Харлан Коубън
Непознатият (32)

Трийсет и втора глава

Адам подмина „Мет Лайф“ — стадиона на двата големи нюйоркски отбора по американски футбол — „Джайънтс“ и „Джетс“. След около четиристотин метра паркира пред сграда с офиси. И тя, като всичко останало около нея, беше издигната върху някогашно блато. Точно тукашната миризма на въздуха беше създала до голяма степен лошото име на Ню Джързи. А се дължеше всъщност отчасти (естествено) на блатото, отчасти на химикалите, с чиято помощ го бяха пресушили, и до известна степен на изпражненията от общежитията, които така и не се бяха оттекли.

С две думи: вонеше яко.

Архитектът на строената през 1970-те години сграда като да беше черпил вдъхновение от къщата на „Семейство Брейди“ — преобладаващи кафяви тонове и въведено впоследствие гумирано подово покритие. Канцеларията, на чиято врата Адам почука, се намираше на партера и гледаше към товарната рампа.

Отвори му Трип Еванс.

— Адам?

— За какво ти звъня жена ми?

Необичайна беше гледката на Трип извън нормалната му среда. В града беше известен човек, обичан и значим в малките светове, които обитаваше. На работното си място обаче имаше съвсем обикновен вид. Адам беше много бегло запознат с миналото на Трип. През детството на Корийн в Сидърфийлд бащата на Трип притежавал магазина за спортни стоки „Еванс“ в центъра на града, там, където сега се помещаваше аптеката „Райт Ейд“. В продължение на трийсет години бил единственият източник за спортни артикули, където се предлагали, освен това и якета с цветовете на отборите и тренировъчни екипи за различните спортове, които се практикували в местната гимназия. По някое време клонове на „Еванс“ се появили и в два от съседните градове. След като приключил със следването си, Трип се върнал в Сидърфийлд и поел ръководството на търговския отдел. Организирал неделни разпродажби и разни други събития, чрез които рекламирал марката „Еванс“. Канел срещу заплащане местни професионални спортисти да посрещат клиентите и да им раздават автографи. И бизнесът процъфтявал.

Но като повечето семейни фирми, и „Еванс“ впоследствие западнала.

Първо започнала да я изтиква специализираната верига за спортни стоки „Хърманс Уърлд“. А след нея край магистралата изникнали магазини на конкурентните вериги „Модел“, „Дик“ и други. Семейният бизнес залинял и бавно умрял. Трип обаче успял да се приземи на нозете си. Миналите му успехи му помогнали да започне работа в голяма рекламна фирма, чието управление било на Медисън Авеню, но останалите членове на семейството направо се измъчвали. Преди няколко години Трип се беше изнесъл в предградията, с цел да отвори собствен бутик „посред блатата на Ню Джързи“, както пее Брус Спрингстийн.

— Имаш ли време да седнем и да поговорим? — попита Трип.

— Разбира се.

— В съседство има кафене. Дай да се разходим дотам.

Адам насмалко да се запъне с думите, че не му е до разходки, но Трип вече вървеше нататък.

Кремавобялата риза на Трип Еванс беше с къс ръкав и достатъчно тънка, че да прозира отдолу тишъртката му с шпиц яка. Панталонът от костюм беше кафяв, като на прогимназиален директор. Обувките му сякаш бяха с един-два номера по-големи, отколкото трябваше, но не бяха ортопедични, а по-скоро от някаква удобна и не скъпо струваща марка, целящи да създават впечатление за псевдоофициалност. В градски условия Адам беше свикнал да вижда Трип най-вече в далеч по-удобния му треньорски екип: блуза поло с емблемата „СИДЪРФИЙЛД ЛАКРОС“, панталон с ръбове в цвят каки, бейзболна шапка с твърда козирка и свирка на шията. Разликата беше поразителна.

Кафенето беше абсолютно старомодно, в комплект със сервитьорката с пъхнат в кока молив. Поръчаха си по едно кафе. Обикновено кафе. На такива места макиато и лате не се предлагат.

Трип положи длани върху лепкавата повърхност на масата.

— Кажи сега какво точно те мъчи.

— Жена ми ти е звъняла.

— Откъде знаеш?

— Проверих телефонната сметка онлайн.

— Ти си проверил… — Веждите на Трип подскочиха доста нависоко при тази вест. — Сериозно ли говориш?

— По какъв повод ти се обади?

— Ти как мислиш? — зададе контравъпрос Трип.

— Във връзка с ония откраднати пари ли?

— Разбира се, че беше „във връзка с ония откраднати пари“. Ти друго ли очакваш?

И Трип зачака да чуе отговора му. Адам обаче мълчеше.

— И какво ти каза?

Сервитьорката така тръшна кафетата им, че част от съдържанието се изплиска в чинийките.

— Помоли ме да я изчакам още малко. Подчертах й, че вече съм проявил достатъчно търпение.

— В смисъл?

— Останалите членове на съвета започваха да нервничат. Едни настояваха да й се противопоставим по-агресивно. Имаше дори желаещи да сме се обърнели към полицията по по-официален начин.

— Откога е всъщност цялата тази работа? — попита Адам.

— Кое? Разследването ли?

— Да.

Трип сипа захар в кафето си.

— Горе-долу от месец.

— Цял месец?

— Да.

— И ти защо не си ми казал нищо?

— Опитах се. Онази вечер, когато в залата на Американския легион определяхме отборите. Ама като те чух как яростно се нахвърли на Боб, реших, че вече знаеш.

— Изобщо нямах представа.

— Това вече ми е ясно.

— Можеше поне по някакъв начин да ми намекнеш, Трип.

— Можех — съгласи се Трип. — Но не го направих по една-единствена причина.

— Коя?

— Корийн ме помоли да не ти казвам.

Адам седеше като истукан. Едва по някое време рече:

— Не съм убеден, че те разбрах правилно.

— Ще се опитам да ти обясня в такъв случай. Корийн знаеше, че я подозираме в присвояване, затова изрично помоли да не ти съобщаваме — каза Трип. — Много добре си ме разбрал.

Адам само се облегна на стола.

— И какво точно ти каза Корийн през оная сутрин, когато ти се обади?

— Помоли ме да я изчакам още малко.

— И ти съгласи ли се?

— Отказах. Уведомих я, че търпението ни се е изчерпало. Че не мога повече да озаптявам съвета.

— Като казваш „съвета“, кого точно имаш предвид?

— Всичките. Но най-вече Боб, Кал и Лен.

— А Корийн как реагира?

— Поиска — не, ако трябва да съм точен, тя взе да ме умолява — да изчакам още една седмица. Имало начин да ни докаже, че била абсолютно невинна, но й трябвало още време.

— Ти повярва ли й?

— Истината ли държиш да чуеш?

— За предпочитане.

— Вече бях престанал да й вярвам.

— И каква е твоята теория?

— Според мен тя търсеше начин да възстанови сумата. Много добре знаеше, че не възнамеряваме да предизвикаме официално разследване. Интересуваха ни единствено парите. Затова стигнах до извода, че е тръгнала да събира пари от познати и роднини или нещо от тоя сорт.

— Защо в такъв случай не се е обърнала към мен?

Трип мълчеше. Само отпиваше от кафето си.

— Трип?

— Не мога да ти отговоря на въпроса.

— Не съзирам никаква логика.

Трип продължаваше да обръща внимание единствено на кафето си.

— Откога всъщност се познавате двамата с жена ми, Трип?

— Много добре знаеш. И двамата израснахме в Сидърфийлд. Тя беше две години по-малка от мен. Беше в един випуск с моята Беки.

— В такъв случай би трябвало да знаеш, че тя в никакъв случай не би го извършила.

Трип не отлепваше поглед от кафето.

— Дълго време все това си мислих.

— И кое те накара да промениш мнението си?

— О, дай да не си чешем езиците, Адам. Ти беше допреди време прокурор. Според мен Корийн първоначално изобщо не е възнамерявала да краде. Но знаеш много добре какво става после. Нали не се заблуждаваш, че сладката бабка, завлякла десятъка на черквата или — хайде, нищо няма да ни стане, ако го кажа, — или че касиерката на спортния съвет, задигнала пари от касата, са имали от самото начало намерение да крадат? Напротив, всичко се почва с най-благородни намерения. Докато постепенно затънеш.

— При Корийн това е изключено.

— При всички е изключено. Поне така разсъждаваме масово. И после неизменно се шокираме, нали?

Адам усети как Трип се отплесва към някаква философщина. Прищя му се за миг да го спре, но после реши, че може би ще е по-добре да го остави да си приказва. Защото колкото повече приказваше Трип, толкова по-вероятно беше Адам да научи нещо ново.

— Представи си, например че си се застоял до късно вечерта да изготвяш графика за тренировките по лакрос. Главата ти е пламнала, седнал си в кафене като тукашното, поръчваш си кафе като това, което с теб пием в момента, но изведнъж осъзнаваш, че си си забравил портфейла в колата. При което си казваш „О, майната му, ще го мина за сметка на организацията. И без това за нея се блъскам“. От законова гледна точка съвсем нормално решение, нали така?

Адам не му отвърна.

— Само няколко седмици по-късно, на мач в Томс Ривър, да кажем, един от реферите не се явява, ти губиш три ча̀са от собственото си време да го заместваш, така че организацията би могла поне да ти възстанови разходите за бензина ти за връщане. Като междувременно евентуално спираш някъде да похапнеш, понеже си далеч от дома, а мачът е свършил късно. После заседанието на съвета свършва по никое време, всички сме изпуснали вечерята, така че е редно да платиш поне пиците на треньорите. По някое време ти се налага да наемеш местни младежи да съдийстват на мачовете на дечурлигата и ти успяваш да уредиш собствените си тийнейджъри. Че кой друг би свирил по-точно? А и не е ли сега моментът собственото ти семейство да извлече все някаква полза от цялата ти доброволческа дейност?

Адам само слушаше.

— И така започваш да се хлъзгаш по наклонената плоскост. Докато в един прекрасен ден установяваш, че не си платил поредната вноска за колата, но се сещаш, че организацията, в която работиш, има голям излишък от средства. Пак благодарение на личните ти усилия. Което пък е извинение да вземеш малко на заем. Няма страшно — ще ги върнеш. Вредиш ли по този начин някому? Никому. Или поне така си внушаваш.

Трип млъкна и впери поглед в Адам.

— Всичко това на сериозно ли го говориш? — зачуди се Адам.

— Толкова, колкото е сериозен и един инфаркт, приятелю мой. — Трип направи показно заглеждане в часовника си, после остави няколко банкноти върху масата и стана. — Но пък знае ли някой? Току-виж, се окаже, че сме сбъркали в преценката си за Корийн.

— Гарантирам ви го.

— Това само би ме зарадвало безкрайно.

— Тя те е помолила за кратка отсрочка — каза Адам. — Би ли й я дал, ако обичаш?

Трип въздъхна тихо и подръпна колана на панталоните си.

— Ще се опитам.