Харлан Коубън
Непознатият (46)

Четирийсет и шеста глава

Общежитието на Кимбърли Дан се намираше в привидно суперавангардна част на нюйоркския квартал Гринуич Вилидж. То и Джоаниният Бийчууд не беше някое затънтено село, напротив: много от жителите му бяха дошли от Ню Йорк Сити в желанието си да избягат от лудницата и да не претоварват финансите си, а да живеят в удобство в район с по-ниски цени на недвижимите имоти и общинските данъци. Но и с Манхатън не можеше да се сравнява Бийчууд. Джоана беше идвала тук цели шест пъти и си даваше прекрасно сметка, че като този остров друг няма на света. Градът и спи понякога, и си почива, но стъпиш ли в него, сетивата ти са вечно будни. Все едно по тялото ти тече непрестанно ток. И чуваш по всяко време как напрежението нараства и пращят искри.

Вратата се отвори със замах в мига, в който Джоана почука, все едно Кимбърли я беше чакала с ръка върху дръжката.

— О, лельо Джоана!

По лицето на Кимбърли се застичаха сълзи. Тръшна се върху Джоана и се разрида. По-възрастната жена я придържаше и чакаше да се нареве. Галеше косите й чак до гърба, както беше виждала десетки пъти Хайди да ги гали: и в онзи случай, когато Кимбърли падна в зоопарка и си охлузи коляното, или когато онзи простак Франк Вели от съседната кооперация си оттегли поканата за абитуриентския бал, понеже успял да се „ъпгрейдне“ до Никол Шиндлър.

Джоана държеше в обятията си дъщерята на своята отколешна приятелка и усещаше как сърцето й наново се къса. Затвори очи и се опита да издаде утешителни звуци. Нямаше в никакъв случай да прибегне до „Всичко ще се оправи“ или други фалшиви приказки от този род. Достатъчно щеше да е да я прегръща и да я чака да се наплаче. После и Джоана ревна. Защо пък не? Да не би и тя да не беше съсипана от случая?

Вярно, и по работа беше дошла, но тя можеше да почака малко. Нека първо се нареват и двете.

По някое време Кимбърли отстъпи крачка назад.

— Пътната ми чанта е готова — рече. — В колко часа ни е полетът?

— Дай първо да поседнем и да си поприказваме, окей?

Огледаха се на какво могат да седнат, но тъй като стаята беше в общежитие, Джоана приседна на ъгъла на леглото, а Кимбърли се тръшна върху скъпа на вид отоманка. Вярно е, че беше отишла на собствени разноски да разпита Адам Прайс, но тук задачата й беше далеч по-обширна. Първо, обещала беше на Марти да придружи Кимбърли до дома за погребението на Хайди.

— Безкрайно разстроена е — каза й Марти — и никак не ми се ще да пътува сама, нали разбираш?

Джоана беше проявила необходимото разбиране.

— Искам да те попитам за нещо — каза Джоана.

— Окей — продължаваше да бърше сълзите си Кимбърли.

— Вечерта, преди да убият майка ти, вие двете сте разговаряли по телефона. Така ли е?

Кимбърли пак се разрида.

— Кимбърли?

— Много ми е мъчно за нея.

— Знам, миличка. На всички ни е мъчно. Но искам сега да се стегнеш за малко. Окей?

Кимбърли кимна през сълзи.

— За какво си говорихте с майка ти?

— Има ли значение?

— Тръгнала съм да издиря убиеца й.

Кимбърли отново се разплака.

— Кимбърли?

— Нали мама е заварила някакви крадци?

Така гласеше една от версиите на момчетата от окръжното управление. Изпаднали в безпаричие наркомани влезли с взлом, но докато открият нещо ценно, се появила Хайди, а те взели, че я гръмнали.

— Не, миличка. Изобщо няма такова нещо.

— Какво се е случило тогава?

— Точно това се мъча и аз да установя. Чуй какво ще ти кажа, Кимбърли. Същият човек е убил и друга жена.

Кимбърли запримигва така, сякаш някой я беше изтресъл по главата с бичме.

— Какво?

— Затова настоявам да ми кажеш за какво си говорихте двете с майка ти.

Погледът на Кимбърли затанцува из стаята.

— За нищо особено.

— Това не е истината, Кимбърли.

Момичето пак ревна.

— Проверих телефонната ти сметка. През целия изминал семестър с майка ти сте си разменили доста на брой есемеси, но по телефона сте разговаряли само три пъти. Първият ви разговор е продължил шест минути. Вторият — само четири. Но вечерта, преди да я убият, сте разговаряли повече от два часа. На каква тема беше разговорът ви?

— Моля ти се, лельо Джоана, вече няма значение.

— Ти ще кажеш, че няма! — придоби стоманената си нотка Джоаниният глас. — Говори.

— Не мога…

Джоана се смъкна на колене пред Кимбърли. Хвана с две ръце лицето й и я принуди да я погледне в очите.

— Гледай ме!

Наложи се да я поизчака, но накрая Кимбърли изпълни заповедта.

— Каквото и да е станало с майка ти, не е било по твоя вина. Чуваш ли ме? Тя те обичаше и би желала да продължиш да живееш колкото се може по-добре. И на мен ще можеш да разчиташ. Винаги. Защото и това майка ти би го пожелала. Чуваш ли какво ти говоря?

Момичето кимна.

— Добре — каза Джоана. — А сега ми разправи как точно мина последният ви телефонен разговор.