Харлан Коубън
Непознатият (47)

Четирийсет и седма глава

Застанал на безопасно според него разстояние, Адам наблюдаваше как Габриела Дънбар набута набързо куфара си в багажника на колата.

Половин час по-рано, на път към офиса, беше решил да направи нов опит с нея. Но в мига, в който свърна по нейната улица, я видя да слага куфар в багажника. Двете й деца — едното му се стори накъм дванайсет, а другото десетгодишно — мъкнеха по-малки пътни чанти. Той паркира плътно до бордюра, достатъчно далеч, и продължи да наблюдава.

Какво следва да предприеме по-нататък?

Предишната вечер Адам се беше опитал да се свърже с другите трима, които Грибъл беше идентифицирал на снимката от страницата на Габриела Дънбар и чиито адреси беше успял да установи. Нито един не му спомена нищо съществено за непознатия. Че какво друго можеше да очаква? Нали самият той за тях беше „непознат“, мъчещ се с тяхна помощ да идентифицира техен приятел или колега на групова снимка. За разлика от Габриела, и тримата живееха доста далеч, така че не можеше и дума да става за среща на четири очи.

Мислите му неминуемо се върнаха към Габриела Дънбар.

Тази жена очевидно крие нещо. Още от вчера му стана ясно — а ето че тя вече тичаше откъм къщата с трети куфар.

Случайно съвпадение?

Надали. Остана да я наблюдава от колата. Габриела тръшна куфара в багажника и едва го затвори. Напъха и двете деца на задната седалка и им сложи коланите. Отвори шофьорската врата, спря се и го фиксира с поглед отдалеч.

По дяволите.

Адам се плъзна надолу по седалката. Дали го видя тя? Надали. А и да беше успяла, как щеше да го разпознае от толкова далеч? Добре де, дори да го беше разпознала, какво толкова? Нали именно затова беше дошъл — да се конфронтира с нея? Надигна се бавно, но Габриела беше престанала да гледа насам. Нещо повече: вече се отдалечаваше с колата си.

Ох, ама и той е един преследвач!

Адам се замисли какво да предприеме оттук нататък, но за много кратко, понеже колата на Габриела наближаваше кръстовището. Като ще е гарга, да е рошава. Включи на скорост и тръгна подире й.

Нямаше представа каква дистанция му е необходимо да спазва, че хем тя да не го разпознае, хем да не му се изплъзне. Единствения опит в това отношение беше насъбрал от гледането цял живот на телевизия. Изобщо, щяха ли да знаят хората какво значи някой да те следи, ако нямаше телевизия? Тя сви надясно, Адам — след нея. Излязоха на шосе 208, а оттам — на междущатска магистрала 287. Адам хвърли поглед на бензиномера. Почти пълен резервоар. Много добре. Но докъде всъщност се кани да я следва? И какво смята да направи, като я застигне?

Ще решава проблемите един по един.

Клетъчният му телефон иззвъня. Погледна екранчето, на което беше изписано „Джоана“.

Беше запаметил номера й на смартфона си след снощното й посещение. Напълно ли й се доверяваше? Общо взето, да. Нейната цел беше проста и ясна: да издири убиеца на приятелката си. Доколкото не ставаше дума за Корийн, Джоана можеше дори да мине за актив, дори за съюзник. А окажеше ли се, че убийството е извършила Корийн, проблемът му щеше да е несъизмерим със сегашните му терзания дали да се довери на някаква полицайка от Охайо.

— Ало?

— След малко вземам самолета — каза Джоана.

— До вкъщи ли?

— Аз вече съм у дома.

— В Охайо ли си?

— Да, на кливлъндското летище съм. Наложи ми се да заведа до тях дъщерята на Хайди, но след някоя и друга минута ще летя за Нюарк. Ти какво правиш?

— Следя Габриела Дънбар.

— Как така следиш?

— Не се ли казва така на полицейски език, когато караш подир някого? — И й обясни накратко как е отивал към тях и я е заварил да си товари багажа.

— И каква е всъщност крайната ти цел, Адам?

— И аз не знам. Но не мога да седя безучастен и да чакам.

— И това е вярно.

— За какво си ме търсила?

— Снощи научих нещо.

— Казвай.

— Независимо за какво става дума — рече тя, — работата опира не само до един уеб сайт.

— Не те разбирам.

— Онзи, непознатият. Той не съобщава само на разни съпрузи, че жените им се преструват на бременни. А има достъп и до други сайтове. Най-малкото — до още един.

— Откъде разбра?

— Разговарях с дъщерята на Хайди.

— Нейната тайна каква е била?

— Обещах никому да не казвам… А пък и не ти е нужно да знаеш, повярвай ми. Основното тук е, че твоят непознат вероятно шантажира куп народ по най-различни причини, не само във връзка с фалшиви бременности.

— И до какъв извод стигаш в такъв случай? — попита Адам. — Че непознатият и Ингрид изнудват хората заради действията им онлайн ли?

— Ъхъ. Нещо от този сорт.

— Добре. Защо тогава жена ми изчезна?

— Не мога да кажа.

— И кой е убил твоята приятелка? Кой е убил Ингрид?

— И на двата въпроса отговорът е „не знам“. Може изнудването да не е потръгнало. Тя, Хайди, беше адски печена. Нищо чудно да им се е опънала. А що се касае до Ингрид, може двамата с непознатия да са се скарали.

Пред него Габриела вече отбиваше към изхода, извеждащ на шосе 23. Адам включи мигача и я последва.

— Кое в такъв случай е общото между твоята приятелка и моята жена?

— Нищо друго не виждам, освен непознатия.

— Един момент — прекъсна я Адам.

— Какво става?

— Габриела спира пред гаража на някаква къща.

— Къде?

— На Локууд Авеню в Пекуанок.

— Това не е ли в Ню Джързи?

— Ъхъ.

Адам се подвоуми дали да набие спирачки и да запази дистанцията помежду им, или да подмине и да спре някъде по-надолу по улицата. Предпочете втория вариант и мина покрай жълтата двуетажна къща с алуминиева облицовка и червени кепенци. На входната врата се появи мъж, усмихна се и се насочи към колата на Габриела. Адам не го познаваше. Задните врати на колата се отвориха. Първо слезе момичето и мъжът я прегърна неловко.

— Какво става в крайна сметка? — заинтересува се Джоана.

— Фалшива тревога. Тя май оставя децата у бившия си съпруг.

— Добре. Викат ни за качване в самолета. Ще ти се обадя веднага щом кацнем. А ти гледай да не направиш някоя глупост.

Джоана прекъсна разговора. Сега от колата слезе синът на Габриела. И пак неловка прегръдка. Предполагаемият бивш на Габриела й помаха с ръка. Вероятно и тя му махна, но от тук не успя да види добре. На вратата се показа и жена. По-млада. Далеч по-млада. Вечната история, помисли си Адам. Габриела остана в колата, докато предполагаемият бивш вдигна капака на багажника. Извади куфарите и го захлопна. Заобиколи с озадачен вид към шофьорската врата.

Преди да стигне дотам, Габриела вече беше включила на заден ход и натисна педала на газта. Излезе на улицата и тръгна в посоката, откъдето беше дошла.

А в колата й беше останал доста багаж.

Закъде може да е тръгнала?

Ако ще е гарга…

Не успя да изтъкне пред себе си причина да не я следва по-нататък.