Харлан Коубън
Непознатият (39)

Трийсет и девета глава

Адам се обади на Анди Грибъл рано сутринта. Грибъл успя само да изпъшка „Какво има?“.

— Извинявай, не исках да те събудя.

— Още е шест часът само — отбеляза Грибъл.

— Няма как.

— Снощи свирихме до никое време. После на купона надойдоха едни страхотни мацета. Представяш си какво стана по-нататък.

— Ясно. Кажи ми друго: ти разбираш ли от фейсбук?

— Да не ме будалкаш нещо? Как да не разбирам? Бандата има специална страница за феновете си. Имаме почти осемдесет последователи.

— Прекрасно. Изпращам ти един линк във фейсбук. На снимката са четирима. Опитай се да ми изровиш адресите им и каквото друго намериш там за нея — кога е правена, кои други са на снимката и изобщо.

— За кога ти трябва?

— За вчера.

— Слушам! Ама ако знаеш какъв кавър убиец направихме снощи на „The Night Chicago Died“! Един нямаше, дето да не се просълзи.

— Нямаш си представа колко ме вълнува това в момента — каза Адам.

— Уау! Ама тая информация наистина ли ти е чак толкова спешна?

— Още повече.

— Почвам.

Адам прекъсна разговора и стана. Събуди момчетата в седем и стоя дълго под горещия душ. Настроението му се оправи. Облече се и погледна часовника. Момчетата сигурно вече са слезли.

— Райън? Томас?

— Да, станахме — обади се Томас.

Мобилният телефон на Адам избръмча. Търсеше го Грибъл.

— Ало?

— Имаме късмет.

— В смисъл?

— Линкът, дето ми го изпрати. Води до профилната страница на жена на име Габриела Дънбар.

— Е, и?

— Вече не живее в Ривиър. Върнала се е в родния си град.

— Феър Лон?

— Точно там. — Феър Лон беше само на половин час път от Сидърфийлд. — Току-що ти текстнах адреса й.

— Благодаря, Анди.

— Няма проблем. Смяташ ли да я търсиш тази сутрин?

— Да.

— Обади се, ако ти потрябвам.

— Ще те имам предвид.

Прекъсна разговора и излезе в коридора. От стаята на Райън се чуваха особени звуци. Долепи ухо до затворената врата. Дори през дървото успя да чуе приглушените хлипове. Все едно някой раздра с натрошено стъкло сърцето му. Почука, стегна се и отвори.

Райън седеше в леглото си и ридаеше като детенце, каквото всъщност си и беше. Адам остана на прага. Подклаждана от безпомощността, болката му ставаше все по-силна.

— Райън?

Сълзите винаги правят плачещия да изглежда по-малък, по-крехък и съвсем уязвим. Гръдният кош на Райън подскачаше, но детето успя да пророни:

— Мъчно ми е за мама.

— Знам, приятелю.

Изведнъж го прониза гняв — към Корийн, за това, че беше избягала, че беше прекъснала всякакви контакти, че беше се направила на бременна, че откраднала онези пари, и изобщо за всичко. Това, което беше причинила на Адам, нямаше никакво значение. Но болката, която причиняваше на момчетата — нея много по-трудно щяха да й простят.

— Тя защо не ще да отговаря на есемесите ми? — ридаеше Райън. — Защо не си е у дома при нас?

Адам насмалко пак да го заутешава, че майка им е заета, че има нужда от още време и прочие. Но усети, че всички тези думи са лъжливи. И увещанията само влошаваха положението. Затова реши този път да заложи на истината:

— Не знам.

За най-голяма негова изненада отговорът му сякаш поуспокои Райън. Риданията не секнаха мигновено, но затихнаха към подсмърчания. Адам отиде и приседна на леглото до Райън. Идеше му да прегърне детето през рамо, но нещо му подсказа, че не е сега моментът. Затова просто се заседя, да усети малкият присъствието му. То, изглежда, му стигаше.

След секунда на вратата се появи и Томас. Ето, и тримата се бяха събрали накуп — „моите момчета“, както ги наричаше Корийн, не пропускайки да добави, че най-голямото й дете е Адам. Поседяха смълчани известно време, при което Адам осъзна нещо съвсем просто, но и някак си проникновено: Корийн обичаше своя живот. И семейството си обичаше. А и света, за който толкова се беше борила да им създаде. Обичаше да живее в своя роден град, в любимия й квартал, в дома, който споделяше с нейните момчета.

Какво беше объркало този неин свят?

И тримата чуха как автомобилна врата се захлопна. Райън моментално извърна глава към прозореца. Адам по инстинкт зае закрилническа поза — скочи към прозореца и застана така, че да препречи гледката на момчетата. Но и това не трая кой знае колко. И двамата му синове се присъединиха след секунда, по един от всяка страна, и погледнаха да видят какво става долу. Никой не извика. Никой не ахна. Никой и дума не обели.

Пред дома им беше спрял полицейски автомобил.

Един от хората в нея беше Лен Гилман, което беше необяснимо, предвид, че надписът на колата гласеше: „ОКРЪЖНА ПОЛИЦИЯ ЕСЕКС“. А Лен беше от градската полиция в Сидърфийлд.

От шофьорското място излезе униформен полицай от окръжното управление.

— Татко? — обади се Райън.

Корийн е мъртва.

Мисълта проблесна като светкавица, само за част от секундата. Но какъв друг отговор можеше да има? Жена ти е изчезнала. Не се свързва нито с теб, нито поне с момчетата. А на прага ти стоят двама полицаи с мрачни изражения — единият и семеен приятел, а другият — от окръжното управление. Така че логическото заключение се налагаше от само себе си: намерили са Корийн мъртва в някаква канавка, тези мрачни полицаи са дошли да съобщят ужасната вест, а от него се иска да овладее положението и да прояви смелост заради двамата си синове.

Обърна се и заслиза по стълбите, следван от двамата си синове — напред Томас, зад него Райън. Някаква неизразена с думи спойка изведнъж се беше оформила помежду им — тримата най-близки, които трябва сплотени да посрещнат наближаващия удар. Лен Гилман едва успя да натисне звънеца, а Адам вече въртеше топката на вратата да я отвори.

Лен се стресна и замига ситно.

— Адам?

Адам стоеше зад полуотворената врата. Лен надзърна зад него и видя момчетата.

— Те не трябваше ли да са вече на тренировка?

— Тъкмо тръгваха — отвърна Адам.

— Най-добре ще е да ги изпратиш и да ни придружиш…

— Какво се е случило?

— Предпочитам да разговаряме в управлението. — След което се сети да добави, явно за успокоение на децата: — Всичко е наред, момчета. Просто искаме да му зададем някои въпроси.

Погледът на Лен се срещна с този на Адам. Адам обаче не се предаваше. Ако ще е лоша новина — такава, която ще ги съсипе, — все едно щеше да е дали ще я чуят сега или след тренировката.

— Във връзка с Корийн ли нещо? — попита.

— Според мен не е.

— В какъв смисъл „според теб“?

— Моля ти се, Адам. — Гласът на Лен вече съдържаше силна умолителна нотка. — Изпрати момчетата на тренировка и ела с нас.