Харлан Коубън
Непознатият (55)

Петдесет и пета глава

Агонията в главата му беше станала чудовищна, гротескна.

Всяка стъпка причиняваше нова мълния в главата му. Фелдшерът му беше дал няколко допълнителни таблетки за всеки случай. Изкушаваше се да ги глътне. Нищо, че ще му се приспи.

Но беше длъжен да изтърпи.

Мина пак, както преди само два дни, покрай стадиона „Мет Лайф“ и спря пред сградата с евтини офиси под наем. Вонята на някогашното блато отново го удари право в лицето. Гумираното подово покритие заскърца пак под подметките му. Почука на същата врата към канцеларията на партера.

А след като му отвори, Трип пак каза:

— Адам?

И Адам пак попита:

— За какво ти звъня жена ми?

— Моля? Божичко, ама видът ти е ужасен. Какво ти се е случило?

— За какво ти звъня жена ми?

— Казах ти вече. — Трип отстъпи. — Влез, седни. Това по ризата ти кръв ли е?

Адам влезе в офиса. За разлика от предишния път, когато Трип беше направил всичко по силите си да го държи навън. Нищо чудно. Вътре беше жива дупка. Една-единствена стая. С отлепващи се тапети. И вехт компютър.

Животът в град от рода на Сидърфийлд изисква много разходи. Как е могъл да не обърне толкова време внимание на тази истина, чудеше си се сам Адам.

— Вече знам, Трип.

— Какво знаеш? — впери поглед в лицето на Адам Трип. — Трябва да отидеш на лекар.

— Ти си откраднал парите на съвета по лакрос, а не Корийн.

— Исусе, та ти си целият в кръв.

— Онова, което ми разправи, е точно обратното на истината. Ти си молил Корийн да те изчака, а не тя теб. И си използвал дадената ти отсрочка, за да накиснеш нея. Нямам представа какво точно си направил. Предполагам, че си фалшифицирал отчетите. И си скрил откраднатите суми вероятно. Както и да е. Успял си да настроиш целия съвет срещу нея. Дори си казал на Боб, че тя възнамерява него да олепи.

— Чакай малко, Адам. Дай да поседнем. Да си поговорим като мъже.

— Постоянно ми е в акъла реакцията на Корийн, когато я заразпитвах за фалшивата й бременност. Тя изобщо не си направи труда да ме опровергае. Но държеше категорично да разбере откъде знам. И е решила, че по един или друг начин всичко е тръгнало от теб. Че си искал по този начин да я предупредиш. И затова ти се е обадила тогава. Да ти каже, че й е писнало. И ти какво й отговори, Трип? — Онзи дори не понечи да му отвърне. — Взе да я молиш да ти даде последна възможност ли? Или й предложи да се срещнете, за да й обясниш как стоят нещата?

— Страхотно въображение притежаваш, Адам.

Адам завъртя глава и се опита да възпре разпадането й.

— И цялото онова философстване как сладката бабка или касиерката на спортния съвет завлякла парите от касата. И как всичко започвало от дреболии. От пари за бензина, както се изрази тогава. И от кафето в попътното кафене. — Адам направи крачка напред. — И при теб ли така се развиха нещата?

— Изобщо не разбирам за какво ми говориш.

Адам преглътна и усети как сълзите му взеха да напират.

— Тя вече не е жива, нали?

Мълчание.

— Ти си убил жена ми.

— Нима наистина можеш да си помислиш такова нещо?

Но Адам целият се разтрепери от осъзнатата истина.

— Изживявали сме мечта, разправяше, нали? Не са ли това дежурните ти приказки, Трип? Какъв голям късмет сме били извадили и как трябвало да сме безкрайно благодарни. Женен си за Беки, гимназиалната ти любов. И имате пет прекрасни дечица. Пред нищо не би се спрял, за да ги закриляш, нали? Защото какво би станало със скъпоценната ти мечта, ако се разчуе, че си най-обикновен крадец?

Трип Еванс се изправи и посочи вратата.

— Махай се от моя офис.

— Така че нещата са опрели дотам: или ти, или Корийн. Ти поне така си гледал на тях. Или твоето семейство ще рухне, или моето. И ти изобщо не си се поколебал.

— Махай се — изсъска Трип със съвсем вледенил се тон.

— Онзи есемес, който ми изпрати уж от нейно име. Трябваше моментално да се досетя.

— За какво говориш?

— Ти си я убил. Но за да спечелиш време, ми изпрати онзи есемес. С надеждата, че като го прочета, ще реша, че е заминала нанякъде да си овладее нервите, а ако не се вържа и усетя, че нещо й се е случило, полицията няма да ми обърне внимание. Ще видят текста. Ще разберат, че помежду ни е възникнал сериозен скандал. И дори рапорт няма да пуснат. Много добре си си направил сметката.

— Коренно грешиш — завъртя глава Трип.

— Де да беше така.

— Но и нищо не можеш да докажеш. Нищичко.

— За доказване, може и да не мога. Но пък съм убеден, че така е станало. — Адам му показа телефона си. — „Грижи се за децата.“

— Какво?

— Така пише в есемеса: „Грижи се за децата“.

— Е, и?

— Ами това, че Корийн никога не е наричала Томас и Райън „децата“. — Усмихна се, колкото и да се късаше сърцето му. — За нея те открай време са си „момчетата, синовете“. Не „нейните деца“, а „нейните момчета, нейните синове“. Корийн изобщо не е писала този есемес. От теб е. Убил си я, а после си ми пратил текста, та никой да не тръгне веднага да я търси.

— И това ли ти е всичкото доказателство? — едва не се изсмя Трип. — Наистина ли разчиташ някой да повярва на тази шантава история?

— Съмнявам се.

Адам извади пистолета от джоба си и се прицели.

Очите на Трип се облещиха.

— Опа! Чакай. Успокой се и ме чуй.

— Не се нуждая повече от лъжите ти, Трип.

— Само… Беки ще дойде всеки момент.

— Чудесно. — Адам съвсем приближи пистолета до лицето му. — Да имаш някоя и друга философска мъдрост по въпроса? От рода на „око за око“, да кажем?

За пръв път маската се смъкна от лицето на Трип Еванс и Адам мярна сатанинската й подплата.

— Да не си посмял да я пипнеш.

Адам не снемаше погледа си от него. Трип му отвръщаше със същото. Цяла секунда останаха неподвижни. После нещо в Трип се промени. Адам го долови на мига. Трип започна да кима сам на себе си. Протегна ръка зад гърба си и напипа ключовете от колата си.

— Да вървим — каза.

— Моля?

— Не искам Беки да те завари тук. Тръгвай.

— Къде отиваме?

— Нали искаше да научиш истината?

— Слушай, ако това е някакъв евтин номер…

— Не е. С очите си ще видиш истината, Адам. После постъпи както намериш за добре. Така се договаряме. Но трябва веднага да тръгнем. Не желая на Беки да й се случи нищо лошо, нали разбираш?

Излязоха от офиса. Адам вървеше на крачка зад Трип. За секунда-две държа пистолета насочен в гърба му, но после си представи как би изглеждал в очите на случаен минувач и го върна в джоба си. Продължи да го държи прицелен в Трип като участник в долнопробна кримка, който се прави, че е въоръжен.

Още с излизането си навън видяха как в паркинга влезе познатият им додж дюранго. Замръзнаха и двамата на място. Трип процеди:

— Само косъм да й падне от главата и…

— Намери начин да я разкараш — отвърна Адам.

Беки Еванс пристигна с дежурната усмивка върху лицето си. Размаха прекалено ентусиазирано ръка и закова пред тях.

— Здравей, Адам — провикна се Беки с проклетата й неизменна веселост. — Какво те носи насам?

Адам погледна изкосо Трип, а Трип каза:

— Във връзка с мача на шестокласниците.

— Той не е ли утре вечер?

— Точно там е работата. Станал е някакъв гаф с регистрацията и има опасност изобщо да ни изхвърлят от турнира. Затова сме тръгнали с Адам да видим как можем да оправим нещата.

— Жалко. Нали щяхме да излизаме на вечеря.

— И това ще стане, любов моя. Няма да се забавим повече от час-два. А като се прибера, ще отидем в „Баумгарт“, окей? Само двамцата.

Беки кимна, но за пръв път в усмивката й се появи неувереност.

— Разбира се. — После се обърна към Адам. — Всичко хубаво, Адам.

— И на теб.

— Поздрави от мен Корийн. Някой ден обезателно трябва да излезем четиримата.

Адам успя само да отвърне:

— На всяка цена.

Беки пак помаха щастливо и отпраши. Трип остана да я гледа просълзен. Тръгна чак когато тя се изгуби от погледите им. Адам го последва. Трип извади ключовете и отключи колата. Настани се зад волана, а Адам — на съседната седалка. Извади пистолета от джоба си и пак го насочи към Трип. Но самият Трип беше успял да се овладее донякъде. Даде газ и пое по шосе номер 3.

— Накъде отиваме? — попита Адам.

— Към резервата „Малон Дикерсън“.

— Онзи до езерото Покатхонг ли?

— Същият.

— Родителите на Корийн някога имали къща там. През ранното й детство.

— Знам. Беки ходила веднъж, когато били в трети клас. Затова избрах точно това място.

Адреналинът на Адам започна да спада. Тъпата пулсираща болка се завръщаше с удвоена енергия. Световъртежът и изтощението му надвиваха. Трип се прехвърли на междущатска магистрала номер 80. Адам примигваше и стискаше оръжието да не го изпусне. Пътят му беше познат. Оставаше им не повече от половин час до резервата. Слънцето клонеше на запад, но можеха да разчитат поне на още час дневна светлина.

Клетъчният му телефон иззвъня. Погледна екранчето. Търсеше го Джоана Грифин. Не й отговори. Пътуваха още известно време в пълно мълчание. Но при изхода към шосе номер 15 Трип каза:

— Адам?

— Слушам те.

— Никога повече не прави така.

— Какво да не правя?

— Не смей да заплашваш човек от семейството ми.

— Най-малко от теб очаквах да чуя подобно нещо.

Трип се обърна, пресрещна погледа му и повтори:

— Не смей да заплашваш никого от семейството ми.

От тона му по гръбнака на Адам пропълзя мраз.

Трип обърна поглед напред да следи пътя. Държеше волана с две ръце. Пое по Уелдън Роуд, после свърна по черен горски път. Спря под някакви дървета и изключи двигателя. Адам държеше пистолета в готовност.

— Слизай — отвори вратата си Трип. — Да приключваме с тая работа.

Слезе от колата. Адам също, но държейки го на прицел през цялото време. Ако Трип се канеше да му излезе с някоя изненада, точно тук, в гората, един на един, щеше да има най-големи шансове. Трип обаче не прояви и капка колебание, ами тръгна през гората. Пътека нямаше, но и така успяваха да напредват. Трип се движеше равномерно, целенасочено. Адам гледаше да не изостава, но в това негово състояние не му беше никак лесно. По някое време се запита дали пък точно това не си е наумил Трип — да увеличава постоянно дистанцията помежду им и внезапно да побегне, а после, като притъмнее, да му се нахвърли изневиделица.

— Намали темпото — каза Адам.

— Ти нали си тръгнал подир истината? — отвърна с почти напевен тон Трип. — Не изоставай тогава.

— Офисът ти — рече Адам.

— Какво „офисът ми“? А, имаш предвид, че е отвратителна дупка, нали така?

— Бях останал с убеждението, че преуспяваш в голяма фирма на Медисън Авеню.

— Работех там, но само пет минути, след което ме уволниха. Понеже винаги съм разчитал да си устроя живота чрез фирмата за спортни стоки на баща ми. И слагах всичките си яйца в една кошница. Но магазинът фалира и аз останах без пукнат цент. Е, опитах се и аз да почна отначало, ама виждаш докъде съм я докарал.

— Парите ти свършиха, така ли?

— Ъхъ.

— И сумата в сметката за лакроса ти се стори достатъчна.

— Предостатъчна дори. Помниш ли го Сидни Галонд? Моя богат съученик от сидърфийлдската гимназия? Пълна трагедия в лакроса. Строши се да трие резервната скамейка. Но ни направи дарение от сто хилядарки, понеже го обработих яко. И други дарители се явиха. Когато започнах дейността си, организацията нямаше пари дори да подмени вратите на игрището. А виж сега с какво разполага: и затревените му терени, и униформите му, и… — Трип изведнъж млъкна. — Ти сигурно пак ще решиш, че си търся оправдания.

— Че какво друго?

— Възможно е, Адам. Но ти не си толкова наивен, че да си представяш целия свят в черно и бяло.

— Далеч съм от тази мисъл.

— Цял живот сме „ние“ срещу „другите“. Няма друг начин. Цели войни се водят по тази причина. И ежедневно ни се налага да се заричаме да браним семействата си, дори с цената на чужди лишения. Купуваш, да речем, нов чифт шпайкове за лакрос на сина си. А си можел да използваш същите пари, за да нахраниш гладуващо дете в Африка. Ти обаче обричаш въпросното дете на гладна смърт. Пак „ние“ срещу „другите“. Така е за всички ни.

— Трип?

— Казвай.

— Не е точно сега моментът да ми разправяш всичките тези глупости.

— Да. Май си прав. — Трип спря насред гората, коленичи и започна да опипва почвата. С ръка размиташе клонки и листа. Адам се отдръпна на две крачки и насочи пистолета.

— Нямам намерение да те нападам, Адам. Не се налага.

— Какво правиш тогава?

— Търся едно нещо… А, намерих го. — И се изправи.

С лопата в ръце.

Краката на Адам се подкосиха.

— Само това не…

Трип не помръдваше от мястото си.

— Ти всъщност много точно го каза. В крайна сметка всичко опира до въпроса: моето семейство или твоето? Само едното може да оцелее. Така че аз теб те питам, Адам: ти как щеше да постъпиш?

Адам продължаваше да върти глава.

— Не…

— Ти почти всичко си си изяснил. Да, аз взех парите, но с намерението да ги възстановя. Да не ти обяснявам пак защо го направих. Корийн разбра. Молих й се нищо да не казва, за да не ми съсипе живота. Борех се да спечеля време. Но, реално погледнато, нямаше начин да върна тези пари. Поне на този етап. И понеже разбирам малко или повече от счетоводство, след като години наред бях водил сметките в магазина на баща ми, почнах да подменям счетоводните документи така, че съмненията да паднат най-вече върху нея. Корийн, естествено, дори не подозираше. Напротив, изслушваше ме и си мълчеше. Доколкото усещам, и на теб не ти беше казала, нали?

— Нищо не ми казваше — призна Адам.

— А аз се обърнах към Боб и Кал, а след това, с престорено огромно съжаление, и към Лен. Казах им, че Корийн е задигнала средствата за лакрос. За мое най-голямо учудване, тъкмо Боб не повярва докрай. И се принудих да го излъжа, че когато съм поставил Корийн натясно, тя обвинила него.

— При което Боб се е обърнал към своя братовчед.

— Нямах намерението да доведа нещата дотам.

— И къде е сега Корийн?

— Застанал си точно там, където я погребах.

Адам се принуди да погледне надолу. Зави му се свят. Не направи и най-малкия опит да се задържи на крака. Забеляза, че е стъпил върху рохкава почва. Залитна настрани, опря се на някакво дърво, а дъхът му замря в гърдите.

— Лошо ли ти стана, Адам?

Адам преглътна и вдигна пистолета. Стегни се, стегни се, стегни се…

— Копай — заповяда му Адам.

— Какъв смисъл има? Нали ти казах, че е отдолу?

Все още замаяният Адам направи две несигурни крачки напред и навря дулото в лицето му.

— Веднага почвай да копаеш.

Трип вдигна рамене и го подмина. Адам държеше пистолета насочен право в него и се мъчеше да не мигне дори. Трип заби лопатата в земята, напълни я с пръст и я хвърли настрана.

— Разкажи ми сега и останалото — каза Адам.

— Останалото ти е известно, доколкото разбирам. След като си я притиснал за фалшивата бременност, Корийн беше бясна. Писнало й било. Щяла да разкрие какво съм направил. Хубаво, рекох й, влизам ти в положението. Всичко ще си призная. Но дай да се срещнем за обяд и да уточним какво точно ще разправяме. На нея никак не й се искаше, но пък аз умея да съм безкрайно убедителен.

Лопатата се заби в земята втори път. После трети.

— Къде се срещнахте? — попита Адам.

Трип хвърли пръстта настрана.

— У вас. Влязох през гаража. Корийн излезе да ме посрещне. Не желаеше да ме пусне вътре в дома ви, нали разбираш? Явно искаше да разбера, че не ме допуска до семейното ви огнище.

— И ти какво направи?

— Какво смяташ, че направих?

Трип сведе поглед и се усмихна към земята. После отстъпи назад, че Адам да може да види.

— Застрелях я.

Адам погледна в земята зад гърба му. И сърцето му се разпадна на прах. Там, сред пръстта, лежеше Корийн.

— Не… — Краката му се подсякоха. Свлече се до Корийн и започна да отмита пръстта от лицето й. — Не… — Очите й бяха затворени, но беше запазила проклетата си хубост. — Не… Корийн… О, Божичко…

И напълно загуби контрол върху себе си. Опря буза в нейната студена, безжизнена буза и се разрида.

Някъде в дъното на подсъзнанието му нещо го подсети за Трип, който все още държеше лопатата и можеше всеки миг да я стовари отгоре му. Вдигна очи, готов да натисне спусъка.

Но Трип не беше помръднал от мястото си.

Стоеше неподвижен, със слаба усмивка на физиономията.

— Готов ли си да си вървим, Адам?

— Какво?

— Готов ли си да те върна у вас?

— Какво, по дяволите, искаш да кажеш?

— Нали това ти обещах в офиса? Вече знаеш истината. Всичко свърши. Трябва пак да я заровим.

На Адам отново му се зави свят.

— Ти да не си луд?

— Аз не, приятелю, но ти вероятно си.

— Какво, по дяволите, искаш да кажеш?

— Съжалявам, че я убих. Най-искрено ти говоря. Но нямаше друг начин. Най-сериозно. Както споменах одеве, убиваме заради нашето си семейство. Жена ти заплашваше моето семейство. Ти на мое място как щеше да постъпиш?

— Нямаше да открадна парите.

— Стореното — сторено, Адам. — Гласът му прозвуча с категоричността на затръшната желязна врата. — На нас двамата не ни остава друго, освен да продължим да живеем.

— Ти си ненормален.

— А пък ти не си дообмислил положението. — Усмивката се завърна бавно на лицето му. — Счетоводството на съвета по лакрос е пълна бъркотия. До такава степен, че никой никога няма да може да го оправи. Тогава какво остава за пред полицията? Ти си научил, че Корийн те е измамила с фалшивата си бременност. Получил се е страхотен скандал. На другия ден някой я е застрелял в гаража ви. Аз попочистих криво-ляво кръвта, но полицията и така ще намери доста следи. Използвах течността за миене на чинии в кухнята ви. Напоените с кръв парцали изхвърлих във вашата кофа за боклук. Почва ли да ти се изяснява кондиката, Адам?

Той сведе поглед към красивото лице на Корийн.

— Трупа й натоварих в багажника на собствената й кола. А тая лопата, дето я държа, не ти ли е позната? Би трябвало. Понеже е от вашия гараж.

Адам не можеше да откъсне погледа си от своята красива жена.

— А ако и това не е достатъчно, охранителните камери в коридора на моя офис са записали как с пистолет в ръка си ме принудил да се кача в колата ми. Ако случайно открият по трупа мои влакна или ДНК, то е, понеже си ме принудил да я изровя. Убил си я, заровил си я на това място, паркирал си колата й в близост до аерогарата, но не си се появил на самото летище, понеже всички са наясно колко много охранителни камери работят там. После си си осигурил време за действие, като си си изпратил есемес, че уж била избягала. И за да объркаш още повече следите, най-вероятно — тук само изразявам предположение, — най-вероятно си запокитил клетъчния й телефон в някой минаващ камион на „Бест Бай“, да кажем. Така че, ако някой случайно я търси, ще стигне до извода, че тя пътува нанякъде. И илюзията ще трае поне дотогава, докато батерията му съвсем не падне. А това постоянно нейно движение още повече ще обърка следствието.

— В никакъв случай няма да се вържат на тази история — завъртя глава Адам.

— Гарантирам ти, че така ще стане. Пък и дай да си говорим откровено: ти си съпругът. Много по-логично е ти да си я убил, а не аз, не смяташ ли?

Адам се извърна назад да погледне пак жена си. Устните й бяха станали лилави. Но нямаше вид да е намерила покой в смъртта. Напротив — изглеждаше изгубена, уплашена и изоставена. Погали я с длан по лицето. В едно беше прав Трип: независимо от това какво щеше да последва, всичко беше приключило. Корийн беше мъртва. Завинаги му бе отнета спътницата в живота. Синовете му Райън и Томас никога няма да са такива, каквито бяха. Момчетата му — не, нейните момчета — нямаше повече да усетят майчина ласка и любов.

— Каквото било, било, Адам. Време е за помирение. Недей превръща лошото в още по-лошо.

Едва сега Адам забеляза нещо, което наново сломи сърцето му.

Ушите й. В дупките на ушите й… нямаше нищо. И в съзнанието му изплува споменът за онази бижутерия на Четирийсет и седма улица, за китайския ресторант, където сервитьорът й ги поднесе на захлупената чиния, за усмивката на лицето й, за това как преди лягане Корийн старателно ги махаше и ги оставяше върху нощното си шкафче.

Трип не само я беше убил, ами беше откраднал и диамантените обеци от мъртвото й тяло.

— И още нещо — рече Трип.

Адам вдигна поглед.

— Само да си посмял да се доближиш до семейството ми или да заплашваш някой от тях. Видя вече на какво съм способен.

— Да. Видях.

При което Адам вдигна пистолета, прицели се в центъра на гръдния кош на Трип и натисна трикратно спусъка.