Харлан Коубън
Непознатият (54)

Петдесет и четвърта глава

Полицаите пристигнаха след по-малко от трийсет секунди.

Бяха от местното управление. Но и Джоана дойде по петите им.

Тя ги била повикала, след като Томас установил местонахождението му. Адам изпита неимоверна гордост по адрес на сина си. Каза, че ще му се обади по-късно да му го предаде лично.

Засега обаче имаше по-спешни неща.

Остави се да го разпита полицията. Доста време им потрябва. Но и това не го притесняваше. Спокойно можеше да крои планове, докато разговарят. Стараеше се да им говори с равномерен тон. Отговаряше на всичките им въпроси. За целта използваше тренирания си адвокатски глас. И следваше собствения си адвокатски съвет: отговаряш само на онова, което те питат.

Нито повече, нито по-малко.

Джоана му съобщи и името на стрелеца: Джон Кунц — бивш полицай, когото принудили да напусне. Все още не го била проучила докрай, но се оказваше, че Кунц работел в момента като охранител към поредната нова интернет фирма, на която предстояло да пусне в продажба свои акции в първоначално публично предлагане. Явно подбудите му били финансови и били свързани с болния му син.

Адам я слушаше и кимаше. Прие да го превърже фелдшерът от линейката, но отказа да го откарат в болница. Фелдшерът никак не одобри намеренията му, но и нищо не можеше да направи по въпроса. Към края на разговора им Джоана положи ръка върху рамото на Адам.

— Трябва да те прегледа лекар.

— Нищо ми няма. Най-сериозно.

— Полицаите искат утре сутринта да продължат разпита.

— Знам.

— Ще има и силно медийно присъствие. При наличието на три трупа…

— И за това си давам сметка — каза Адам и погледна часовника си. — Но мисля да си вървя у дома. Вече говорих с момчетата, а те ще се побъркат от притеснение, докато не се прибера.

— Ще те закарам, ако искаш. Освен ако не предпочиташ да те откара полицията.

— Няма нужда — каза Адам. — Колата ми е тук.

— Няма да ти я дадат, тя се явява веществено доказателство.

За това не се беше сетил.

— Качвай се — подкани го Джоана. — Ще те откарам.

Известно време пътуваха в мълчание. Адам почовърка по телефона в опита си да изпрати есемес. После се облегна на седалката. Фелдшерът му беше дал някакво болкоуспокояващо, от което се чувстваше гроги. Затвори очи.

— Отпусни се — каза му Джоана.

За отпускане — щеше да се отпусне, но сънят все още беше много далеч.

— Та кога смяташ да летиш обратно към вас? — попита я.

— Нямам представа — отвърна Джоана. — Вероятно ще поостана още някой и друг ден.

— Защо? — успя да отлепи клепачите си той и да я погледне в профил. — Нали хвана онзи, дето е убил приятелката ти?

— Хванах го.

— Не ти ли стига?

— Може и да е достатъчно — килна глава Джоана, — но историята изобщо не е приключила. Не съм ли права, Адам?

— Горе-долу вече е към своя край.

— Но има няколко недовършени нишки, които продължават да висят.

— Нали и самата ти казваш, че историята се е превърнала в сензация. Все по някое време ще заловят и непознатия.

— Не ти говоря за него.

Дотолкова и на него му беше ясно.

— Тревожиш се за Корийн.

— Нима ти не се тревожиш?

— Не до такава степен — отвърна той.

— Би ли ми споделил защо?

Адам заговори бавно, обмисляйки всяка своя дума:

— Както вече отбеляза, ще има масивен медиен интерес. И понеже всички ще я търсят, тя най-вероятно сама ще се прибере у дома. Но колкото повече си мисля, толкова повече се убеждавам, че отговорът е бил очевиден от самото начало.

— Да чуем — вдигна вежда Джоана.

— Аз все си втълпявах, че вината не е била у мен, нали разбираш? И че за изчезването й е имало далеч по-важна причина, отколкото изглежда на пръв поглед. Така че наличието на голямата конспирация в лицето на групата на Крис Тейлър ми дойде идеално.

— Но вече не вярваш на това обяснение, така ли?

— Не вярвам.

— А твоето мнение какво е?

— Крис Тейлър извади на бял свят най-съкровената и най-болезнена тайна на жена ми. На всекиго е ясно какво влияние оказва такова нещо върху човека.

— Обърква го тотално — отчете Джоана.

— Да. Но и нещо още по-важно. Подобно разгласяване направо те разсъблича пред хорските очи. Съсипва те и ти отнема гледната точка към собствения ти живот. — И Адам пак притвори очи. — Така че след такова нещо имаш нужда от време. За да изградиш отново живота си. Да решиш какво ще правиш оттам нататък.

— И ти смяташ, че Корийн…

— Бръсначът на Окам — подсети я Адам. — Най-простият отговор обикновено се оказва и верният. В есемеса си Корийн ми писа, че искала известно време да не сме се виждали. А оттогава не са изминали кой знае колко много дни. Според мен тя ще се върне тогава, когато се почувства готова.

— Много убедено говориш.

Адам не реагира на забележката й.

— Не искаш ли да отбия някъде да се поизмиеш, преди да те оставя у вас? — попита го Джоана. — Целият си оцапан с кръв.

— Няма проблем.

— Ще уплашиш децата.

— Ами. Нямаш представа какви твърди мъже са.

След няколко минути Джоана го остави пред дома му. Адам й махна за довиждане и я изчака да се отдалечи. Но така и не влезе у дома си. И да влезеше, момчетата нямаше да са вътре. Още докато беше сам на езерото, се беше обадил на Кристин Хой да я помоли да прибере момчетата да пренощуват у тях след училище.

— Разбира се — съгласи се Кристин Хой. — Какво става с теб, Адам?

— Всичко е наред. Много съм ти благодарен за отзивчивостта.

На алеята пред гаража го чакаше миниванът, който Корийн зарязала на паркинга пред хотела. Адам седна зад волана. Дори ароматът от шофьорската седалка му навяваше мили спомени от Корийн. Ефектът от обезболяващите лекарства намаляваше и болката се връщаше с пълна сила. Голяма работа. Ще я понесе някак си. Но трябва да е нащрек. Айфонът беше в ръката му. Полицаите му разрешиха да си го прибере от мястото на престъплението. Каза им, че Крис Тейлър май го е ритнал под старата ракла. Оставиха го да се навре отдолу и да го прибере, но апаратът, естествено, изобщо не беше там.

Затова пък под раклата го чакаше пистолетът на Мертън.

Някакъв полицай се провикна отгоре, че са намерили телефона му на втория етаж. С извадена батерия. Адам я сложи обратно и му благодари. А пистолетът на Мертън вече беше пъхнат под колана му. Полицаите не си направиха труда втори път да го опипат. От какъв зор?

През целия път в колата на Джоана оръжието му убиваше, но не посмя да го премести.

Имаше сериозна нужда от него.

Изпрати на Анди Грибъл имейла, който беше написал в колата на Джоана. Редът „Тема“ имаше следното съдържание: Прочети утре сутринта.

Ако станеше някой провал — а вероятността да стане беше много голяма, — Грибъл щеше да прочете имейла сутринта и да го препрати както на Джоана Грифин, така и на стареца Рински. Много му се щеше отсега да предупреди двамата за намеренията си, но беше сигурен, че ще се опитат да го възпрат. Сега, след като полицейските служби бяха уведомени, заподозрените щяха да заемат отбранителна позиция и да се изпокрият. Щяха, освен това да си наемат адвокати като него и истината нямаше никога да излезе наяве.

Нямаше друг избор, освен да действа самостоятелно.

Подкара по посока на лутеранската черква „Бет“. Паркира пред изхода на физкултурния салон и зачака. Имаше усещането, че вече му е ясно какво всъщност е станало, но нещо се беше загнездило в подсъзнанието му и не го оставяше на мира. Нещо не беше съвсем нормално — и го глождеше от самото начало.

Извади телефона, намери отново есемеса от Корийн и за кой ли път го прочете:

По-добре известно време да не се виждаме. Грижи се за децата. Не ме търси. Всичко ще е наред.

И тъкмо се канеше да го прочете все пак още веднъж, когато Боб Бейм — Гастон, излезе с провлачена походка. Сбогува се с останалите играчи с пляскане на високо вдигнати длани или допиране на юмруци. Гащетата му бяха възкъси. Около шията му висеше пешкир. Адам изчака търпеливо Боб да стигне до колата си. След това излезе от своята.

— Здравей, Боб.

— Ей, Адам — извърна се към него Боб. — Що трябваше да ме стряскаш, бе човек. Какво…

Адам го изтресе по брадата с такава сила, че събори едрия мъж на шофьорската седалка. Очите на Боб се разшириха от шока. Адам пристъпи към вратата и навря пистолета в лицето му.

— Не мърдай.

Ръката на Боб беше върху устата му, да спре кръвотечението. Адам отвори лявата задна врата и се пъхна на задната седалка. И пак опря дулото в тила на Боб.

— Какво, по дяволите, си замислил, Адам?

— Искам да ми кажеш къде е жена ми.

— Моля?

Адам навря съвсем плътно пистолета в тила му.

— Не ме предизвиквай.

— Нямам представа къде може да е жена ти.

— А „Си Би Дъбълю“, Боб?

Мълчание.

— Ти ги нае, нали?

— Изобщо не разбирам…

Адам го халоса с ръкохватката по раменната кост.

— Ау!

— Казвай какво става със „Си Би Дъбълю“.

— По-полека, бе. Знаеш ли как боли?

— „Си Би Дъбълю“ е детективската агенция на твоя братовчед Даз. И си я наел да изрови някоя гадост за Корийн.

Боб затвори очи и изстена.

— Така ли е?

И Адам пак го удари с пистолета.

— Казвай истината, или ще те убия, кълна ти се.

— Прости ми, Адам — сведе глава Боб.

— Кажи ми какво си направил.

— Нищо лошо не исках да направя. Просто… Имах нужда от нещо, нали разбираш?

Адам пак притисна дулото в тила му.

— От какво нещо?

— Което да злепостави Корийн.

— Защо?

Едрият мъж млъкна.

— Защо ти трябваше да злепоставяш жена ми?

— Давай.

— Какво да давам?

Боб се извърна да го погледне в очите.

— Хайде, дръпни спусъка. Моля ти се. И без това вече нищо не ми остана. Не мога да си намеря работа. Банката започна процедурата да ни отнеме къщата. Мелани се кани да ме остави. Давай. Много те моля. Сключил съм изгодна застраховка „живот“. Поне бъдещето на момчетата да осигуря.

Онова нещо пак го зачовърка отвътре.

Момчетата…

Адам се смрази, като се сети за есемеса от Корийн.

Момчетата…

— Не се бави, Адам. Дръпни спусъка.

Адам завъртя глава.

— Защо причини зло на жена ми?

— Защото тя искаше на мен да ми причини зло.

— Какви ги приказваш?

— За откраднатите пари говоря, Адам.

— По-точно?

— Тя, Корийн, възнамеряваше мен да олепи. Какви шансове имах срещу нейните? Дай да си говорим сериозно. Тя е добра учителка, всеобща любимка. А аз кой съм? Безработен тип, чийто дом предстои да бъде секвестиран. На кого очакваш да повярват — на нея или на мен?

— И ти какво намисли? Да я прецакаш, преди тя теб да е прецакала, така ли?

— Трябваше да отбия атаката. Затова и се свързах с Даз. Само ми намери нещо за нея, викам му. Но той нищо не успя да изрови. Че как иначе? Нали Корийн е абсолютно безупречна. При което Даз ми обеща да пусне името й сред своите така наречени „нестандартни източници“ — и Боб направи знак за кавички с пръстите на двете си ръце. — Добрал се до някаква група ненормалници, но те пък имали свои си правила, държали те самите да огласяват нелицеприятните факти.

— Ти ли открадна парите, Боб?

— Не. Но кой би ми повярвал? Обаче по някое време Трип ме светна, че Корийн търсела начин да ми припише цялата кражба.

И онова нещо престана да човърка съзнанието на Адам.

Момчетата…

Гърлото на Адам пресъхна.

— „Трип“ ли каза?

— Ъхъ.

— Трип те предупреди, че Корийн искала теб да обвини за присвояването?

— Точно така. Каза, че трябвало да изнамерим някакъв компромат против нея. Нищо повече.

Трип Еванс. Бащата на пет деца. Три момчета. Две момичета.

Децата…

Момчетата…

Припомни си есемеса:

По-добре известно време да не се виждаме. Грижи се за децата. Не ме търси. Всичко ще е наред.

Корийн през живота си не беше наричала Томас и Райън „децата“. За нея те винаги бяха „момчетата“ или „синовете“.