Харлан Коубън
Непознатият (31)

Трийсет и първа глава

Кунц изхвърли и двата пистолета в река Хъдсън. Голяма работа. Пистолети колкото щеш.

Взе метрото по посока на 168-а улица. Слезе на Бродуей и прекоси пеш трите преки до входа на болницата, известна навремето като „Кълъмбия Пресбитериан“, впоследствие преименувана на „Детска болница Морган Стенли“.

Много удачно! Като си помисли човек за детско здравеопазване, моментално се сеща за мултинационалния финансов гигант „Морган Стенли“

Парите обаче говорят. А основната им функция е разплащателната.

Кунц дори не си направи труда да покаже документ за самоличност. Охраната на входа го познаваше от прекалено многобройните му посещения. Освен дето им беше известен и като бивш служител на нюйоркското полицейско управление. Повечето, ако не и всички, знаеха дори и защо се беше принудил да го напусне. Вестниците бяха разтръбили случая. А малоумните либерали в медиите буквално го бяха разпънали на кръста — призоваваха не само да бъде лишен от работа и поминък, но и да го съдят за убийство. Добре, че колегите от уличните наряди го подкрепиха и доказаха, че Кунц е бил превърнат в изкупителна жертва.

Което си беше самата истина.

Случаят беше подробно описан в пресата. Много едър чернокож мъж се съпротивлявал при задържането му. Изловили го, че крадял от бакалница на 93-та улица, кореецът собственик се опитал да го озапти, чернокожият го блъснал на пода, че го и изритал. Кунц и партньорът му Скутър бяха прикарали оня в ъгъла. На него обаче не му пукаше. Само изръмжа насреща им: „Никъде няма да вървя с вас. Така или иначе, бях дошъл само за пакет цигари“. И беше тръгнал да си ходи. Представяте ли си? В присъствието на двама полицаи той, който току-що бил извършил престъпление, си вдига шапката и си заминава! Скутър се беше опитал да му препречи пътя, но онзи го блъсна настрани и продължи да крачи.

Поради което се наложи Кунц да го повали на място.

Откъде можеше да знае, че оня бабанко страдал от някакво заболяване? Е, та? Какво трябваше да направи? Да го пусне да си върви ли? Как постъпва един полицай, когато престъпникът не ще да го послуша? Поваля го нежно, като с перце ли? Или прави някоя глупост, която може да им коства живота с партньора му?

Кой тъп задник е съчинил тия правила?

Накратко казано, оня беше хвърлил топа, а малоумните медийни либерали стигнаха до оргазъм. Първа ги емна оная лесбокучка от кабеларката. Обяви Кунц за убиец расист. Ал Шарптън поведе протестните демонстрации. И изобщо всичко се отпочна по реда си. Без нула внимание към факта, че Кунц имаше идеално служебно минало, беше получил куп отличия за храброст и работеше доброволно с чернокожи деца в Харлем. Без да се замислят, че и той, като всички, си имаше и свои, лични проблеми, включително и страдащ от рак на костите десетгодишен син. Изобщо не ги беше еня.

Набедили го бяха, че е убиец расист — мръсник, неотличаващ се по нищо от гадовете, с които се беше борил.

Взе асансьора до седмия етаж. Кимна на дежурната сестра и забърза към 715-а стая. Барбара седеше на постоянния си стол. Обърна се и го посрещна с изтощена усмивка. Под очите й се бяха образували черни кръгове. А косата й изглеждаше така, сякаш се беше била с някого в автобуса на път за насам. Усмивката й обаче му стигаше. Заради нея не виждаше нищо друго.

Синът му спеше.

— Здравей — прошепна.

— Здрасти — отвърна му шепнешком Барб.

— Как е Боби?

Барб сви рамене. Кунц се приближи към леглото на сина си и се загледа в детето. Сърцето му се късаше. Но и се изпълваше с решимост.

— Върви у дома да си починеш — каза на жена си. — Отпусни се поне за малко.

— По някое време и това ще стане — отвърна му Барб. — Седни да си поговорим.

Често наричат медиите паразит, но рядко толкова оправдано, колкото в случая с Джон Кунц. Навремето му се бяха нахвърлили и оглозгали до кокал. Остана без работа. Без пенсия и осигуровки. Но най-страшното беше, че остана без средства, с които да може да осигури на сина си най-качествените медицински грижи на този свят. Точно това го беше сразило окончателно. Какъвто и да е един баща — ченге, пожарникар, индиански вожд, — първата му задача е да осигурява средства на семейството си. Нещо, което не се постига с безсмислено седене покрай леглото на измъчваното от болки дете, без да прави всичко по силите си да облекчи някак си страданията му.

И тъкмо когато Джон Кунц стигна до надира, до долната мъртва точка на падението си, намери своето спасение.

Нима това не се случва винаги?

Познат на негов приятел свърза Кунц със студент в университет от „Бръшляновата лига“ на име Лари Пауърс — създател на ново приложение за мобилни телефони, което улеснява изнамирането на техници християни за ремонти по домовете. Или нещо от този род. Принципната насока беше „милосърдие и битови услуги“. Ако трябваше да си каже честно, Кунц в нито един момент не се беше вълнувал от деловия аспект на предприятието. От него се искаше да отговаря както за личната, така и за фирмената сигурност — да охранява най-важните служители и фирмените тайни. И той се беше посветил изцяло на тази си функция.

При това я изпълняваше изключително успешно.

Още в началото му обясниха, че фирмата съществувала съвсем отскоро, поради което и първоначалната му заплата щяла да е никаква. Но той и на това беше доволен — все пак беше работа, позволяваща му да държи глава над водата. По-важното беше, че към заплатата му даваха и процентно участие, дял във фирмата. Имаше известен риск, но пък всички големи състояния нали точно чрез риск са били натрупани. Стига нещата да потръгнеха, крайният резултат щеше да е изключително благоприятен.

А те в действителност потръгнаха.

Успехът на създаденото от тях приложение надмина всичките им очаквания. В момента, три години по-късно, Банк ъф Америка ръководеше първоначалното им публично предлагане, така че, ако нещата се развиваха нормално (не дори супер, просто окей), само след два месеца, щом акциите на компанията им почнеха да се търгуват на борсата, делът на Джон Кунц щеше да се равнява приблизително на седемнайсет милиона долара.

Повтори си числото наум, за да свиква с него: седемнайсет милиона долара.

Никакво завръщане, никакво спасение не можеше да се сравнява с тази сума. Само тя щеше да осигури на неговия син достъп до най-добрите лекари на света. И до най-качественото домашно обслужване и всичко останало. Другите му две деца — Кари и Хари — ще получат свястно, качествено образование, а един ден може и да им помогне да направят и първите си стъпки в бизнеса. Ще наеме домашна прислуга на Барб, дори на почивка може да я заведе. На Бахамските острови, да речем. Откога се е вторачила в ония реклами на хотел „Атлантис“, а откакто ходиха преди шест години на оня тридневен круиз с фирмата „Карнивал“, кракът им никъде не е стъпвал.

Седемнайсет милиона долара. Е, сега вече няма как да не се сбъднат всичките им мечти.

Само че някой пак се мъчеше да му отнеме бъдещето.

Неговото и на семейството му.