Харлан Коубън
Непознатият (34)

Трийсет и четвърта глава

Томас чакаше баща си в кухнята.

— Някаква вест от мама?

Адам се беше надявал да не завари синовете си у дома толкова рано. През целия път се беше чудил какво да предприеме и в главата му се беше зародила идея. Трябваше обаче да се качи веднага горе, да седне на компютъра и да направи няколко справки.

— Много скоро ще се върне — каза Адам.

И за да смени веднага темата, попита:

— Къде е брат ти?

— На урок по барабани. Обикновено отива дотам пеша след училище, а мама го прибира.

— В колко?

— След четирийсет и пет минути.

— Нали на онова място на Гофъл Роуд? — уточни Адам.

— Да.

— Добре. Само че аз имам малко работа. Предлагам да вечеряме в „Кафе Амичи“, след като взема брат ти. Какво ще кажеш?

— Отивам до фитнеса да вдигам щанги с Джъстин.

— Сега ли?

— Ъхъ.

— Да, ама и да ядеш трябва.

— Ще направя нещо, като се върна. Татко?

— Кажи.

Стояха един срещу друг в кухнята: баща и син, синът и той вече почти мъж, само два сантиметра по-нисък от баща си, но както е почнал да набляга на щангите и тренировките, сигурно скоро ще ме настигне, помисли си Адам. Някъде преди шест месеца двамата с Томас си направиха мачле по баскетбол и Адам за пръв път се поозори, докато го победи — с 11 на 8. Нямаше да се учуди обаче, ако следващия път синът му го биеше със същия резултат и не беше никак убеден с какви точно чувства ще посрещне загубата.

— Много ми е притеснено — призна Томас.

— Не се притеснявай.

Каза го по-скоро от позицията на родител, а не за да сподели някаква истина.

— Тя, мама, защо така избяга?

— Обясних ти. Ти си голямо момче и вече трябва да ги разбираш тия работи. Двамата с майка ти много се обичаме. Но и в най-добрите семейства родителите имат нужда понякога да се поусамотят за известно време.

— Да се отделят един от друг, разбирам — кимна леко Томас. — Но защо и от нас с Райън?

— И това може да се случи. Понякога на човек му идва да се откъсне от всичко.

— Татко?

— Кажи.

— Не е така — каза Томас. — Не се правя на многознайко и схващам какво ми говориш. Вие сте големи и всеки от вас има свой си живот, който не се ограничава само с нас, децата. Така че донякъде ми е ясно защо на мама може да й се прииска да се махне и да се успокои или нещо такова. Но тя нали ни е и майка? Не знам дали ме разбираш. Тя щеше предварително да ни каже. Или, ако го е решила в последната секунда, щеше да ни се обади след това. Най-малкото, щеше да отговори на есемесите ни. Да ни каже да не се притесняваме. Мама може да е всякаква, но — с извинение — на първо място е нашата майка.

Адам не намираше подходящ отговор, затова се ограничи с най-баналния:

— Всичко ще се оправи.

— Какво искаш да кажеш?

— Тя ме помоли да се грижа за вас и да я оставя на спокойствие няколко дни. И пожела да не я търся.

— Защо?

— Нямам представа.

— Много ме е страх, да ти кажа честно. — И в гласа на почти-мъжа Томас отново се появиха детските нотки. Адам, в качеството си на баща, беше длъжен да го успокои. В едно отношение поне Томас беше абсолютно прав: Корийн е преди всичко майка, а той, Адам, е бащата. И трябва да закриля синовете си.

— Всичко ще се оправи — повтори и усети с какъв празен глас го изрече.

Томас обаче завъртя глава. Зрелостта му се съживи, след като толкова бързо го беше напуснала.

— Не, татко. Няма да се оправи. — Загърби го, избърса сълзите от лицето си и се отправи към вратата. — Отивам у Джъстин.

Адам понечи да го извика да се върне, но какъв смисъл имаше? Не можеше да му предложи утеха, а пък покрай приятеля си Томас щеше евентуално да се поразсее. Единственото решение — единствената истинска утеха, която можеше да им осигури — щеше да е да намери Корийн. А за тази цел му трябваше да проучи още по-подробно фактите, да узнае какво в действителност става, да намери убедителни отговори, които да предложи на синовете си. Остави Томас да върви и сам тръгна нагоре по стълбите. Разполагаше с известно време, преди да тръгне да прибира Райън.

За малко пак му мина мисълта дали да не потърси помощ от полицията. Вече не го беше кой знае колко страх, че ще го заподозрат — да си подозират колкото си искат, — но от личен опит знаеше, че полицията — разбираемо — предпочита да разчита на факти. А факт номер едно гласеше: между Корийн и Адам е имало скандал. Факт номер две: Корийн беше изпратила още в самото начало есемес на Адам да я остави на мира за няколко дни и да не я търси.

Дали пък на полицията няма да й потрябва и факт номер три?

Седна пред компютъра. Докато беше у стареца Рински, беше прегледал набързо извлечението за разговорите по мобилния телефон на Корийн. Сега искаше да го проучи по-подробно с надеждата да установи някаква закономерност — с кого е говорила и какви есемеси е получавала и пращала. Дали пък онзи непознат и тази Ингрид Присби не са й звънели или писали? Вероятността да открие нещо му се струваше минимална — нали непознатият му се беше появил без всякакво предупреждение, — но не му се щеше да отпише тази надежда, без да я провери.

Много малко му беше нужно, за да се убеди, че напразно си хаби усилията. В последните контакти на жена му не личеше нищо извънредно. Повечето номера му бяха познати — неговия, на момчетата, на нейни приятелки, на колеги, на членове на съвета по лакрос. С това, общо взето, списъкът се изчерпваше. Вярно, тук-там имаше и непознати номера, но ставаше дума за запазване на маса в ресторант, проверка дали са готови дрехите от химическото чистене, все неща от този род.

И нищо, което да го насочи по някаква следа.

Адам се замисли. Да, Корийн наистина представлява отворена книга. Така поне излиза от последните й есемеси и разговори.

Ключова дума: последните.

Сети се как се изненада от плащането на „Novelty Funsy“, появило се преди две години в сметката на кредитната им карта „Виза“.

„Изненада“ беше дори много слабо казано в светлината на стореното тогава от Корийн.

Нещо я е предизвикало навремето да направи тази покупка. Кое, пита се. На коя жена ще й хрумне ей така, изведнъж, да се преструва на бременна? Нещо е станало. Звъняла е някому. Или някой на нея й е звънял. Или й е пратил есемес.

Нещо е станало.

Нужни му бяха няколко минути, за да стигне до архивите отпреди две години, но накрая успя. До този момент му беше известно, че първата поръчка от „Fake-A-Pregnancy“ е била направена от Корийн през февруари. И това му беше отправната точка. Оттам тръгна, но не към настоящето, а към миналото, към горната част на екрана.

В началото пред очите му се нижеха обичайните заподозрени — разговори и есемеси с него, с момчетата, с приятелки и колеги…

Но в един момент Адам видя познат номер и му призля.