Харлан Коубън
Непознатият (38)

Трийсет и осма глава

Джоана Грифин имаше две хавански болонки, кръстени на телевизионните детективи Старски и Хъч. Първоначално нямаше намерение да се сдобива с тези декоративни кутрета, тъй като беше израсла с немски догове, а дребосъците й напомняха — прости й, Господи — на полугризачи. Рики обаче не отстъпи и се оказа дяволски прав. Джоана, която беше притежавала кучета, откакто се помнеше, накрая реши, че по-сладки от тези две няма на света.

Обикновено извеждаше Старски и Хъч рано сутрин. Гордееше се със здравия си сън. Оставяше пред вратата на спалнята всички ужаси и проблеми от изминалия ден. Твърдо се придържаше към това си правило. Мислиш до смърт за всичко, но само в кухнята и всекидневната; излезеш ли оттам обаче, изключваш прекъсвача. И край на проблемите.

Но напоследък две неща я лишаваха от сън. Най-вече Рики. Дали понеже понапълня, или от годините, но поносимото му доскоро хъркане се беше превърнало в дразнещ я банциг. Какво ли не опита — то не бяха лентички, възглавници и отпускани без рецепта лекарства, — нищо не помагаше. Стигнаха дотам, че почнаха да обмислят дали да не спят в отделни стаи, но за Джоана това щеше да е равносилно на бяло знаме. Зарече се да търпи, докато не изнамери решение.

Второто, разбира се, беше Хайди.

Приятелката й беше почнала да й се явява насън. Не в кървави сцени, нито под формата на призрак, който да й нашепва „Отмъсти за мен“. Нищо подобно. Но Джоана така и не успяваше да опише какво точно се случваше в хайдицентричните й сънища. Всичките бяха нормални като самото ежедневие — Хайди се смееше, бъбреха си, но в един момент Джоана изведнъж се сещаше, че Хайди всъщност са я убили. И изпадаше в паника. Сънят тръгваше към своя край, а Джоана протягаше отчаяно ръце да задържи приятелката си да не си отива, да остане жива — сякаш, ако не пестеше усилия, щеше да върне времето назад допреди убийството и Хайди щеше да си остане жива и здрава.

След което Джоана се събуждаше с обляно в сълзи лице.

Затова напоследък започна да извежда Старски и Хъч на късни нощни разходки. Налагаше си да се радва на самотата, но улиците бяха тъмни и тя се боеше да не би, въпреки всичкото осветление, да се спъне в някоя неравност по тротоара и да се пребие. Баща й беше паднал на седемдесет и четири годишна възраст и още не можеше да се оправи. И за куп други случаи като неговия беше чула. Така че по време на разходките Джоана не отлепяше очи от тротоара. И понеже в момента беше навлязла в особено тъмен участък, извади смартфона си и включи вграденото в него фенерче.

Телефонът иззвъня в ръката й. Нямаше кой друг да я търси в този късен час, освен Рики. Вероятно се е събудил и или иска да я пита кога смята да се прибере, или е решил да посмъкне някоя тлъстина и ще й предложи да се присъедини към разходката на кучетата. Тя с най-голямо удоволствие щеше да се съгласи. И без това още не беше стигнала далеч и нямаше да е проблем да се върнат със Старски и Хъч да го вземат и него.

Прехвърли и двата повода в лявата си ръка, а с дясната опря телефона към ухото си. Изобщо не погледна екранчето да види кой я търси. Просто натисна зеления бутон и каза „Ало?“.

— Шефе?

По гласа позна, че разговорът ще е спешен. Спря се. Двете кученца спряха до нея.

— Ти ли си, Норбърт?

— Аз съм. Извинявай, че толкова късно те безпокоя, обаче…

— Какво има?

— Проверих оня регистрационен номер, дето ми го издиктува. Рових сума ти време, но накрая се оказа, че колата е била наета от жена, чието истинско име е Ингрид Присби.

Мълчание.

— И? — подсети го тя.

— И нещата хич не са розови — продължи Норбърт. — Много са кофти. Ама много, ти казвам.