Харлан Коубън
Непознатият (3)

Трета глава

Паркингът пред залата на Американския легион тънеше в мрак и черната завеса се нарушаваше единствено от лампичките на отварящи се автомобилни врати и по-дребните проблясъци от проверяването на смартфони. Адам седна зад волана на колата си и остана неподвижен за няколко секунди. Слушаше ударите на затварящите се наоколо врати и паленето на двигатели. Но той така и не помръдваше.

„Нищо не ти налагаше да останеш с нея…“

Усети вибриращия в джоба му телефон. Най-вероятно е есемес от Корийн, помисли си. Бърза да научи какво е станало с отборите. Извади телефона и прочете текста.

Да, от Корийн е.

Как мина вечерта?

Знаеше си.

Втренчи се в есемеса, сякаш очакваше да открие в него някакво скрито послание. Рязко изчукване по дясното стъкло го накара да подскочи. Голяма колкото тиква глава го изпълваше цялото. Гастон му се ухили и му даде знак да го отвори.

Адам пъхна ключа в таблото, натисна копчето и прозорецът се плъзна надолу.

— Нали не си ми обиден? — каза Гастон. — За най-нормалния дружески спор?

— Нищо лошо.

Гастон подаде десницата си. И Адам я стисна.

— Успешен сезон — пожела му Гастон.

— Благодаря. А на теб успехи в намирането на работа.

Гастон се смрази за миг. Двамата се застояха — Гастон, изпълнил целия отвор, а Адам на седалката си, но неотместващ поглед. По някое време Гастон се сети да си прибере лапата и се отдалечи с ядна походка.

Простак.

Телефонът му отново избръмча. И пак беше от Корийн:

Ало, там ли си?!?

 

 

Адам си я представи как е зяпнала в своя екран и умира да получи отговора му. Поначало не обичаше да се прави на интересен, а и не намираше причина да не й каже какво е станало:

Райън е в А.

А тя на секундата му отвърна:

Ура!!! Ще ти звънна след половин час.

Той прибра телефона, запали колата и подкара към къщи.

Разстоянието дотам беше точно четири километра и двеста метра — Корийн го беше засякла на километража на своята кола, когато реши, че ще тича редовно. Подмина новия общ магазин-сладкарница на „Дънкин Донътс“ и „Баскин-Робинс“ на Саут Мейпъл Стрийт и зави наляво при ъгловата бензиностанция на „Суноко“. Въпреки късния час всички лампи у дома му светеха. Независимо че училищата посвещаваха все повече часове на пестенето на енергия и производството й от възобновяеми източници, двамата му синове така и не се бяха научили да гасят осветлението, когато излезеха от поредната стая.

Още преди да стигне до вратата, го посрещна лаят на бордър колито им Джързи. А като отключи и влезе, Джързи го посрещна толкова щастливо, сякаш пред себе си имаше завръщащ се военнопленник. Адам веднага забеляза, че купичката й за вода е празна.

— Ало?

Никакъв отговор. Райън вероятно вече спи. А Томас или си дописва домашното, или поне така твърди. Адам не помнеше поне веднъж да го е заварил по средата или в края на някоя видео игра или да чопли нещо по лаптопа си — най-редовно му се явяваше точно тогава, когато току-що беше свършил домашното, или е почнал преди секунди видео играта или чопленето по лаптопа.

Наля вода в купичката.

— Ало.

Този път Томас се появи на горния край на стълбите.

— Здрасти.

— Извежда ли Джързи?

— След малко. — Тийнейджърски код в смисъл „Не съм“.

— Тръгвай веднага.

— Още малко ми остава да си допиша домашното. — Тийнейджърски код в смисъл „После“.

Адам тъкмо понечи да повтори „Веднага“ — задължителна част от танца между тийнейджъра и родителя, — но вместо това млъкна и се втренчи в момчето. Едва успя да преглътне тръгналите да бликнат сълзи. Томас толкова много приличаше на Адам. Всички го подчертаваха: неговата походка, неговия смях, същия втори пръст на краката, по-дълъг от палеца.

Изключено. Няма начин да не е негово дете. Каквито и да му ги беше наприказвал онзи непознат…

Ама ти вече и с непознати ли разговаряш?

Сети се колко пъти беше чувал Корийн да повтаря на момчетата да не общуват с непознати; колко редовно ги предупреждаваше, че това е опасно, че не бива да са прекалено отзивчиви, не трябва да привличат внимание върху себе си при приближаването на непознат и колко важно било да установят парола, с която да съобщават дискретно на родителите си за евентуална опасност. Томас беше възприел всичко на мига. Но Райън си беше по природа по-доверчив. Самата Корийн открай време гледаше с подозрение разните мъже, които се навъртаха около играещите бейзбол деца и проявяваха едва ли не патологичен ищах да се намесват с треньорски съвети години след като собствените им деца бяха израсли възрастта за участие в училищните отбори, или — което беше още по-опасно — изобщо нямаха деца. Адам поначало подхождаше по-лековато — или по-мрачно, може би — към тези неща. Не изключваше отношението му да се дължи на пълната липса на доверие спрямо всички околни, когато ставаше въпрос за собствените му деца, а не само към онези, които понякога му се струваха подозрителни.

Сигурно защото така му беше по-лесно.

Томас долови нещо необичайно в погледа на баща си. Направи физиономия, после заслиза по стълбите с онази тийнейджърска „походка“ — втурване с мощен тропот и препъване, — сякаш някой го е блъснал по гърба и краката му не могат да застигнат летящото напред тяло.

— Ами аз що не взема да изведа още сега Джързи? — каза.

Промуши се покрай баща си и грабна каишката. Джързи се беше свила пред вратата, готова да хукне навън. Винаги готова, като всички кучета. Само дето демонстрираше готовността си, като се настаняваше пред вратата така, че човек да не може да я отвори и да я пусне на свобода. Кучешка й работа.

— Райън къде е? — попита Адам.

— Легна си.

Адам погледна колко показва часовникът на микровълновата. Десет и петнайсет. Райън имаше задължението да си е легнал в десет, макар да му позволяваха да чете до десет и половина, преди да му изгасят лампата. И по примера на Корийн, Райън стриктно спазваше правилата. Нямаше нужда да му напомнят, че е станало десет без петнайсет и други неща от този род. Сутрин Райън скачаше от леглото в момента, в който будилникът го събудеше, вземаше душ, обличаше се и сам си приготвяше закуската. Томас беше коренно различен. Дотам, че Адам се чудеше дали да не се сдобие с говедарска електрошокова палка, с която сутрин да го ръга да се задейства.

„Novelty Funsy“…

Чу как вратата с противокомарната мрежа се затвори зад Томас и Джързи. Качи се горе да провери Райън. Заспал беше на светло, с разтворен върху гърдите му роман — най-новия от Рик Риордан. Адам влезе на пръсти, взе книгата, отбеляза с лента страницата и я прибра. Тъкмо посегна да щракне ключа на лампата и Райън се размърда.

— Татко?

— Здрасти.

— Приеха ли ме в „А“ отбора?

— Утре ще разпратят имейлите — послъга Адам. Официално не следваше да знае. А и самите треньори се предполагаше да уведомят съответните деца чак след като на следващата сутрин излезеше официалният имейл, та всички едновременно да научат резултата.

— Окей.

Райън затвори очи и заспа още преди главата му да се върне върху възглавницата. Адам остана за секунда да го огледа. Райън приличаше външно повече на майка си. До тази вечер Адам не беше отдавал почти никакво значение на този факт — дори го беше смятал за положителен, — но ето че точно тази вечер възникваха определени въпроси. Колкото и глупави да бяха. Дръннал ли си веднъж камбаната, не можеш да върнеш звука. Съмненията не спираха да чоплят съзнанието му, но какво значение има в края на краищата? Да погледнем чисто теоретически. Впери очи в Райън и усети за кой ли път онова завладяващо го чувство, което двете момчета предизвикваха в душата му — отчасти пълно щастие, но и страх от онова, което може би ги чака в този жесток живот, а също и желания и надежди, и всичко това образуващо единственото нещо на света, което можеше да се възприеме за абсолютно чисто. Колкото и шаблонно да звучеше. Именно това изпитва човек, като се заплесне да гледа собственото си дете — чистотата, която произхожда не от друго, а само от чистата, безусловна обич.

Дяволски силно обичаше това дете Райън.

Но ако установи, че Райън не е от него, ще изгуби ли цялото това чувство? Възможно ли е то да изчезне изцяло? И има ли всъщност значение?

Тръсна глава и се извърна към вратата. Стига толкова философстване на тема „бащинство“ за една вечер. А пък и нищо всъщност не се е променило. Само дето някакъв смахнат му напълни главата с приказки за фалшива бременност. Нищо повече. От целия си трудов стаж в правораздавателната система Адам се беше научил да не приема нищо за чиста монета. Сядаш и полагаш къртовски труд. Проучваш всичко из основи. Хората лъжат. Така че си длъжен да провериш нещата до дъно, за да не отидат по дяволите всичките ти предварителни нагласи.

Не можеше да не признае пред себе си, че думите на непознатия наистина звучаха правдоподобно, и точно в това се коренеше проблемът. Колкото повече се вслушваш във вътрешния си глас, толкова по-вероятно е да се самозалъжеш.

Сядаш и бачкаш. Проучваш всичко до дупка.

Например?

Много просто. Започваш от „Novelty Funsy“.

Семейството ползваше общ настолен компютър, който се намираше във всекидневната. Това беше изискване на Корийн. Нямаше да позволи в дома им да има тайно ровене из интернет (в смисъл „гледане на порно“). На теория Адам и Корийн щяха да са в състояние да упражняват пълен контрол, да проявяват родителска зрялост и отговорност. Адам обаче от самото начало беше усетил, че цялата полицейщина ще се окаже или излишна, или глупава. Нищо не пречеше на момчетата да се ровят по всякакви сайтове, включително и порнографски, по телефоните си. Или от домовете на приятелчетата си. Или от разхвърляните из цялата къща лаптопи и таблети.

Да не говорим, че, според него, това щеше да е проява на мързел по отношение на родителския им дълг. По-добре да ги научеха да постъпват правилно именно защото така трябва — а не понеже мама и татко надничат над рамото ти. Не че всички родители не почваха с подобни убеждения, докато усетеха, че ненапразно съществуват и по-лесни начини.

Имаше и друг, много по-очевиден проблем: седне ли човек да използва компютъра по предназначение — да учи или да си подготвя домашните, — неминуемо започва да се разсейва от шумовете от кухнята или телевизията. По тази причина Адам беше качил настолния компютър горе, в кътчето, което най-благосклонно бяха започнали да наричат „домашния офис“ — стая, която трябваше да служи за най-различни цели на прекалено много хора. Писмените работи на учениците, които Корийн трябваше да оцени, бяха струпани от дясната страна. Домашните тетрадки на синовете им бяха вечно разхвърляни, а зад принтера редовно лежеше черновата на поредното есе, зарязана като ранен на бойното поле войник. Сметките пък бяха струпани върху стола в очакване Адам да ги плати онлайн.

Интернет браузърът беше оставен на сайта на някакъв музей. Вероятно единият от синовете е учел за древна Гърция. Адам прегледа историята на браузъра да види какви сайтове са гледали преди това, макар да беше наясно, че синовете му са вече достатъчно печени, че да не оставят уличаващи ги следи. Но ей така — за всеки случай. Нали Томас преди време беше оставил фейсбук страницата си отворена, след като се беше логнал. Тогава Адам седя доста време пред компютъра, мъчейки се да прогони желанието си да надзърне във файла с лични съобщения на сина му.

И в крайна сметка беше загубил битката.

Прегледал беше няколко съобщения, преди да се озапти. Важното беше да знае, че синът му е в безопасност, и въпреки това го гризеше мисълта, че е нарушил личната му свобода. Научил беше неща, които се предполагаше да не са му известни. Нищо съществено. Нищо потресаващо. И все пак — неща, за които като баща следваше да поговори със сина си. Но ако ги зачекнеше, щеше да разкрие пред Томас, че се е набъркал в личния му свят. Имаше ли изобщо начин, по който да използва така придобитата информация? И заслужаваше ли си всъщност? Минало му беше през ум да сподели наученото с Корийн, но след известно време осъзна колко нормална беше кореспонденцията на детето, която беше прочел; нима самият той на младини не беше вършил неща, които никак не желаеше да станат достояние на родителите му, а после ги беше надраснал и забравил? Животът му сигурно нямаше да протече толкова хубаво, ако родителите му го бяха шпионирали и бяха почнали да го поучават.

И Адам се отказа от идеята си.

Така, де. Родителят е длъжен да проявява характер.

Престани да отлагаш неизбежното, Адам.

Вярно. Точно това прави в момента. А не бива да отлага.

Тази вечер нямаше нищо забележително в историята на сърфирането от компютъра. Единият от синовете — най-вероятно Райън — или наистина учеше за древна Гърция, или любопитството му беше разпалено от романа на Риордан. Линковете му водеха до Зевс, Хадес, Хера и Икар — тоест, по-конкретно се беше ровил из гръцката митология. Слезе по-надолу в лога за сърфирането и кликна върху „Вчера“. Търсене за маршрута до казино-хотел „Богарта“ в Атлантик Сити. Нищо чудно. Нали там бяха настанили Корийн. Беше проверила и програмата на конференцията. Прегледа я и той.

Толкова.

Стига си отлагал.

Влезе в уеб страницата на банката, в която двамата с Корийн поддържаха две отделни сметки „Виза“. Неофициално наричаха едната „частна“, а другата — „служебна“. Така по-лесно водеха домашното данъчно счетоводство. „Служебната“ карта използваха при правенето на разходи, които можеха да отчетат като свързани с работата им — свързани, например, със сегашната учителска конференция в Атлантик Сити. За всичко останало плащаха с „частната“ карта.

Първо прегледа „частната“ сметка и потърси в нея „novelty“. Нула резултат. Хубаво. Излезе от нея, логна се в „служебната“ и пусна същата дума в търсачката.

Ето я.

Преди малко повече от две години беше извършено плащане в полза на фирма „Novelty Funsy“ на стойност 383,83 щ.д. Адам чуваше ясно тихото бръмчене на компютъра.

Откъде обаче е научил непознатият за това плащане?

Никаква представа.

Самият той, Адам, сигурно е видял това плащане навремето. Да, почти сигурен беше, че го е видял. Напъна се да си спомни, да събере парченцата, които се въртяха някъде из паметта му. Точно така. Седнал беше да проверява разходите по кредитната карта. И беше попитал Корийн конкретно за този. Тя му беше отговорила най-непринудено, че била поръчала украшения за класната си стая. Не са ли малко възскъпички, беше я попитал. А тя го успокои, че училището щяло да й възстанови разхода.

„Novelty Funsy“. Самото име не звучеше никак подозрително.

Адам отвори нов прозорец на екрана и потърси в гугъл „Novelty Funsy“. А гугъл моментално изплю отговора:

Резултати от търсене на „Novelty Funsy“.

Няма резултати за „Novelty Funsy“.

Опаа! Почва да става интересно. Не може нещо да липсва в гугъл. Адам се облегна на стола и обмисли какво да предприеме по-нататък. Трябваше да има поне един резултат за „Novelty Funsy“. Та нали фирмата съществува. Името й дори е изписано в извлечението от „Виза“ сметката му. По него поне можеше да се предположи, че търгува с новопоявили се на пазара декоративни, весели артикули.

И Адам прехапа долната си устна. Нещо му се губеше. Появява се, значи, някакъв непознат и почва да го убеждава, че жена му го е измамила — и то по един сложен, добре обмислен начин, — че е бременна. Кой е този човек? И за какво му е да му съобщава всичко това?

Добре. Да оставим засега тези два въпроса и да се съсредоточим върху най-важния: наистина ли е станало?

Идеше му да отсече просто „Не“ и да престане да си мисли за чутото. Осемнайсетте им години семеен живот не бяха минали без търкания, че и без белези, но той продължаваше да й има доверие. Много проблеми бяха останали в миналото — кои нерешени, други по-скоро довели до промени, но пък спойката, която крепеше семейството им, беше ставала все по-здрава: бяха едно цяло — съпруг и съпруга. Двамата сте отбор, борите се заедно с всичко и се пазите взаимно. Твоите победи са и нейни победи. Същото важи и за допусканите грешки.

Адам дори живота си беше поверил на Корийн. Но въпреки всичко…

На това поне се беше нагледал през трудовия си стаж. Казано на най-прост език — хората са способни да мамят. И колкото и сплотени да бяха двамата с Корийн, те си оставаха самостоятелни личности. Най-добре щеше да е да й се довери безусловно и да забрави тотално за появата на непознатия — и точно този вариант го изкушаваше най-силно, — макар, от друга страна, да му се струваше, че ще е равносилно на пословичното заравяне на глава в пясъка. Гласът на съмнението можеше и да утихне по някое време, но никога нямаше да се махне изцяло.

Поне докато не си изяснеше истината.

Според непознатия доказателството било именно в привидно безобидното плащане с картата „Виза“. Така че беше длъжен — заради себе си, че дори и заради Корийн (нали и на нея щеше да й е не по-малко гадно да дочува въпросния глас?) — да проучи нещата докрай. Позвъни на безплатния номер на „Виза“, откъдето телефонен секретар му нареди да въведе номера на картата, датата, до която е валидна, и трицифрения номер за проверка на картата. Машината се опита да му даде автоматичен отговор, но в крайна сметка записаният глас го попита дали желае да разговаря с представител. Представител. Все едно звънеше до Конгреса на САЩ. Каза „йес“ и чу сигнала, че са го свързали.

Представителят се обади по някое време, накара го да повтори същите данни — това пък защо всеки път го правят? — а след тях и последните четири цифри от номера на социалната си осигуровка и домашния си адрес.

— С какво мога да съм ви полезна, мистър Прайс?

— По картата ми „Виза“ е извършено плащане в полза на фирмата „Novelty Funsy“.

Помоли го да й издиктува по букви „funsy“, после попита:

— Бихте ли ми казали сумата и датата на плащането?

Адам й даде необходимите сведения. Очакваше леко изострена реакция заради изминалите оттогава повече от две години, но представителката не направи забележка.

— И какво по-точно ви интересува, мистър Прайс?

— Не си спомням да съм купувал каквото и да било от фирма с името „Novelty Funsy“.

— Хм — отрони представителката.

— Моля?

— „Хм“ в смисъл че не всички фирми упоменават действителното си име при фактуриране на сумата. В името на дискретността, нали разбирате? Както когато отсядате в хотел и те ви уверяват, че в сметката ви няма да упоменат заглавието на филма, който сте гледали в стаята си. — Явно имаше предвид порно или нещо друго, свързано със секса.

— В случая става дума за съвсем друго нещо.

— Добре, изчакайте ме да проверя за какво точно става дума в такъв случай. — По линията се чу тракането по клавиатурата й. — „Novelty Funsy“ се води фирма за онлайн търговия. А това обикновено означава, че държи особено на дискретността. Говори ли ви нещо?

И да, и не.

— Няма ли начин да им бъде поискана разбивка на сметката?

— Има, разбира се. Но ще трябва да почакате няколко часа.

— Струва ми се, че няма да е проблем.

— Освен това държим и имейл за вас. На вашия адрес ли да го изпратим? — И прочете адреса му.

— Ще го чакам.

Представителката попита има ли друго, с което да му бъде полезна. Той й благодари, а тя му пожела приятна вечер. Затвори телефона и пак зяпна в банковото извлечение на екрана. „Novelty Funsy“. Сега, като се замислеше, отчиташе, че името наистина можеше да се приеме за дискретно название на секс магазин.

— Татко?

Появи се Томас и Адам посегна чевръсто към бутона за изключване на екрана, както… ами както щеше да постъпи синът му, ако гледаше порнофилм.

— Здрасти — каза Адам с възможно най-нехаен тон. — Какво става?

Синът му не каза нищо, което да подсказваше, че е забелязал необичайното му поведение.

Но пък тийнейджърите поначало бяха изключително разсеяни и вторачени в себе си. В този момент поне Адам оценяваше колко хубаво е, че Томас никак не се вълнуваше какво търси баща му в интернет.

— Ще може ли да отидем до Джъстин с колата?

— По това време?

— В него са ми гащетата.

— Кои гащета?

— Тренировъчните. Утре имаме тренировка.

— Друг чифт нямаш ли?

— Треньорът държи на тренировките да играем с тренировъчните.

— Не може ли Джъстин да ти ги донесе утре в училище?

— Трябваше още днес да ги донесе. Ама, както винаги, беше забравил.

— И по какво игра днес?

— Кевин носеше втори чифт. На брат му били. Но на мен са ми много големи.

— Защо не звъннеш на Джъстин отсега да ги сложи в раницата си?

— И да му кажа, няма да го направи. Само на четири преки е от нас. Хем ще покарам малко, за да свиквам.

Томас беше изкарал кандидат-шофьорската си книжка само седмица по-рано, а за придружаващия го родител изживяването щеше да е равносилно на сърдечен стрес тест без запис на ЕКГ.

— Добре, след секунда идвам.

Адам изтри историята на браузъра и слезе на долния етаж. Минаха покрай надяващата се на повторна разходка Джързи, която ги изгледа тъжно в смисъл „Не мога да повярвам, че няма да ме вземете със себе си“. Томас грабна ключовете и се настани зад волана.

Адам се отпусна на дясната седалка. На негово място Корийн нямаше да млъкне, ами щеше да излива порой от инструкции и предупреждения на висок глас. Да не говорим, че от натискане на въображаемия педал на спирачката от нейната страна можеше и пода на колата да продъни. Том изкара возилото бавно на улицата, а Адам използва момента да огледа сина си в профил. По бузите му бяха почнали да избиват младежки пъпки, а челюстта му се беше окосмила едва-едва, от което младежът беше започнал да прилича на Ейбрахам Линкълн — поне като контур, ако не по гъстотата на окосмяването, но май трябваше да почне да се бръсне. Не всеки ден, но поне веднъж седмично. Томас беше обут в карго шорти. Краката му също се бяха окосмили. А пък какви хубави сини очи имаше синът му! Нямаше човек, който да не беше отбелязал ледената им синева.

Томас паркира на алеята пред къщата на Джъстин, близо до десния бордюр.

— Само две секунди — рече и постави лоста на скоростите в положение „паркиране“, после спринтира към входната врата.

Отвори му майката на Джъстин, Кристин Хой. Адам с изненада мярна русите й коси. Кристин преподаваше в същото училище, в което работеше и Корийн. Двете жени доста си другаруваха. Адам очакваше и тя да е в Атлантик Сити, но после се сети, че сегашната конференция беше за преподаватели по история и езици, а Кристин беше математичка.

Кристин го забеляза и му махна, той й отвърна със същото. Томас влезе в къщата, а тя се насочи по пътеката към него.

Колкото и политически некоректно да беше, за него Кристин Хой си оставаше MILF^[1]. Беше дочул това описание от приятелите на Томас, макар и сам да не беше далеч от подобна мисъл. И ето че в момента тя идеше насреща му по изрисувани дънки и впит в тялото й бял потник. Знаеше, че е състезателка по бодибилдинг, но само толкова. Когато името й се появяваше по пресата, винаги биваше следвано от някакви съкращения, които указваха, че е „професионалистка“, каквото и да означаваше това. Адам никога не си беше падал по някогашните щангистки с издути мускули, а беше забелязал, че на някои от снимките и самата Кристин изглеждаше прекалено напомпана и изваяна. И косите й бяха прекалено руси, усмивката й — прекомерно бяла, и тенът й клонеше към оранжевото, но на живо всичко това привличаше дяволски успешно мъжките погледи.

— Здравей, Адам.

Поколеба се дали да не излезе от колата, но в крайна сметка не го направи.

— Здрасти, Кристин.

— Корийн още ли не се е върнала?

— Няма я.

— Но утре се прибира, нали?

— Да.

— Окей. Ще й звънна да се чуем. Понеже и аз тренирам усилено. След две седмици ми е щатското първенство.

Във фейсбук профила й пишеше, че била „фитнес модел“ и „професионална фитнес мотиваторка“. Корийн й завиждаше за тялото. В последно време бяха почнали да тренират заедно. Но както става с повечето неща, които са хем полезни, хем могат да са и вредни, първоначалният приятен навик беше стигнал едва ли не до вманиаченост.

Междувременно Томас се върна с шортите.

— Довиждане, Томас.

— Довиждане, мисис Хой.

— Лека нощ, момчета. И не прекалявайте с веселията, докато мама я няма. — И тръгна с полюляваща се походка към дома си.

— Голяма досадница е тая — отбеляза Томас.

— Не е хубаво да говориш така.

— Така казваш, понеже не си им видял кухнята.

— Защо? Какво им е на кухнята?

— Облепила е целия хладилник със свои снимки по бикини — поясни Томас. — Гадна гледка.

Безспорно. А докато паркираше, Томас леко се подсмихна.

— Какво има? — попита Адам.

— Кайл й вика „самогъска“.

— На кого?

— На мисис Хой.

Адам реши, че това ще да е някакъв еквивалент на MILF или нещо от този сорт.

— И какво значи „самогъска“?

— Така наричат момичетата, които са грозни, но имат хубаво тяло.

— Не схващам — призна си Адам.

— Самогъска — рече Томас, после го повтори разчленено: — Само-гъз-ка.

Адам едва успя да запази сериозно изражение, докато клатеше неодобрително глава. Зачуди се с какви точно думи да укори сина си, като в същото време скрие усмивката си; добре, че телефонът му изведнъж звънна. Погледна екрана да види кой го търси.

Беше Корийн.

Натисна копчето „игнориране“. Не бива да отклонява внимание от шофирането на сина си. Корийн ще го разбере. Понечи да прибере устройството в джоба си, но то завибрира. Прекалено рано за гласова поща, рече си, но се оказа, че от банката са му изпратили имейл. Отвори го.

Съобщението съдържаше и линкове към описанията на закупените продукти, но Адам почти не им обърна внимание.

— Какво ти е, татко? Прилоша ли ти?

— Не отклонявай погледа си от пътя, Томас.

Щеше да го разгледа подробно, като се приберат. Но засега му стигаха и първите три реда — от тях научи повече, отколкото желаеше.

„Novelty Funsy“ е банковото название на следната фирма за търговия онлайн:

„Fake-a-pregnancy.com“^[2]