Харлан Коубън
Непознатият (40)

Четирийсета глава

Кунц прекара нощта в болничната стая при сина си, полуспящ на стол, който се полуразтягаше в нещо, което малцина биха оприличили на легло. На сутринта сестрата го видя как се мъчи да протегне схванатия си гръбнак и отбеляза:

— Не е от най-удобните, нали?

— Тия столове да не сте ги поръчали от Гуантанамо?

Сестрата му пусна усмивка, после записа жизнените показатели на Роби — температура, пулс, кръвно налягане. Това се правеше на всеки четири часа, независимо дали момчето беше будно, или спеше. Роби беше свикнал с този режим и почти не помръдна. Малките момчета не бива да свикват на подобни процедури. Никога.

Кунц седеше до леглото му и усещаше как го залива познатият ужас на безпомощността. Сестрата забеляза отчаянието в погледа му.

Всички от персонала познаваха този му поглед, но имаха и благоразумието да не му говорят с покровителствен тон, нито да го утешават с ненужни лъжи. Затова тази си позволи да му каже само „След време пак ще се върна“. А той й благодари за въздържанието й.

Прегледа получените през нощта есемеси. Няколко бяха от Лари и, както предполагаше Кунц, бяха до един спешни. Изчака да дойде Барб, целуна я по челото и каза:

— Налага се да изляза. По работа.

Барб само кимна. Нито го попита, нито се нуждаеше от подробности.

Кунц скочи в такси и помоли шофьора до го откара до апартамента на Парк Авеню. Отвори му Лори — хубавката съпруга на Лари Пауърс.

Кунц в никакъв случай не можеше да одобри това някой мъж да изневерява на жена си. Та нали жена ти е тази, която обичаш повече от всичко друго на света — единствената ти спътница в живота, частица от самия теб. Или я обичай с цялото си сърце, или, ако не я обичаш вече — хайде, пътувай, мила моя.

Лори Пауърс държеше усмивката си в постоянна готовност. Носеше перлена огърлица и семпла черна, но скъпа на вид рокля — освен ако самата Лори не изглеждаше скъпо струваща. Но тя и по робсак да се появеше, пак щеше да й личи, че произхожда от богаташки род, дошъл в Америка от Европа.

— Той те очаква — каза му. — В кабинета си е.

— Благодаря.

— Джон? — Кунц се извъртя към нея. — Нещо лошо ли се е случило?

— Нищо, според мен, мисис Пауърс.

— Лори.

— Окей — съгласи се той. — А ти как я караш, Лори?

— Какво имаш предвид?

— Всичко ли е наред при теб?

Тя напъха косата зад ухото си.

— Аз съм добре. Обаче Лари… не е на себе си. А знаем, че твоята задача е да го охраняваш.

— И ще я изпълня, Лори. Забрави всичките си притеснения.

— Благодаря ти, Джон.

Ето ви едно просто житейско правило: щом някой те чака „в кабинета си“, значи има пари. Нормалните хора имат домашен офис, семейна стая или мъжка занималня. Богатите обаче имат кабинети. Конкретно този, фрашкан с подвързани в кожа книги, дървени глобуси и персийски килими, излъчваше прекалено охолство. Тъкмо в такава обстановка очакваш да завариш Брус Уейн, преди да се запъти към Батмановата си пещера.

Лари Пауърс седеше във виненочервен кожен фотьойл и държеше в ръка чаша, пълна с нещо като коняк. Личеше му, че е плакал.

— Джон?

Кунц пристъпи напред и му отне чашата. Погледна бутилката и се убеди, че изпитото количество никак не е малко.

— Не бива толкова да пиеш.

— Ти къде се изгуби?

— Работех върху проблема ни.

А проблемът им беше колкото опустошителен, толкова и елементарен. Поради наличието на определен религиозен аспект на предлагания от тях продукт, ръководещата първичното публично предлагане банка беше настояла в проспекта да се включат и етични клаузи, включително и по отношение на прелюбодейството. Достатъчно щеше да е да се разчуе, че Лари Пауърс е клиент на уеб сайт за шугър-бейбита и че чрез него си е доставял сексуални услуги от студентки, и можеха да се сбогуват с мечтите си за успешно ППП. Съответно, на Кунц щеше да му се наложи да отпише чаканите седемнайсет милиона долара. А оттам — и надеждите за най-доброто медицинско обслужване за Роби. И планираното пътешествие до Бахамските острови с Барб.

Изобщо — бай-бай на всичките му планове за бъдещето.

— Получих имейл от Кимбърли — каза Лари.

И пак се разрида.

— Какво ти пише?

— Че убили майка й.

— Това тя ли ти го съобщи?

— Защо да не ми го съобщава? Исусе Христе, Джон! Знам, че ти…

— Млъкни. — Тонът му все едно зашлеви плесница на Лари. — Само чуй какво ще ти кажа.

— Не трябваше така да стане, Джон. Можеше да започнем отначало. Сигурно щяха да се отворят и други възможности. И всичко щеше да се оправи.

Кунц го беше приковал с погледа си. Да, бе, да. Други възможности. Колко ти е лесно да го кажеш само. Баща му на Лари бил брокер на ценни книжа, заработвал солидно цял живот, успял да изучи сина си в един от университетите на „Бръшляновата лига.“ Лори пък произхождаше от пребогато семейство. Нито той, нито тя имаха реална представа за живота.

— Ние можеше да…

— Млъкни, Лари.

И Лари млъкна.

— Какво точно ти каза Кимбърли?

— Не ми го каза. А ми го писа в имейл. Знаеш, че с нея никога не разговаряме по телефона. А и мейлът й не е до нормалния ми адрес. А през акаунта ми в Sugar Babies.

— Добре. Разбрах. Та какво пише в имейла й?

— Че са убили майка й. Според нея е станало при опит да я оберат с взлом.

— Най-вероятно — каза Кунц.

Мълчание.

По някое време Лари изправи гръбнака си и рече:

— Кимбърли не представлява никаква заплаха за мен. Та тя дори името ми не знае.

Кунц беше обмислил предварително плюсовете и минусите, ако речеше да затисне устата на дъщерята на Хайди Кимбърли, но в крайна сметка реши, че е прекалено рисковано. На този етап поне полицията няма да има абсолютно никакъв повод да свърже убийството на Хайди Дан с това на Ингрид Присби. Разделяха ги над 650 километра. При това си беше послужил с два различни пистолета. Но ако се случеше нещо и с дъщерята на Хайди, несъмнено щеше да се вдигне голям шум.

Лари му гарантираше, че пред Кимбърли не бил използвал истинското си име. Уеб сайтът криел, общо взето, успешно самоличността на своите клиенти. Безспорно, ако снимката му се появяла във вестниците, Кимбърли веднага щяла да го разпознае, но нали затова бяха решили от самото начало, че със започването на първоначалното публично предлагане Лари ще поеме ролята на срамежливия изпълнителен директор, а пред медиите ще говори само президентът на фирмата. А пък ако почнеше да им създава неприятности по-нататък, Кунц щеше все нещо да измисли как да се справи с нея.

Лари стана от фотьойла, закрачи със залитане напред-назад и почна да хленчи:

— Добре де, откъде тези хора са научили, че съм аз. Нали се предполага сайтът да е анонимен.

— На теб не ти ли се наложи да платиш за услугите им?

— Разбира се. С кредитна карта.

— Някой някъде обработва сметката по картата ти, Лари. Оттам знаят.

— И после някой е разправил всичко на майка й на Кимбърли?

— Точно така.

— А защо?

— Ти как мислиш, Лари?

— За да я изнудват ли?

— Браво! Позна!

— Ами дай просто да им платим каквото искат.

Кунц и този вариант беше премислил, но като начало онези още не бяха предявили никакви искания, а второ — прекалено много неизчистени неща щяха да останат. Изнудвачите — и особено фанатиците сред тях — не са никак надеждни и не бива човек да им има доверие. Когато пристигна в Охайо, самият той все още не беше достатъчно добре запознат със заплахата. Известно му беше само, че Хайди Дан е била потресена от вестта за занимаващата се с нещо като проституция нейна дъщеря. Вследствие на увещанията от страна на Кунц, Хайди в крайна сметка му беше разправила за двамата млади, които я заговорили пред „Ред Лобстър“. Кунц на свой ред размаха за миг полицейската си карта пред хлапака, който завари в отдела за охрана към ресторанта, получи от него видеото, на което двамата разговарят с Хайди, и си записа номера на автомобила им.

Оттам насетне всичко се нареди с особена лекота. От фирмата за даване на коли под наем се сдоби с името Лорен Барна и успя да го свърже с Ингрид Присби. После провери сметката по кредитната й карта и установи, че е отседнала в мотел в близост до природния парк „Делауеър Уотър Гап“.

— Дотам ли опира работата? — попита Лари. — Значи всичко е приключено, така ли да разбирам?

— Все още не.

— Но без повече кръвопролития, умолявам те. Та ако ще и първоначалното публично предлагане да пропадне. Не ме интересува. Не желая никому повече да причиняваш страдания.

— Ти обаче причини страдания на собствената си съпруга.

— Моля?

— С изневярата си. Сериозни страдания. Не съм ли прав?

Лари отвори уста да каже нещо, затвори я, направи нов опит:

— Ама тя… тя си е жива. Така че няма никакво място за сравнение.

— Има, има. Ти причиняваш страдание на обичан от теб човек, а се тревожиш, че някакви непознати се мъчели на теб да ти навредят.

— Става дума за убийство, Джон.

— От моя страна за нищо не става дума, Лари. Ти говориш за убийство. А пък аз научавам, че майката на Кимбърли е била убита при опит за обир с взлом. Което само по себе си е положително, защото ако някой наистина й е посегнал — някой твой служител, да речем, — той много лесно може да се спазари с властите и да заяви, че е бил просто нает за тази цел. Следиш ли ми мисълта?

Лари мълчеше.

— Имаш ли други неприятности, които желаеш да разчистя от пътя ти, Лари?

— Не — отговори едва-едва другият. — Никакви.

— Чудесно. Защото нищо не бива да спре успеха на това първоначално публично предлагане. Разбра ли ме?

Онзи кимна.

— А сега престани да пиеш, Лари. Вземи да се стегнеш.