Харлан Коубън
Непознатият (43)

Четирийсет и трета глава

Адам излезе рано от работа и пое с колата към новото затревено игрище на сидърфийлдската гимназия, където в момента тренираше момчешкият отбор по лакрос. Паркира на предишната пряка, за да не го види синът му Томас, и иззад трибуната се загледа в играта. Никога дотогава не беше гледал тренировка, така че не му беше съвсем ясно какво става на терена. Просто му се щеше да понаблюдава известно време сина си. Нищо повече. Сети се и за думите на Трип Еванс, произнесени в залата на Американския легион през онази вечер, от която се започна всичко — как не можел да повярва какъв голям късмет имали всички обитатели на градове като техния.

„Живеем живот-мечта, не съзнаваш ли?“

Трип, разбира се, беше прав, но странно защо описваше личния им рай като „мечта“. Мечтата е крехко нещо. Малотрайно. Събуждаш се някой ден и откриваш, че си я сънувал. Размърдваш се и я усещаш как се отдалечава, а на теб не ти остава друго, освен да драпаш безпомощно да задържиш димящите руини. Но няма смисъл. Бленуваната мечта се разтваря и изчезва завинаги. Така, както наблюдаваше играта на сина си, Адам се видя принуден да осъзнае, че откакто му се беше явил непознатият, всички живееха на границата на събуждането.

Треньорът наду свирката и даде почивка — отпускане на едно коляно. След минути момчетата снеха каските и се повлякоха към съблекалните. Адам се появи иззад трибуната. Като го видя, Томас се закова на място.

— Татко?

— Всичко е наред — каза Адам. После усети, че думите му могат да се изтълкуват в смисъл че Корийн се е върнала, затова бързо се поправи: — В смисъл, нищо ново не се е случило.

— За какво си дошъл?

— Приключих рано в офиса. И реших да мина да те забера.

— Трябва първо да се изкъпя.

— Няма проблем. Ще те изчакам.

Томас кимна и продължи пътя си към съблекалнята. Адам прати есемес на Райън да го пита къде е. Отишъл от училище право у Макс. Можело ли Адам да го прибере пътьом заедно с Томас, че да си спести повторно излизане? „Нп“, гласеше отговорът на Райън, а на Адам му бяха необходими няколко минути, за да изчисли, че значи „няма проблем“.

Десет минути по-късно, вече в колата, Томас го попита за какво го беше търсила полицията.

— Трудно ми е да ти обясня — рече Адам. — И за криене не става дума, но те моля засега да не ме разпитваш по този въпрос.

— Във връзка с мама ли е нещо?

— Не мога да кажа.

Томас реши да не нахалства. Минаха да вземат Райън. Той седна отзад и веднага изкоментира:

— На какво се е развоняло тука отзад?

— Екипът ми за лакрос — обясни Томас.

— Отврат.

— Прав си — съгласи се Адам и смъкна стъклата. — Как мина училището?

— Добре — отвърна Райън. — Нещо ново от мама?

— Засега нищо. — Подвоуми се дали да продължи по темата и накрая реши, че мъничко истина може да им подейства успокоително. — Добрата новина е, че вече и полицията се намеси.

— Какво?

— И те ще се заемат с издирването на майка ви.

— Полицията ли? — повтори Райън. — Ама защо?

Адам леко повдигна рамене.

— Онова, което Томас каза снощи, май ще се окаже вярно. Това просто не е в нейния стил. Така че те ще ни помогнат да я намерим. — Момчетата несъмнено щяха да го засипят с още въпроси, но в мига, в който свърнаха по тяхната улица, Райън възкликна:

— Ей, коя е оная там?

На предното стъпало седеше Джоана Грифин. Щом видя Адам да влиза в алеята, стана и оглади учрежденско зеления си панталон. Засмя се и дружески помаха с ръка, сякаш беше съседка, дошла да поиска на заем малко захар. А след като Адам паркира, тръгна усмихната към тях, с небрежна походка, в която не се съдържаше никаква заплаха.

— Здравейте, младежи — провикна се.

Тримата слязоха. Момчетата я гледаха недоверчиво.

— Казвам се Джоана — каза и се ръкува с децата.

И двамата изгледаха баща си в очакване на някакво обяснение.

— От полицията е — каза баща им.

— Само че, докато съм тук, не представлявам полицията — поправи го Джоана. — Иначе съм шеф на управлението в Бийчууд, в щата Охайо. И ми викат шефката Грифин. Тук обаче съм извън моята юрисдикция, така че ме наричайте просто Джоана. Приятно ми е да се запознаем, момчета. — Усмивката не слизаше от лицето й. На Адам му беше напълно ясно, че е само за пред момчетата. Но и самите те май го усещаха.

— Ще ме поканите ли да вляза? — попита тя Адам.

— Окей.

Томас отвори задната врата и извади сака си с екипа. Райън нарами абсурдно претъпканата с учебници раница. Тръгнаха към вратата, но Джоана забави крачка и Адам също изостана. Изчака момчетата да се поотдалечат и просто я попита:

— За какво сте дошли?

— Намерихме колата на съпругата ви.