Харлан Коубън
Непознатият (50)

Петдесета глава

Първо усети болката.

В продължение на няколко секунди тя блокираше всичко останало. Толкова всезавладяваща беше, че не даваше на Адам възможност да прецени къде е и какво му се е случило. Усещаше, че черепът му вероятно е натрошен на парченца и че острите костици сега се реят из главата му и раздират мозъчната му тъкан. Адам не отваряше нарочно очи, с надеждата болката да поотмине.

След нея се появиха и гласовете.

— Кога ще дойде в съзнание?…

— Не беше нужно толкова силно да удряш…

— Не желаех да рискувам…

— Пистолетът нали е у теб?…

— Ами ако не дойде в съзнание?…

— Ей, не забравяй, че целта на идването му е да ни убие нас…

— Задръж! Имам чувството, че помръдна…

И други мисли започнаха да се прокрадват покрай болката и вкочанеността. Усети, че лежи върху мокра повърхност, опрял дясна буза в грапав, твърд под, вероятно цимент. Опита се да отвори очи, но изглежда, паяци бяха плели мрежи пред тях. А щом понечи да мигне силно, изстена от новопоявилата се болка.

Когато най-сетне успя да ги отвори, първото нещо, което видя, беше чифт маратонки „Адидас“. Напъна се да се сети какво му се беше случило. Беше тръгнал да следи Габриела. Сега се сещаше. Проследи я до някакво езеро, а след това…

— Адам?

Познаваше този глас. Чул го беше само веднъж, но оттогава кънтеше в съзнанието му. Опита се да вдигне поглед, без да отлепя бузата си от цимента.

Непознатият.

— Защо ти беше да го правиш? — попита го непознатият. — Защо трябваше да убиваш Ингрид?

 

 

Телефонът в класната стая иззвъня точно когато Томас Прайс правеше AP^[1] тест по английски. Учителят, мистър Ронковиц, вдигна, изслуша за миг насрещната страна, след което каза:

— Томас Прайс, отиди, ако обичаш, в директорския кабинет.

И както съученици по цял свят са реагирали милиони пъти, и неговите изстенаха в смисъл „охо, да видим сега кой е загазил“, а Томас събра учебниците си, напъха ги в раницата и излезе. По това време коридорът беше безлюден и, както друг път в подобни случаи, заприлича на Томас на призрачен град или на обитавана от духове къща. Крачеше с кънтящи стъпки към директорския кабинет. Нямаше представа за добро ли го викат или за лошо. Знаеше само, че в директорския кабинет не те викат току-така, за нищо, а когато майка ти е избягала, а баща ти е изперколясал, мозъкът ти започва да превърта безброй ужасни сценарии.

Така и не беше успял да изчисли докрай какъв точно е проблемът между родителите му. Знаеше само, че е много сериозен. Мега сериозен. И че баща му засега не му е казал цялата истина. Те, родителите, все си мислят, че по този начин те предвардват, макар цялото им „предвардване“ да се равнява ефективно на най-обикновена лъжа. Заблуждават се, че по този начин ти спестяват куп неприятности, но в крайна сметка това не води до нищо добро. Също като приказките за Дядо Мраз. В мига, в който Томас осъзна, че няма Дядо Мраз, той изобщо не си помисли „Вече пораствам“ или „Това са бебешки глупости“ и прочие. Първата му мисъл беше много по-прозаична: „Значи, родителите ми са ме лъгали. Гледали са ме и двамата в очите толкова години и са ме лъгали“.

Какво да говорим в такъв случай за по-дългосрочно доверие?

Не че той, откакто се помнеше, не беше ненавиждал цялата тази идея за Дядо Мраз. Що за глупост? За какво ти е да убеждаваш децата си, че на Северния полюс живее шишкав ненормалник и ги държи под постоянно наблюдение? Извинявайте, ама това е абсолютно гадно. Помнеше как още като малък беше седял в мола в скута на някакъв Дядо Мраз, който намирисваше на пикня, и се беше запитал: „Точно тоя ли ми носи играчките?“. И защо изобщо трябва да се разправят такива глупости на децата? Няма ли да е по-добре те да знаят, че не някакъв гаден непознат, а собствените им родители са се трудили неуморно, за да им осигурят тези подаръци?

Но каквото и да ставаше в момента, Томас щеше страшно да се радва, ако баща му им признаеше всичко. Надали щеше да е по-лошо от нещата, които Томас и Райън си представяха. Двамата с брат му хич не бяха глупави. Томас беше започнал да забелязва някаква напрегнатост у баща си още преди майка им да избяга. Не можеше да си обясни защо, но му беше направило впечатление, че нещата никак не вървяха, откакто майка му се върна от онази учителска конференция. Домът им се беше превърнал в жив организъм, не по-различен от крайно чувствителните екосистеми, дето ги учеха по биология, и ето че някакъв новопоявил се външен организъм объркваше цялата вътрешна организация.

Още с влизането си в директорския кабинет Томас отбеляза присъствието на полицайката Джоана.

— Томас, познаваш ли тази жена? — попита го директорът мистър Гормън.

— Позната е на баща ми — кимна Томас. — И е офицер в полицията.

— Да, тя вече се идентифицира. Но нямам право да те оставям насаме с нея.

— Няма да ми пречите — каза Джоана, после пристъпи към момчето. — Имаш ли представа къде се намира баща ти, Томас?

— Предполагам, че е на работа.

— Днес не се е явявал в офиса. Търсих го на клетъчния. Веднага ме праща в гласовата поща.

Зародишът на паника в гърдите му започна да се разраства.

— Това става само когато човек си изключи телефона — каза Томас. — А татко никога не изключва своя.

Джоана Грифин дойде още по-близо. Томас прочете загрижеността в погледа й. Това го плашеше, но нали точно това му беше желанието — да получава честни отговори вместо предвардване?

— Томас, вече знам от баща ти за приложението за следене, което майка ти била инсталирала на неговия телефон.

— Но и то не работи при умрял телефон.

— Поне показва къде е бил баща ти, когато телефонът му се е изключил, нали така?

Томас започна да схваща накъде бият нещата.

— Така е.

— Трябва ли ти компютър, за да влезеш в приложението?

Той завъртя глава и бръкна в джоба си.

— Ще го открия по моя телефон. Дайте ми две минути, ако обичате.