Харлан Коубън
Непознатият (48)

Четирийсет и осма глава

Колата на Габриела се заизкачва по Скайлайн Драйв, водеща във вътрешността на планината Рамапо. Макар и само на четирийсет и пет минути път от Манхатън, шосето спокойно можеше да води към някой друг свят. Какви ли не легенди продължаваха да се носят за обитаващите района племена. Едни ги наричаха „планинските индианци рамапо“, „нацията ленапе“ или „нацията лунапе-делауеър“. Някои ги смятаха за потомци на червенокожите. Други им приписваха потекло от първите холандски заселници. Трети твърдяха, че били наследници на немските наемници хесианци, били се на страната на англичаните по време на Американската революция, и освободени или избягали роби (jacks), намерили убежище в пустеещите гори в северната част на Ню Джързи. Оттам и обидното название „Джаксън уайтс“ — вероятно произлязло от „Jacks and Whites“.

И както обикновено става с подобни народи, за тях се носеха страховити предания. Тийнейджърите умираха да се качват с колите си по Скайлайн Драйв и после да се плашат взаимно с описания на разни приключения — отвличания, отмъквания в гората, зовящи към мъст призраци. Митове, митове — но и митовете упражняват могъщо влияние.

Закъде, по дяволите, беше тръгнала Габриела?

Навлязоха в залесената част на планината. От редкия въздух на Адам започнаха да му пукат ушите. По някое време тя се върна на шосе 23. Адам кара след нея в продължение на близо час, през което време тя мина по тесния мост „Дингманс Фери“ и навлезе на територията на щата Пенсилвания. Тук пътищата не бяха толкова оживени и Адам се зачуди колко още да изостане, че тя да не го забележи. Накрая реши да рискува: по-добре тя да го види и евентуално да се конфронтира с него, отколкото в някой момент да я изгуби окончателно.

Погледна телефона си. Батерията съвсем беше спаднала. Включи го да се зарежда от извода в жабката. След около километър и половина изкачване Габриела зави надясно. Гората се сгъсти. Тя съвсем намали ход и свърна по нещо като неасфалтирана алея. Върху скала видя избелял надпис „Лейк Шармейн — частен имот“. Адам сви рязко надясно и паркира зад някакво иглолистно дърво. Оставаше и да паркира на самата алея, ако наистина беше алея.

Дотук добре. Ами по-нататък?

Извади телефона от жабката и провери в какво състояние е. Не беше оставил кой знае колко време на батерията да се зареди — все още показваше някъде около десет на сто. Току-виж, му стигнало. Пъхна го в джоба и слезе от колата. Сега какво? Има ли друг избор, освен да отиде пеш до тази вила „Лейк Шармейн“ и да позвъни на вратата? В гората обрасла пътека вървеше успоредно на алеята. Точно като за него. Небето над главата му синееше като яйце на червеношийка. Пред лицето му се изпречваха клони, но той ги отместваше настрана. Единствените шумове в притихналата гора се дължаха на самия Адам. Спираше се през някой и друг метър да се ослуша… за каквото и да било, беше навлязъл в гората толкова дълбоко, че вече не се чуваха и минаващите по шосето коли.

Излизайки на поляна, Адам забеляза предъвкващия листа елен. Животното го изгледа, реши, че Адам не представлява опасност, и продължи да хрупа листата. Адам продължи напред и след малко пред очите му се появи езерото. В нормални обстоятелства щеше да спре да се наслади на пейзажа. Езерото беше неподвижно като огледало и отразяваше зеленината на дърветата и синевата на небосвода. Гледката беше омайваща и тъй дяволски успокояваща, че му идеше да седне на земята и да гледа, да гледа. Корийн страшно си падаше по езера. Океанът пък я плашеше. Според нея вълните поначало били мощни и непредсказуеми. А езерата били раят на спокойствието. Преди да се родят момчетата, двамата с Корийн наеха крайезерна къща в северната част на окръг Пасаик. Намързелуваха се тогава, споделящи общ хамак, той с вестник в ръце, тя с книга. И досега помнеше как я наблюдаваше, докато тя чете; как присвитите й от съсредоточаване очи следяха печатните редове… и как от време на време Корийн откъсваше поглед от книгата, усмихваше му се, той отвръщаше на усмивката й, след което очите им се преместваха полека върху езерото.

Езеро като тукашното.

Откъм дясната му страна се появи къща, запустяла на вид, но с паркирана отпред кола.

Колата на Габриела.

Къщата или беше построена от дървени трупи, или от сполучлива имитация на такива, каквито продават в разглобен вид. Така, отдалеч, му беше трудно да прецени. Спусна се внимателно по хълма, криейки се зад дърветата и храсталаците. Почувства се глупав, като дете, тръгнало да си играе на стражари и апаши, на пейнтбол или нещо от този род. Напъна се да се сети кога за последен път се беше крил така, за да следи някого, и му се наложи да се върне чак до детския летен лагер, на който ходи, когато беше осемгодишен.

Все още не беше решил какво да направи, като се приближи до къщата, но за част от секундата съжали, че е невъоръжен. Никога не беше притежавал пистолет. И може би там му беше грешката. Когато беше на двайсет и няколко години, чичо му Грег го беше водил няколко пъти на стрелбище. Хареса му да стреля и се научи как да борави с оръжието. Сега, като се замислеше, трябваше да прояви благоразумие и да се снабди с оръжие. Работата му го поставяше в постоянен допир с опасни хора, включително и убийци. Бръкна в джоба и затърси телефона си. Дали да не се обади някому? Не му идваше наум нито на кого, нито какво да му каже. Джоана вероятно още е във въздуха. А на Анди Грибъл и стареца Рински дори да звънне или да им пише, какво ще им съобщи?

Първо, къде се намира.

Понечи да извади телефона, но в този миг съзря нещо, което го накара да замръзне.

Насред поляната стоеше сам-сама Габриела Дънбар и го фиксира с погледа си. Той усети как яростта се натрупа в гърдите му. Направи крачка към нея, очаквайки тя или да побегне, или да каже нещо.

Но тя просто стоеше и го наблюдаваше.

— Къде е жена ми? — провикна се той към нея.

Очите на Габриела не помръдваха.

Адам направи втора крачка през поляната.

— Питам…

Нещо го изтресе в тила с такава сила, че Адам направо усети как мозъкът му се отдели от черепа. Свлече се на колене, а пред очите му изплаваха звезди. Някакъв много дълбоко заложен инстинкт го накара да извърне глава и да погледне нагоре. Към черепа му падаше като брадва бейзболна бухалка. Опита се да се свие, да извърти глава или поне да вдигне ръка да се предпази.

Прекалено късно беше.

Бухалката се стовари отгоре му с глух тътен и настъпи пълен мрак.