Харлан Коубън
Непознатият (44)

Четирийсет и четвърта глава

Адам и Джоана седнаха във всекидневната.

Момчетата бяха в кухнята. Томас кипна вода за паста. Райън сложи в микровълновата пакет замразени зеленчуци. Това щеше поне временно да позалъже глада им.

— И къде намерихте колата на Корийн? — попита Адам.

— Първо искам да си призная.

— Кое?

— Онова, за което стана дума отвън. В Ню Джързи аз не съм от полицията. Абе то и у дома съм една полицайка — не е за разправяне. С убийства не ми дават да се занимавам. С тях се заема окръжното управление. А дори и да бяха в ресора ми, тук наистина съм много далеч от юрисдикцията ми.

— Да, обаче това не им попречи да ви качат на самолета, за да дойдете да ме разпитате.

— Напротив. Пътувах на собствени разноски. Но познавам един от окръг Бъргън, който има познат в окръг Есекс, и тамошните бяха така любезни да ме посрещнат на летището и да те докарат в управлението.

— И за какво ми го разправяте всичко това?

— Защото нашите от окръжието чули за цялата тази работа и вдигнаха голяма патърдия. Така че официално случаят ми е отнет.

— Нещо изтървах нишката. След като нямате нищо общо със случая, за какво ви е притрябвало да идвате чак дотук?

— За това, че едната от жертвите беше моя приятелка.

На Адам започна да му се изяснява.

— За Хайди ли става дума?

— Ъхъ.

— Моите съболезнования.

— Благодаря.

— И къде е колата на Корийн?

— Много мило, че така бързо сменихте темата.

— Нали това сте дошли да ми съобщите.

— Така е.

— Е, и?

— Пред летищен хотел в Нюарк.

Адам се намръщи.

— Какво има?

— Нещо не се връзва — отвърна й той.

— Защо?

Адам й разправи за телефонния локатор на айфона, според който Корийн била в Питсбърг.

— Нищо не пречи да е наела кола там, закъдето е летяла — възрази Джоана.

— Не ми ражда акълът закъде може да лети човек, че да му се наложи да вземе кола под наем и да мине през Питсбърг. Освен това казахте, че била на паркинга на някакъв хотел.

— Да. В близост до летището. Открихме я тъкмо преди да я вдигнат с паяка. Помолих фирмата да я достави тук, между другото. До един час би трябвало да я докарат.

— Нещо пак ми се губи.

— И по-точно?

— Ако й е предстояло да се качи на самолет, Корийн щеше да остави колата на паркинга на самата аерогара. Винаги така сме правили.

— Може, но в случая е искала никой да не разбере за къде е заминала. И вероятно е предположила, че вие именно там ще търсите първо.

Той завъртя глава.

— Аз да седна да търся колата по летищните паркинги? Никога не би й минало през ум.

— Адам?

— Слушам ви.

— Знам, че поначало ми нямате доверие. Дайте обаче да поговорим малко „извън протокола“.

— Вие да не сте репортерка? Полицайка сте. При вас нищо не е „извън протокола“.

— Добре. Само ме изслушайте, окей? Загинали са две жени. Няма да ви разправям какъв специален човек беше Хайди, но… Да ви кажа направо, точно сега трябва да ми разкажете всичко, което знаете. — Срещна погледа му и го задържа. — А аз ви обещавам. Кълна се в душата на покойната ми приятелка, че няма нищо от чутото да използвам нито против вас, нито против вашата съпруга. Нищо друго не ме интересува, освен да постигна справедливо възмездие за Хайди. Нищо повече. Разбирате ли ме?

Адам усети как не може да си намери място върху стола.

— Ами ако ви задължат да дадете показания?

— Могат да се опитат, но няма да успеят. — И Джоана се приведе към него. — Помогнете ми. Умолявам ви.

Адам се позамисли, но не за дълго. Не му оставаше никакъв друг избор. Права е Джоана. Две жени са убити и не се знае колко сериозно може да е закъсала Корийн. Самият той не разполагаше с повече сериозни улики, но това не му пречеше да храни силни подозрения спрямо Габриела Дънбар.

— Първо — рече Адам, — вие ми кажете какво знаете.

— Вече ви го описах в основни линии.

— Обяснете ми каква е връзката между Ингрид Присби и приятелката ви.

— Много проста — отговори Джоана. — Ингрид и мъжът се появяват пред „Ред Лобстър“. Разговарят. На другия ден Хайди е мъртва. А на следващия е мъртва и Ингрид.

— И подозирате мъжа, който е придружавал Ингрид?

— Убедена съм, че той може да хвърли светлина върху случая. Предполагам, че и с вас са разговаряли. В залата на Американския легион.

— Мъжът, да.

— Каза ли ви как се казва?

Адам завъртя глава.

— Не, само обяви, че бил непознатият.

— И след като си заминаха, вие се опитахте да го намерите. Да ги намерите вероятно. Получихте номера на колата от охранителя на паркинга. И я изнамерихте.

— Стигнах само до името й. Нищо повече.

— И какво ви каза онзи — непознатият — в залата на Американския легион?

— Че жена ми се е престорила на бременна.

— Моля? — примига два пъти на ситно Джоана.

Адам й разправи цялата история. Достатъчно му беше веднъж да отвори уста и всичко заизлиза без запъвания. А след като свърши, Джоана му зададе въпрос, който беше не само абсолютно логичен, но и изненадващ:

— А вие вярвате ли? В това, че бременността й е била фалшива?

— Да.

Каза го направо. Без да се двоуми. Вече не изпитваше това чувство. И вероятно е знаел от самото начало — от момента, в който непознатият му я съобщи, — но беше изчакал парченцата от пъзела да се наместят, преди да го признае на глас.

— А защо? — попита Джоана.

— Защо смятам, че е вярно ли?

— Не, защо според вас е избрала да постъпи по този начин?

— Защото съм я карал да се чувства несигурна.

Тя кимна.

— Покрай онази Сали Перимън ли?

— Най-вече, да. Но с Корийн бяхме взели да се откъсваме един от друг. Тя се боеше да не ме изгуби, аз пък се боях да не изгубя всичко това, което виждате. Но няма значение.

— Не бих се изненадала, ако се окаже, че има.

— В смисъл?

— Имам лична молба към вас — рече Джоана. — Да ми опишете какво точно се случваше в живота ви, когато тя е прибягнала към онзи уеб сайт за фалшивите бременности.

На Адам не му стана ясна целта на въпроса й, но и не виждаше причина да не й разкаже.

— Както ви споменах, бяхме взели да се отчуждаваме. Нищо ново под слънцето, нали? Всичко започна да се свежда само до момчетата и до семейните задължения — кой ще пазарува за ядене, кой ще мие чините, кой ще има грижата да плаща сметките. Най-обикновени неща, като се замисли човек. Но, изглежда, и аз съм преживявал точно тогава кризата на средната възраст.

— И се чувствахте недооценен?

— Не знам и аз как да го опиша. Но най-вече престанах да се чувствам истински мъж. Знам, че звучи глупаво — все пак съм баща и глава на семейство…

Джоана Грифин кимна.

— Тогава изневиделица се появява въпросната Сали Перимън и се залавя да ви обсипва с внимание.

— Не беше изневиделица, но е вярно, че започнахме заедно работата по едно трудно дело, а тя е красива, всеотдайна, и почна да ме гледа така, както навремето ме гледаше Корийн. Много добре си давам сметка колко глупаво звучи в моите уста.

— Нормално, а не глупаво — поправи го Джоана.

Адам се зачуди дали тя искрено мисли така, или го казва, с цел да не спори.

— Така или иначе, Корийн, изглежда, се е притеснявала, че ще я оставя. А пък аз не съм я усетил, или пък ми е било безразлично, де да знам. Но точно тогава тя е инсталирала на айфона ми онова приложение за следене.

— Същото, което ви показа, че се намирала в Питсбърг ли?

— Да.

— Но го е направила тайно, така ли?

— Нямах представа, докато Томас не ми го демонстрира.

— Уау — възкликна Джоана. — Значи жена ви ви е шпионирала.

— Не знам. Допускам, че може и да го е правила. И според мен точно от там са тръгнали нещата. Редовно й казвах, че ще работя до късно. А тя сигурно е пускала приложението и е установявала, че ходя у Сали по-често, отколкото би трябвало.

— Вие не й ли казвахте къде ходите?

— Ами ставаше въпрос само за работа — завъртя глава Адам.

— Именно. Кое ви възпираше да й кажете?

— Най-смешното е, че го правех от съображения да не я притеснявам. Знаех как щеше да реагира. А може и някъде подсъзнателно да съм усещал, че върша нещо нередно. Нищо не ни пречеше да оставаме да работим в офиса, но ми беше приятно да съм у тях.

— Обаче Корийн научава.

— Да.

— А между вас и Сали Перимън нищо не се е случило?

— Абсолютно. — После поразмисли и добави: — Но нещо беше може би на път да се случи.

— Това пък какво ще рече?

— И аз не знам.

— До физически ласки стигнахте ли? До крайната граница?

— Моля? Изобщо не.

— Не сте я целували дори?

— Никога.

— Откъде това ваше чувство за вина в такъв случай?

— Защото ми се искаше.

— И таз добра! Да не би на мен да не ми се иска да сапунисам с гъба гърба на Хю Джакман? И какво от това? Човек не може да контролира мисловните си желания. Съвсем човешко е. Не им обръщайте внимание.

Нищо не й отговори.

— След което съпругата ви предизвиква конфронтация със Сали Перимън.

— За конфронтацията не съм убеден. Знам само, че я е търсила по телефона.

— Разговор, за който Корийн не ви е споменала.

— Изобщо.

— Попитала Сали какво става, но на вас не е гласувала подобно доверие. Така май излиза.

— Общо взето.

— После?

— После Корийн забременя — каза Адам.

— Тоест, престори се, че е бременна, нали така?

— Както искате го наричайте.

— Уау — повтори Джоана и завъртя глава.

— Не е това, което си представяте.

— Напротив, съвсем точно си го представям.

— А мен, честно казано, бременността ме изненада. В положителен смисъл. Върна ми разсъдъка. Припомни ми кои са важните неща в живота. И точно в това се състои и другата ирония: Корийн е постигнала целта си. И е имала пълното основание да го направи.

— Не, Адам, не е била права.

— Но нали ме върна тогава към действителността?

— Нищо подобно. Просто ви е манипулирала. Вие най-вероятно и сам сте щели да се върнете. Освен ако не ви е било писано да не се връщате. Неприятно ми е да го кажа, но Корийн е извършила тогава нещо лошо. Много лошо.

— Може да го е направила от отчаяние.

— Това не я оправдава.

— Борела се е за своя свят. За семейството. За целия си живот. Толкова труд е хвърлила да го изгради, а сега го заплашвала гибел.

— Но пък вие не сте прибягнали към същите средства, които тя е приложила, Адам — завъртя глава Джоана.

— За което и аз съм виновен.

— Тук не става дума за вина. Изпитали сте известно колебание. Главата ви се е замаяла. Почнали сте да се питате „ами ако?“. Не сте първият, който се е измъчвал с такива мисли. В подобни случаи човек може и да намери правилния ориентир, а може и да не успее. В крайна сметка Корийн не ви е дала такава възможност. Предпочела е да ви измами и да изживее една лъжа. Нито ви оправдавам, нито ви осъждам. Всеки брак е различен. Но вие така и не сте видели светлината. Просто някой ви е светнал с фенерче в очите.

— Вероятно от това съм се нуждаел.

— Не, не по този начин — пак завъртя глава Джоана. — На всяка цена следва да го осъзнаете.

Адам се замисли.

— Обичам Корийн. И не виждам фалшивата бременност да е променила с нещо живота ни.

— Но така и няма да се доберете до истината.

— Не сте права — възрази Адам. — Знаете ли колко пъти съм си мислил за тези неща.

— И сте сигурен, че щяхте да останете?

— Да.

— Заради децата ли?

— Отчасти.

— За какво друго?

Адам се приведе напред и се загледа в килима — персийски килим в синьо и жълто, на който двамата с Корийн попаднаха в магазин за антики в Уоруик. Тръгнали бяха през октомврийския ден да берат ябълки, но в крайна сметка се заплеснаха да пият сайдер, ябълките макинтош ги купиха и оттам забиха към магазина за антики.

— Заради това, че каквито и гадости да си погаждаме взаимно с Корийн — подхвана Адам, — каквито и недоволства, разочарования и лоши чувства да произтичат от тях, аз, така или иначе, не мога да си представя как бих живял без нея. Как ще остарея, ако я нямам. Не мога изобщо да си се представя другояче, освен като част от нейния свят.

— Разбирам ви — потърка брадичка Джоана и кимна. — Моят мъж Рики така яко хърка, че все едно в леглото ми има хеликоптер. Но и аз го възприемам по същия начин.

Поседяха известно време смълчани, да могат чувствата да се уталожат.

После Джоана попита:

— Защо, според вас, непознатият ви е съобщил за фалшивата бременност?

— Нямам представа.

— Не ви е изнудвал за пари, така ли?

— Изобщо. Напротив, каза, че го правел заради самия мен. Държеше се като участник в кръстоносен поход. А вашата приятелка Хайди — тя също ли се е правила на бременна?

— Не.

— Интересно какво тогава й е казал непознатият.

— И аз не знам — призна Джоана. — Но каквото и да й е казал, именно то е довело до смъртта й.

— Никакви идеи ли нямате?

— Никакви — отвърна Джоана. — Но затова пък ми идва наум, че познавам човек, който може и да има.