Харлан Коубън
Непознатият (41)

Четирийсет и първа глава

Дори в присъствието на двамата полицаи на вратата Томас и Райън пак успяха да изненадат Адам. Вместо да се оплакват или запънат, грабнаха моментално екипите и се приготвиха да тръгват. После изиграха продължителна сценка с прегръдки и целувки за довиждане с баща им. А когато Лен Гилман плесна Райън с длан по гърба и го успокои, че баща му щял само да им помогне по определени въпроси, Адам успя да се въздържи и да не забели очи. Обеща на момчетата да им се обади веднага щом всичко приключело.

Изпрати ги, после тръгна по алеята към полицейския патрулен автомобил. Запита се за миг какво ли щяха да си помислят съседите, но реши, че всъщност изобщо не му пука. Само чукна леко Лен Гилман по рамото.

— Това да не е пак във връзка с оная глупава сума на съвета по лакрос…

— Не е — отвърна Лен с глас, равносилен за затръшваща се врата.

Пътуването им премина в пълно мълчание. Адам седеше отзад. Шофираше младият полицай, който така и не му се беше представил, а на дясната седалка отпред се беше настанил Лен Гилман. Адам очакваше да се насочат към управлението в Сидърфийлд на Годуин Роуд и едва след като излязоха на магистралата, осъзна, че се движат по посока на Нюарк. Слязоха от магистрала 280 и спряха пред офиса на окръжния шериф на Уест Маркет Стрийт.

Пръв слезе Лен Гилман. Адам посегна да отвори, но се сети, че задните врати на полицейските автомобили нямат вътрешни дръжки. Наложи се да изчака Лен да му отвори. Слезе и колата замина.

— Ти откога си в окръжното? — попита Адам.

— Помолиха ме да им направя една услуга.

— Каква е цялата тази работа, Лен?

— Само няколко въпроса искат да ти зададат, Адам. Повече от това не мога да ти кажа.

Влезе и го поведе по коридора. Влязоха в стая за разпити.

— Сядай.

— Лен?

— Кажи.

— Бил съм и на отсрещната страна на такива маси, така че бъди така добър и на мен да ми направиш една услуга. Не ме карайте да чакам прекалено дълго, окей? От това няма да стана по-приказлив.

— Забележката ти е приета — каза Лен и затвори вратата подире си.

Но явно не я беше взел предвид. След като преседя повече от час сам в стаята, Адам стана и заблъска по вратата. Отвори му Лен Гилман. Адам разпери ръце.

— Докога?

— Не си играем игри с теб — отвърна му Лен. — Чакаме да дойде един човек.

— Кой?

— Имай още петнайсетина минути търпение.

— Добре. Но ще може ли поне да се изпикая?

— Разбира се. Ще те съпроводя…

— Чакай малко, Лен. Аз доброволно дойдох. И ще отида и до тоалетната сам като голямо момче.

Свърши си работата, върна се, седна на стола и се заигра със смартфона си. Прегледа новите есемеси. Анди Грибъл се беше погрижил да отложи всичките му ангажименти за предобеда. Провери адреса на Габриела Дънбар — досами центъра на Феър Лон.

Дали ще го отведе тя до непознатия?

Най-после вратата на стаята за разпити се отвори. Пръв влезе Лен Гилман, последван от жена, която на Адам му се стори на петдесет и малко години. Цветът на костюма й с панталон съответстваше най-вече на описанието „учрежденски зелен“. Прическата й беше от типа, който наричат „изпери и носи“ — неподравнено кестеняво кече, каквито носеха хокеистите през седемдесетте години.

— Извинете ме за закъснението — каза жената.

Говореше с лек акцент, вероятно от Средния запад, но категорично не беше родом от Ню Джързи. Загарът на костеливото й лице събуждаше асоциации със земеделски работници и селски танци.

— Казвам се Джоана Грифин — подаде му едрата си длан. Той я пое.

— Аз съм Адам Прайс, но предполагам, че това вече ви е известно.

— Седнете, ако обичате. — И тя се настани от другата страна на масата.

Лен Гилман остана прав в ъгъла, облегнал се на стената в старанието си да се прави на случаен посетител.

— Благодаря ви, че си направихте труда да дойдете — каза Джоана Грифин.

— Не разбрах вие каква сте — отговори Адам.

— Моля?

— Предполагам, че имате някакво звание или…

— Шеф съм на полицейско управление — каза тя, после, след като поразмисли, добави: — В Бийчууд.

— За пръв път го чувам това място.

— Малък град в Охайо, близо до Кливлънд.

Информацията озадачи Адам. Зачака да чуе какво още има да му казва тя.

Джоана Грифин положи куфарчето си върху масата, отвори го, извади оттам снимка и го попита:

— Познавате ли тази жена?

Бутна фотографията към него. Портрет без усмивка, на еднообразен фон, вероятно взет от шофьорска книжка. Но на Адам му беше необходимо по-малко от секунда, за да разпознае блондинката. Макар че я беше виждал само веднъж, на почти никакво осветление, отдалеч, когато тя седеше зад волана на кола. Но моментално се сети коя е.

Въпреки това се поколеба.

— Мистър Прайс?

— Допускам, че може би знам коя е.

— Може би?

— Да.

— И коя, може би, е тя?

Адам не беше сигурен какво следва да отговори.

— Защо ми задавате този въпрос?

— Просто питам.

— Да, а пък аз съм просто юрист. Така че ще трябва да ми кажете какво точно ви интересува.

— Е, щом искате така да играем — засмя се Джоана.

— Не става дума за игра. Само държа да знам…

— Защо ви задаваме този въпрос. И дотам ще стигнем. — Посочи му снимката: — Познавате ли я в крайна сметка, или не?

— Лично никога не сме се запознавали.

— Олеле, майко — подметна Джоана.

— Моля?

— Сега пък ще си играем на семантика? Питам ви: познавате ли я, или не я познавате?

— Струва ми се, че да.

— Браво! Страхотен сте! И коя е тя?

— Нима вие не знаете?

— Не става дума за това какво знаем ние, Адам. Освен всичко друго, не разполагам с излишно време, така че дайте да не си го губим взаимно. Името на тази жена е Ингрид Присби. Платили сте двеста долара на пазача на паркинга пред залата на Американския легион Джо Бонър да ви даде номера на колата й. После сте използвали пенсионирания детектив от полицията Майкъл Рински да проучи притежателката на този номер. Настоявате ли да ви кажа защо сте извършили всичко това?

Адам мълчеше.

— Каква е връзката ви с Ингрид Присби?

— Никаква връзка нямам — отвърна внимателно Адам. — Исках само да я питам за нещо.

— Какво точно да я питате?

Адам усети, че му се завива свят.

— Адам? — Не убягна от вниманието му фактът, че тя беше преминала от „мистър Прайс“ на по-неофициалното „Адам“. Погледна с крайчеца на окото към ъгъла. Лен Гилман стоеше със скръстени отпред ръце и безизразно лице.

— Надявах се тя да ми помогне по определен конфиденциален въпрос.

— Забравете за всякакви конфиденциалности, Адам. — Бръкна в куфарчето и извади втора снимка.

— А тази жена познавате ли?

И положи на масата фотография на смееща се жена, на възраст горе-долу колкото самата Джоана Грифин. Адам завъртя глава.

— Не съм я виждал.

— Сигурен ли сте?

— Не я познавам.

— Казва се Хайди Дан. — Гласът на Джоана Грифин беше придобил някаква особена нотка. — Името говори ли ви нещо?

— Не.

Джоана го прикова с поглед.

— Обмислете хубаво отговора си, Адам.

— Обмислил съм го. Не познавам тази жена. Нито името й.

— Вашата съпруга къде е?

Внезапната смяна на темата окончателно го обърка.

— Адам?

— Какво общо има жена ми с всичко това?

— Ама и въпросите направо бъкат отвътре ви, нали? — Гласът й вече беше стоманен. — И започвам яко да се дразня. Доколкото ми е известно, жена ви е заподозряна в кражбата на солидна парична сума.

Адам пак хвърли око на Лен. Онзи продължаваше да е безразличен.

— За това ли става дума? За някакви непотвърдени измислици?

— Къде е тя?

Адам обмисли много внимателно следващия си отговор.

— Пътува.

— Къде?

— Не ми каза. Каква, по дяволите, е цялата тази история?

— Интересува ме…

— Изобщо не ме интересува вас какво ви интересува. За арестуван ли да се смятам?

— Не.

— Тоест, мога по всяко време да стана и да си взема шапката, така ли?

Джоана Грифин го гледаше гневно.

— Да, точно така.

— Питам, за да сме наясно, госпожо полицейски началник.

— Вече сме.

Адам изправи още повече гръбнака си, възнамерявайки да не изпуска инициативата.

— Бяхте почнали да ме питате за жена ми. Така че или ми кажете за какво изобщо става дума, или…

Джоана Грифин извади трета снимка.

Тикна я към него по масата, без дума да каже. Адам се смрази. Очите му се втренчиха във фотографията. Никой от присъстващите не помръдваше. Нито обелваше дума. Адам усети как светът се залюля под нозете му. Напъна се да се изправи, опита се да каже нещо.

— Това…?

— Не е ли Ингрид Присби? — довърши въпроса му Джоана. — Да, Адам. Това е същата онази Ингрид Присби, която може би познавате.

На Адам започна да не му стига кислородът.

— Според съдебния патоанатом смъртта й е настъпила вследствие куршум в мозъка. Но преди да стигнем до това, какво виждате тук? В случай че не ви е ясно, ще ви кажа, че според нас й е било направено с макетен нож. Нямаме представа колко време са я мъчили.

Адам не можеше да отлепи очи от снимката.

А Джоана Грифин извади и четвърта.

— Хайди Дан е била простреляна първо в капачката на коляното. И за нея не можем да кажем колко дълго я е измъчвал убиецът, но накрая се е стигнало до същото: куршум в мозъка.

Адам успя да преглътне.

— И вие смятате…?

— Не знаем какво да смятаме. Но искаме да знаем вие какво мислите по въпроса.

— Нищо не мисля — завъртя глава той.

— Сериозно? Позволете ми, в такъв случай, да ви изложа хронологията на събитията. Ингрид Присби пристига в Нюарк със самолет от Остин, Тексас. Преспива една нощ сама в хотел „Кортярд–Мариот“ до летището. Оттам наема кола и отива с нея до залата на Американския легион в Сидърфийлд. С нея пътува и мъж. Същият този мъж е разговарял с вас в залата на Американския легион. Не знаем какво ви е казал, но знаем, че след известно време сте платили на охранителя на паркинга да ви съобщи номера на колата им, след което, предполагаме, сте влезли в дирите и на двамата. Междувременно Ингрид отива със същата тази взета под наем кола чак в Бийчууд, Охайо, където провежда разговор с ето тази жена.

С трепереща ръка и нещо, което му заприлича на едва сдържан гняв, Джоана Грифин пъхна показалеца си в снимката с Хайди Дан.

— По някое време след този им разговор тази жена, Хайди Дан, е простреляна първо в капачката на коляното, а след това — в главата. В собствения й дом. Малко по-късно — все още изясняваме почасово събитията, но предполагаме, че е станало между дванайсет и двайсет и четири часа след това — Ингрид Присби е била обезобразена и убита в стаята й в мотел в Кълъмбия, Ню Джързи, току до „Делауеър Уотър Гап“.

Джоана се облегна на стола си.

— Интересува ни вашето място в цялата тази история, Адам.

— Ама вие наистина ли…

Да, те наистина.

Адам имаше нужда от време — да събере мислите си и да прецени какво можеше да предприеме.

— Има ли това някаква връзка с брака ви? — попита Джоана Грифин.

— Моля? — вдигна поглед Адам.

— Според Лен вие двамата с Корийн преди няколко години сте имали известни неприятности помежду си.

— Лен? — погледна гневно към ъгъла Адам.

— Така се говореше, Адам.

— И откога полицията се занимава и с клюки?

— Не са само клюки — прекъсна го Джоана. — Коя е Кристин Хой?

— Моля? Близка приятелка е на жена ми.

— Но и ваша, оказва се. Напоследък доста сте комуникирали с нея.

— Понеже… — и Адам млъкна.

— Понеже?

Прекалено бързо им се разкриваше. Искаше му се да вярва на полицаите, но доверието му просто не достигаше. Полицаите вече си бяха изработили версия, а доколкото знаеше от личен опит, веднъж оформена, версията им пречеше да преценяват трезво фактите и да не ги изопачават, ако не съвпадат с наличното им убеждение. Сети се и за предупреждението на стареца Рински да не разговаря с полицията. Не че залогът не беше нараснал, но това не го разубеждаваше, поне засега, да не търси Корийн със собствени сили.

Не знаеше какво да й отговори.

— Адам?

— Разговаряхме за жена ми.

— Вие с Кристин Хой?

— Да.

— И какво точно си казахте за жена ви?

— Стана дума за наскорошното й… пътуване.

— А, за пътуването й, значи. Имате предвид, предполагам, онзи случай, когато тя напуснала работа посред учебния ден, оттогава не се е появявала и отказва да отговаря на всякакви есемеси от вас и от децата ви?

— Корийн каза, че има нужда от време за размисъл — отвърна Адам. — Предполагам, че след като сте проучили толкова старателно електронната ми кореспонденция — а не забравяйте, че съм юрист и че част от кореспонденцията, която сте засекли, може да се счита за работна, — сте запозната и с този неин текст.

— Адски удобно.

— Кое?

— Текстът, който жена ви ви е изпратила. Че желае известно време да не се виждате и да не я търсите. Ако не друго, поне спокойствие осигурява, нали така?

— Не ви разбирам.

— Всеки може да изпрати подобен есемес, не допускате ли? Дори самият вие.

— За какво ми е притрябвало…? — И пак млъкна.

— В залата на Американския легион Ингрид Присби е била придружена от мъж — напомни Джоана. — Кой е той?

— Изобщо не ми спомена как се казва.

— А какво ви спомена тогава?

— Няма никаква връзка с това, за което разговаряме в момента.

— Аз пък смятам, че има. Заплаши ли ви с нещо?

— Не.

— А вие двамата с Корийн никога не сте имали брачни проблеми, така ли да разбирам?

— Не съм казал такова нещо. Подчертах само, че няма…

— Няма ли да ми разкажете за снощната ви среща със Сали Перимън?

Мълчание.

— И Сали Перимън ли е приятелка на жена ви?

Адам замълча. Пое няколко пъти въздух с пълни гърди. Нещо отвътре го подтикваше да разкаже всичко на Джоана Грифин. И то най-искрено. В момента обаче Джоана Грифин май се беше зарекла да олепи за цялата лудница него или Корийн. Не че не желаеше да й помогне. Но му трябваше да научи повече за всичките тези убийства, а го възпираше най-вече основното правило: няма да ти се наложи да оттегляш онова, което не си казал. За тази сутрин си беше съставил подробен план: да намери къщата на Габриела Дънбар във Феър Лон. Да се сдобие с името на непознатия. Най-добре щеше да е да не се отклонява от плана си. Нямаше да му отнеме кой знае колко време да отбръмчи дотам с колата си.

И най-важното — по пътя щеше да има време да обмисли всичко.

Затова стана от стола.

— Трябва да си вървя.

— Това, предполагам, го казвате на шега?

— Ни най-малко. Ако разчитате да ви помогна, ще трябва да ми дадете няколко часа.

— Говорим за две убити жени.

— Разбирам ви — насочи се към вратата Адам. — Но търсенето ви е в погрешна посока.

— А в коя, според вас, следва да вървим?

— Към мъжа, който е пътувал с Ингрид — отвърна Адам. — Онзи от залата на Американския легион.

— И защо точно към него?

— Знаете ли кой е той?

Тя се извърна да погледне за миг Лен Гилман, после отново обърна очи към Адам.

— Не.

— Абсолютно нищичко ли не ви е известно?

— Абсолютно.

Адам кимна:

— Той е ключът към загадката. Него търсете.