Харлан Коубън
Непознатият (42)

Четирийсет и втора глава

Домът на Габриела Дънбар може навремето си да е бил и очарователен, но натрупалите се през годините пристройки, модернизации и така наречените „подобрения“ го бяха превърнали в раздута, безхарактерна резиденция в стил „макманшън“. Най-новите архитектурни измишльотини — френски прозорци и кулички — по-скоро отвличаха вниманието на посетителя, без да добавят нищо към красотата на сградата и само й придаваха още по-изкуствен вид.

Адам застана пред натруфената входна врата и натисна копчето на звънеца, което му отвърна със сложна електронна мелодия. За да не си губи повече времето с полицаите, вместо да изчака да го върнат у дома му, реши да се възползва от приложението „Юбер“ и си поръча колата, която го откара до Феър Лон. Междувременно се беше разбрал и с Анди Грибъл да дойде да го прибере, за да отидат заедно в офиса. Разчиташе срещата му с Габриела да не му отнеме много време.

Тя самата дойде да му отвори. Адам я позна веднага от снимките й във фейсбук по гарвановочерните коси — толкова прави, че сигурно с ютия ги гладеше. И приветливата усмивка, която се смъкна от лицето й в мига, в който съзря Адам.

— С какво мога да съм ви полезна?

Гласът й леко потреперваше. Отказа да отвори външната врата с противокомарната мрежа.

Адам пристъпи направо към целта.

— Извинете ме за неочакваното посещение. Казвам се Адам Прайс. — Понечи да й връчи визитка, но мрежата не му позволи. Затова я пъхна през процепа между вратата и рамката. — Адвокат съм и работя в Парамъс.

Габриела се беше заковала на мястото си. А кръвта се оттичаше от лицето й.

— В момента движа дело за наследство и… — Вдигна пред очите й смартфона със снимката на екрана от интернет. Увеличи с пръсти изображението, за да види тя по-ясно лицето на непознатия. — Интересувам се дали познавате този човек.

Габриела взе с два пръста показалата се отвъд рамката визитка. Огледа я продължително. И чак тогава обърна внимание на образа, който Адам й показваше. След секунди завъртя глава и каза „Не“.

— Били сте заедно на някакво парти в офис. Убеден съм, че…

— Трябва да вървя.

Трепетът в гласа й вече граничеше с паника или ужас. Понечи да затвори дървената врата.

— Мис Дънбар?

Тя се поколеба.

На Адам не му идваха наум никакви подходящи думи. Явно беше успял да я уплаши. А това беше признак, че тя знае нещо.

— Много ви се моля — рече й. — На всяка цена трябва да открия този човек.

— Нали ви казах, че не го познавам.

— Според мен го познавате.

— Махнете се моментално от личния ми имот.

— Жена ми изчезна.

— Моля?

— Моята съпруга. Този човек направи нещо и тя ме напусна.

— Не разбирам изобщо за какво става дума. Вървете си, ако обичате.

— Кой е той? Нищо друго не искам да знам. Само името му.

— Обясних ви: не го познавам. Оставете ме на мира, умолявам ви. Нищо не знам.

И пак понечи да затвори вратата.

— Няма да престана да го търся. Така му предайте. Няма да се предам, докато не открия истината.

— Махнете се от имота ми, иначе ще извикам полиция.

И затръшна вратата в лицето му.

 

 

Габриела Дънбар прекара следващите десет минути в ходене напред-назад, като не преставаше да си повтаря „со-хам“ — санскритска мантра, която беше научила на тренировките по йога. В края на всяко занимание учителят ги караше да легнат по гръб в поза труп, да затворят очи и цели пет минути само да повтарят „со-хам“. Първия път, когато им каза да го сторят, Габриела само дето не забели очи, при все че вече ги беше затворила. Но още на втората или третата минута започна да усеща как отровните натрупвания от стреса се заотцеждаха от тялото й.

— Со… хам…

Отвори очи. Нещо не се получаваше. А имаше и по-спешни неща за вършене. Разполагаше с няколко часа, докато Миси и Пол се върнат от училище. Слава богу. Времето щеше да й стигне да се приготви и да събере багажа. Грабна телефона, прегледа най-често набираните номера и натисна бутона на контакта, когото беше кръстила „Мухльото“.

Само след две иззвънявания вдигна бившият й.

— Кажи, Сладурано?

Още се дразнеше, като чуеше това обръщение от устата му. След първите им няколко срещи навремето беше започнал да й вика „моята Сладурана“, което в началото й се струваше очарователно, както става при зараждането на всяка нова любов, но само месеци по-късно й идеше да повърне, щом я наречеше така. Всичките й останали приятели вече бяха забравили този й прякор.

— Ще можеш ли да вземеш временно децата при себе си? — попита го.

Той дори не се напъна да скрие раздразнението си.

— Кога?

— От тази вечер, да кажем.

— Ти майтап ли си правиш с мен? След всичките ми молби да ми разрешиш повече свиждания…

— И ето че сега ти изпълнявам желанието. Ще ги вземеш ли довечера?

— В Чикаго съм по работа и се връщам чак утре сутринта.

По дяволите!

— А онази… как й беше името?

— Много добре знаеш името й, Сладурано. Но и Тами е с мен.

Никога не беше вземал Габриела със себе си в командировка, вероятно защото използваше случаите, за да се среща с Тами или някоя нейна предшественица.

— Тами — повтори Габриела. — Тя какво слагаше над i-то — точка или сърчице? Вече не помня.

— Мнооого смешно. — Хич не беше смешно, а безкрайно глупаво, мина й през ум. Но беше късно да се тръшка заради отдавна умрелия им брак. — Така или иначе, прибираме се утре рано.

— Добре. Ще ги оставя все пак у вас.

— За колко време?

— За няколко дена. Ще ти кажа по-нататък.

— Да нямаш някакви проблеми, Сладурано?

— Всичко е мед и масло. Поздрави Тами.

Прекъсна разговора и се загледа през прозореца. Отдавна имаше усещането, че нещата ще се развият по този начин. Още от момента, в който Крис Тейлър й предложи работата. Въпросът беше само „кога“. Самата дейност й изглеждаше абсолютно привлекателна, гарантирано печеливша — да разкриват на хората истини и да печелят от това пари, — но тя дори за миг не беше забравила очебийното: това, тяхното, си беше жива игра с огъня. Хората са готови на всичко, за да не бъдат разгласени тайните им.

Дори на убийства.

— Со… хам…

Пак не й действаше. Отиде в спалнята. И затвори вратата, независимо че беше съвсем сама в цялата къща. Сви се в ембрионална поза на леглото и засмука палец. Нищо, че беше срамно: когато мантрата откажеше, връщането към този съвсем примитивен и детински навик никога не й изневеряваше.

Присви още по-силно коленете към гърдите си и ревна. А като се наплака, извади мобилния си телефон. В името на сигурността ползваше услугите на виртуална частна мрежа, която не беше съвсем непробиваема, но засега й вършеше работа. И пак прочете визитката: АДАМ ПРАЙС, АДВОКАТ.

Открил я беше. А след като я е открил, можеше да се предположи, че преди нея е открил и Ингрид.

Или, както викаше Джак Никълсън в „Доблестни мъже“, на някои хора истината им идва в повече.

Габриела бръкна в най-долното чекмедже, извади оттам пистолет Glock 19 Gen4 и го остави върху леглото. Беше й го дал Мертън, убеждавайки я, че бил идеалното дамско оръжие. После я заведе на някакво стрелбище в Рандолф и я научи как да го ползва. Пистолетът беше зареден и готов за път. В началото се страхуваше да държи заредено оръжие у дома заради малките си деца, но заплахите, които все някога щяха да надвиснат отгоре й, се оказаха по-убедителни от изискванията за безопасност.

Какво друго й оставаше да направи?

Много просто. Да спази правилата. Направи с айфона си снимка на визитката на Адам Прайс, прикачи снимката към имейл и написа само две думи, преди да го изпрати: ТОЙ ЗНАЕ.