леки почуквания по каската. Синът му обаче се държеше съвсем хладнокръвно, спазвайки древното правило „Прави се, че не ти е за пръв път“. Но дори оттам, където се намираше, Адам си даваше прекрасно сметка, че в този миг по-големият му син Томас е нахилен от щастие и че най-основната негова задача като баща е да бди над усмивките, щастието и безопасността на двамата си синове.

И какво трябваше да направи, че синовете му да останат щастливи и читави?

На всичко беше готов.

Но пък нещата не опират само до неговата жертвоготовност, нали? Нещата в живота зависят и от късмета, и от случайността, и от хаоса. Не че той не е длъжен и не желае да направи всичко необходимо, за да ги опази. Но в същото време знае — с абсолютна сигурност при това, — че стореното от него няма да е достатъчно; че късметът, случайността и хаосът имат свои си планове; че щастието и сигурността ще се разтворят в неподвижния пролетен въздух.