Харлан Коубън
Непознатият (56)

Петдесет и шеста глава

Шест месеца по-късно

Мачът по лакрос се играеше в оптимистично наречения „Супердоум“ — арена с надуваем покрив от мек материал. През зимата Томас играеше в лига на закрито. Сред публиката беше и Райън. Вниманието му беше раздвоено: хем наблюдаваше играта на брат си, хем си играеше на гоненица с други хлапета в ъгъла на залата. Но периодически хвърляше и по някое око на баща си. Напоследък много често търсеше с погледа си Адам, сякаш се боеше баща му да не изчезне внезапно нанякъде. Адам напълно го разбираше, но не му идваше наум какво да му каже. Опитваше се, доколкото можеше, да му създава чувство за сигурност.

Не искаше да заблуждава синовете си. Но пък държеше да се чувстват щастливи и в безопасност.

На всеки родител му се налага да поддържа подобно равновесие. В това отношение и след смъртта на Корийн нищо не се беше променило, освен дето на Адам му ставаше все по-ясно, че основаното на неистини щастие е — в най-добрия случай — мимолетно.

Видя как в залата влезе Джоана Грифин, която заобиколи зад едната врата и застана редом с него, с лице към игрището.

— Томас нали е единайсетицата?

— Да.

— Как му върви играта?

— Прекрасно. Треньорът на колежа „Боуден“ си го е харесал и му иска съгласието да следва там.

— Уау! Много добър колеж е. А той иска ли?

Адам сви рамене.

— На шест часа път е. Навремето щеше да е съгласен. Но след всичко, което стана…

— Предпочита да си е по-близо до дома.

— Точно така. Не че нещо ни пречи ние да се преместим. Вече нищо не ни задържа в този град.

— Защо изобщо си още тук?

— И аз не знам. Момчетата обаче преживяха голяма загуба. И поначало тук израснаха. Тук са им съучениците, приятелите. — На терена Томас се добра до изпусната от противника топка, грабна я с мрежичката на стика и се понесе към противниковата врата. — А и майка им си остава тук. В този дом. В този град.

Джоана кимна.

Адам се обърна към нея.

— Много се радвам да те видя.

— Аз също.

— Кога пристигна?

— Преди няколко часа — каза Джоана. — Утре ще обявят присъдата на Кунц.

— Е, ти вече знаеш, че е доживотен затвор.

— Ъхъ. Но искам да видя всичко с очите си. А и да чуя, че си официално оневинен.

— Това го знам от миналата седмица.

— И аз. Но исках да се убедя с очите и ушите си.

Адам кимна. Джоана погледна към трибуната, където седеше Боб Бейм с други родители.

— Ти защо си винаги сам на тъч линията?

— И аз не знам — отговори Адам. — Не че лично ме засяга нещо. Но нали ти разправих как сме били изживявали някаква мечта?

— Да.

— Ами аз съм живото доказателство, че мечтата е нещо мимолетно. И те го съзнават, но никому не е приятно да седи редом до човек, който постоянно им го припомня.

Погледаха мълчаливо играта още известно време.

— Около Крис Тейлър засега няма нищо ново. Още се крие. Но в края на краищата, той не е и обществен враг номер едно. Просто е изнудвал хора, които сега не възнамеряват да го съдят, тъй като покрай процеса тайните им ще получат гласност. Дори да го хванат, надали ще му дадат нещо повече от условна присъда. Теб това не те притеснява, нали?

— И да, и не. И аз не знам още какво искам — сви рамене Адам.

— В смисъл?

— В смисъл че ако беше оставил Корийн на мира с тайната й, нищо от сполетялото ни нямаше да се случи. Затова все се питам: непознатият ли всъщност уби жена ми? Или тя загина заради собственото си решение да се прави на бременна? Или я убих аз, понеже не съзнавах какво усещане за несигурност й бях създал? Такива мисли направо влудяват човека. Непрестанно го връщат назад, да се взира във вълничките по повърхността. В крайна сметка, обаче, виновният е само един. И той е мъртъв. Аз го убих.

Томас подаде топката и се затича към зоната зад вратата, така наречената на жаргона на лакрос „зона Х“. Според заключението на съдебния лекар смъртта настъпила още с първия изстрел. Куршумът пронизал сърцето на Трип Еванс и го убил на място. Адам и досега усещаше пистолета в дланта си. И отката на оръжието, след като дръпна спусъка. И помнеше как тялото на Трип Еванс рухна, а ехото от изстрелите отекна продължително сред смълчаната гора.

През първите няколко секунди, след като беше стрелял, Адам остана неподвижен, вкочанен. Изобщо не беше обмислял последствията. Просто искаше да остане при жена си. Отново склони глава към Корийн. Целуна я по бузата, затвори очите си и се остави на плача.

Миг по-късно обаче чу гласа на Джоана:

— Трябва да действаме бързо, Адам.

Оказа се, че е вървяла подире му. Тя бавно измъкна пистолета от ръката му и го постави в дланта на Трип Еванс. Пъхна показалеца си върху неговия и произведе три изстрела, за да останат барутни следи по дланта му. После хвана другата му ръка и с нея одра Адам, така че под ноктите да остане ДНК от Адам. Замаяният Адам послушно изпълняваше заповедите й. Впоследствие изградиха защитата му около неизбежната самоотбрана. Не беше от най-изпипаните. Изобилстваше от слаби пунктове и съмнителни положения, но в крайна сметка физическите улики и показанията на Джоана, която беше чула самопризнанието на Трип Еванс, изключиха възможността за осъдителна присъда.

Адам се озова на свобода.

Но човек остава да живее с постъпките си. Беше убил човек. А такова нещо ти остава за цял живот. Мисълта тревожеше съня му по цели нощи. Самоубеждаваше се, че не е имал друг избор. Ако Трип Еванс останеше жив, щеше да е вечна заплаха за семейството на Адам. Да не говорим, че и някакво примитивно кътче в душата му дори се радваше на стореното — че е отмъстил за жена си и закриля своите момчета.

— Мога ли да те попитам нещо? — каза Адам.

— Питай.

— Спиш ли спокойно?

— Не бих казала — засмя се Джоана.

— Извинявай за въпроса.

Джоана вдигна рамене.

— Не спя спокойно, но пък щях още по-неспокойно да спя, ако те бяха пъхнали в затвора за цял живот. Когато те настигнах в гората, се изправих пред избор. И смятам, че избрах онова, което ще ми осигури най-спокойния сън.

— Благодаря ти — каза той.

— Не се тревожи.

И още нещо притесняваше Адам, макар да не отваряше дума по въпроса. Накрая, дали Трип Еванс наистина разчиташе планът му да сполучи? Очакваше ли в действителност Адам да остави без последствия факта, че е убил жена му? Беше ли приел за благоразумно това да заплашва семейството на Адам в момент, в който Адам беше коленичил край мъртвата си жена с пистолет в ръка?

След смъртта на Трип семейството му беше получило огромната му застраховка и остана да живее в града, радвайки се на всеобща подкрепа от жителите на Сидърфийлд; дори онези, които допускаха, че Трип е бил убиец, застанаха на страната на Беки и децата.

Предполагал ли е Трип, че точно така ще стане?

Искал ли е, в крайна сметка, Трип Адам да го убие? Резултатът беше равен само минута преди края на мача.

— Любопитно все пак — каза Джоана Грифин.

— Кое?

— Това, че всичко се въртеше около някакви тайни. И точно на тази тема се е бил вманиачил Крис Тейлър с групата му. Искали са да изчистят света от тайните му. А ето че сега ние двамата с теб сме принудени да пазим най-голямата възможна тайна.

Стояха и гледаха как игровото време изтича. Трийсет секунди преди края Томас вкара победния гол. Публиката изпадна във възторг. Но Адам не скочи от радост. Само се усмихна. И се извърна да намери Райън. Райън също се смееше. И сто на сто, засмян под каската си беше и Томас.

— Аз май най-вече заради това дойдох — каза Джоана.

— За кое?

— Да ви видя и тримата засмени.

— Може — кимна Адам.

— Ти вярващ ли си, Адам?

— Не съвсем.

— Няма значение. Не е нужно да вярваш, че тя сега наистина вижда усмивките на момчетата си. — Джоана го целуна по бузата и тръгна да си върви. — Достатъчно е да вярваш, че тя би го желала.