Харлан Коубън
Непознатият (30)

Трийсета глава

— Колата е била взета под наем — каза старецът Рински.

Тримата седяха в хайтек кътчето трапезария в кухнята му. Днес за Рински беше бежов ден — бежови рипсени джинси, бежова вълнена риза и бежово елече. Юнис се беше пременила като за градинско парти и си пиеше чая. Беше се гримирала с нещо като маркер за пейнтбол. Поздрави Адам още при влизането му с думите „Добро утро, Норман“. Той се поколеба дали да не я поправи, но Рински го възпря:

— Недей. На това му викат терапия по метода на валидизацията. Карай нататък.

— Имаш ли представа кой я е наел в понеделника? — попита Адам.

— Тук пише всичко — присви поглед към екрана Рински. — Наета е от Лорен Барна, но се оказа, че това е псевдоним. След известни проучвания установих, че става дума за жена на име Ингрид Присби, жител на Остин, Тексас. — Очилата му за четене бяха прикрепени към верижка. Свали ги, те увиснаха върху гърдите му, а той се извърна към Адам. — Говори ли ти нещо това име?

— Нищо.

— Мога да проверя и миналото й, но ще ми трябва още малко време.

— Но пък може да се окаже полезно.

— Няма проблем.

И какво трябваше да направи сега? Във всеки случай не и да излети за Остин. Само това остава — да вдигне телефона, да се обади на тази жена и да й рече: Добър ден. Казвам се Адам Прайс — човекът, на когото вие и един с бейзболна шапка съобщихте тайна, свързана със съпругата му…

— Адам?

Вдигна очи. Рински беше сплел пръсти върху шкембето си.

— Много добре знаеш, че не се налага да ми обясняваш за какво изобщо става дума. Прав ли съм?

— Прав си.

— Въпреки това държа да знаеш, че от тази къща не излиза нищо, което е казано тук. И това ти е известно, надявам се.

— Да, обаче с тази привилегия тук се ползваш ти, а не аз — подчерта Адам.

— Вярно е, но пък аз съм стар човек. Със слаба памет.

— Силно се съмнявам.

— Както желаеш — засмя се Рински.

— Всъщност, ако няма да те натоваря излишно, наистина бих желал да чуя мнението ти за случая.

— Целият съм слух.

Адам не беше наясно със себе си до каква степен възнамеряваше да запознае Рински с нещата, но старият полицай се оказа и добър слушател. Навремето си сигурно е бил кандидат за „Оскар“ за изпълнението на ролята на „доброто ченге“, понеже Адам усети как не може да спре да приказва. В крайна сметка изложи пред Рински всичко от игла до конец — от появата на непознатия в залата на Американския легион до настоящия момент.

А когато свърши, двамата изпаднаха в мълчание. Юнис си допиваше чая.

— Смяташ ли, че е редно да съобщя в полицията? — попита по някое време Адам.

— Ти нали си бивш прокурор? — намръщи се Рински.

— Да.

— Значи, твоята преценка би трябвало да е по-точна от моята.

Адам кимна.

— Ти си съпругът — подчерта Рински, сякаш това обясняваше всичко. — Току-що си разбрал, че жена ти те е измамила по един крайно неприятен начин. А след това е избягала. Как виждате нещата, господин прокурор?

— Явно причината е била у мен.

— Това е номер едно. А номер две допуска, че жена ти… как й беше там името?

— Корийн.

— А, да. Корийн. Та според номер две, възможно е Корийн да е откраднала парите на лигата по лакрос, за да може да избяга от теб. Освен всичко друго, ще ти се наложи да запознаеш местния полицай и с фалшивата й бременност. Той женен човек ли е?

— Да.

— А това ще рече, че ще се разчуе из целия град, преди да си си казал името. Не че е от толкова голямо значение, предвид останалите аспекти на случая. Но нека бъдем реалисти: полицаите ще стигнат до заключението, че или ти си убиецът на жена си, или че тя е крадла.

Рински потвърждаваше абсолютно всички изводи, които бяха минали през ума на Адам.

— Кажи тогава, какво да правя?

Рински пак сложи очилата на носа си.

— Дай да видя онзи есемес, дето жена ти ти е изпратила, преди да забегне.

Адам го намери, подаде телефона на Рински и за кой ли път прочете текста над рамото на стареца:

По-добре известно време да не се виждаме. Грижи се за децата. Не ме търси. Всичко ще е наред.

И след това:

Изтрай няколко дни. Моля те.

Рински го изчете, сви рамене и сне очилата.

— Какво да правиш, питаш. Ясно ти е, че жена ти желае да не се виждате в продължение на известно време. Затова те моли да не я търсиш. Сега ясно ли ти е, че точно това трябва да правиш?

— Не мога да седя със скръстени ръце и нищо да не предприема.

— Така е. Не можеш. Но зададат ли ти този въпрос полицаите — имаш готов отговор.

— А защо смяташ, че те точно това ще ме попитат?

— Просто така си мисля. Междувременно ти правиш всичко, което е по силите ти. Сдобил си се с номера на онзи автомобил и си ми го донесъл. И в двата случая си постъпил правилно. Най-вероятно твоята Корийн много скоро ще се прибере. Но в едно си прав — първо трябва да се помъчим да я открием. Затова възнамерявам да се поровя в личността на тази Ингрид Присби. Току-виж, сме попаднали на някоя следа.

— Много ще съм ти задължен, ако го направиш.

— Адам?

— Слушам те.

— Почти сигурно е, че именно твоята Корийн е откраднала ония пари. С това поне трябва да си наясно.

— Нямало е да го направи, ако не е имала сериозна причина.

— От рода на това, че е искала да избяга, да речем. Или да плати на изнудвача.

— Или нещо друго, за което не се сещаме още.

— Във всеки случай — рече Рински — не ти трябва да даваш на полицаите улики, които я инкриминират.

— Знам.

— Спомена, че била в Питсбърг.

— Така поне излизаше според телефония локатор.

— Познаваш ли някой от там?

— Не.

Адам хвърли поглед към Юнис. Тя му се усмихна и вдигна чашката чай. Напълно нормална семейна сценка в очите на някой страничен наблюдател, но той като знаеше състоянието й…

Изведнъж го халоса спомен.

— Казвай.

— Сутринта, преди да изчезне, като слязох долу, заварих момчетата да закусват, но Корийн беше в задния двор и провеждаше някакъв телефонен разговор. Щом ме видя, веднага прекъсна.

— Някаква идея с кого може да е говорила?

— Не. Но мога да проверя чрез интернет.

Старецът Рински стана и покани с жест Адам да седне на мястото му. Адам се настани на стола и влезе в сайта на телекомуникационната компания „Верайзън“. Набра номера и паролата й. Помнеше ги — не защото имаше страхотна памет за такива подробности, а понеже двамата с Корийн винаги използваха горе-долу една и съща парола. А в случая тя беше BARISTA — винаги изцяло с главни букви. Защо ли? Защото им потрябва да измислят парола за този сайт, а точно в този момент бяха в кафене, огледаха се да им хрумне някоя случайна дума и — воала̀! — погледите им се спряха върху човека зад бара. Думичката беше идеална, понеже нямаше абсолютно никаква връзка с тях двамата. Ако се искаше парола с повече от седем знака, веднага я удвояваха на BARISTABARISTA. А ако се изискваше да съдържа не само букви, но и цифри, я преправяха на BARISTA77.

Нищо повече.

Адам улучи правилната парола още с втория си опит: BARISTA77.

Разходи се по съответните линкове, докато накрая стигна до изходящите й разговори. Надяваше се да му излезе късметът и да установи, че само преди часове или поне късно предната вечер е звъняла някому. Кръгла нула. Напротив, оказваше се, че последният номер, който е набрала, е именно онзи, който сега търсеше — в 7:53 сутринта, преди да избяга.

Разговорът бе траял само три минути.

Беше я заварил в задния двор. Говореше тихо, а като го видя, веднага изключи. Въпреки настояванията му, Корийн тогава отказа да му признае с кого беше разговаряла. Сега обаче…

Погледът му се отмести към дясната част на екрана, където беше номерът на отсрещната страна. Видя го и замръзна от изненада.

— Познат ли ти е този номер? — попита старецът Рински.

— Да.