Харлан Коубън
Непознатият (28)

Двайсет и осма глава

Дан Молино наблюдаваше как синът му Кени се готви за старта на спринта на четирийсет ярда и се мъчеше да не заплаче.

Кени, в последния курс на гимназията, беше един от най-многообещаващите играчи на американски футбол в целия щат. През годината играта му беше потръгнала неимоверно, привлякъл бе вниманието и уважението на големите търсачи на таланти в спорта и ето че в момента загряваше за последната дисциплина в многобоя. Дан стоеше на трибуната, изживяваше познатия прилив на адреналин, родителската възбуда, докато порасналият му син — Кени беше станал 130 килограма — наместваше крака на стартовите блокчета. И Дан беше едър мъж — 109 кг при ръст 188 см — и навремето си също се беше изявявал на футболното поле. Избирали го бяха в символичния щатски отбор, но не му беше достигнала съвсем мъничко бързина и още малко ръстови данни, че да го вземат за защитник в някой първодивизионен отбор. През изминалите оттогава двайсет и пет години беше навлязъл в бизнеса за куриерски доставки на мебели и към момента притежаваше два камиона и осигуряваше девет работни места. Повечето големи мебелни магазини разчитаха на доставки със собствен транспорт. Дан се беше специализирал в обслужването на малките семейни магазини, но и те от ден на ден като че ли ставаха все по-малко. Големите вериги ги изтласкваха постепенно от пазара по същия начин, по който големите куриерски фирми от рода на UPS и FedEx избутваха такива като неговата.

Въпреки всичко Дан успяваше да припечелва достатъчно. Няколко от големите вериги за матраци напоследък бяха свили транспортните си флотилии, понеже им излизаше по-икономично да ползват услугите на местните оператори от рода на Дан. Е, не можеше да се похвали с баснословни печалби, но и нямаше поводи да се оплаква. Двамата с Карли се бяха сдобили с хубав дом в близост до езерото в град Спарта. Имаха и три деца: най-малкият, Роналд, беше на дванайсет. Дъщеря им Карен беше първи курс в гимназията, на онази възраст, в която дързостта и пубертетът се развихрят и момчетата почват да се усещат. Дан се надяваше, че скоро ще израсте този период. А първородният му, Кени, абитуриентът, беше на път да си осигури благодарение на футбола стипендия в някой от водещите колежи. Щатските университети на Алабама и Охайо вече бяха проявили интерес.

Ох, дано само успее Кени да спечели този спринт на четирийсет ярда.

Дан усети как при вида на сина му очите му се насълзиха. Най-редовно му се случваше. И се притесняваше от собствената си реакция. Но не можеше да се въздържи. Беше почнал да ходи на мачовете на Кени в гимназията с тъмни очила, че да не го виждат. Но не всеки път можеше да ги носи, особено ако се намираха в затворено помещение, както, например, на отборния банкет, когато връчиха на Кени наградата за най-полезен играч: както си седеше Дан, изведнъж — бум! — очите му се наляха и една-две сълзи се стекоха по бузите му. Ако го забележеше някой, дежурното обяснение на Дан беше, че го мъчи алергия или настинка. Някои може би му вярваха. Самата Карли винаги се трогваше в подобни случаи, прегръщаше го и го наричаше „моето чувствително мече“. Всякакви грешки вероятно беше допускал през живота си, но пък беше ударил шестицата от тотото, когато Карли Апългейт се съгласи да му стане съпруга.

Макар, честно казано, Дан да не беше напълно убеден, че и на Карли късметът й е проработил в същата степен. Сред ухажорите й навремето беше и Еди Томсън — издънка на род, който беше натрупал състояние благодарение на ранното си включване във веригата на „Макдоналдс“. Ето че в днешно време Еди и жена му Мелинда не слизаха от страниците на градския вестник — вечно участваха в разни благотворителни и тям подобни акции. Карли и дума не му беше обелвала на тази тема, но Дан усещаше у нея някакво скрито съжаление. Макар да допускаше, че то може да се дължи и на собствените му недостатъци. Нищо вече не му беше ясно. Единственото, което знаеше със сигурност, беше, че се просълзяваше, когато някой от синовете му се проявеше на спортното поле или получеше поредната награда. Разплакваше се неволно, мъчеше се да го прикрие, но Карли го познаваше много добре и обожаваше тази му реакция.

Е, днес, нямаше как да мине без тъмните очила.

Пред очите на изявените търсачи на таланти Кени се беше проявил добре в досегашните дисциплини — вертикален отскок, играта на седморки без физически сблъсъци и симулираната „окопна война“ пред голлинията на защитаващия се отбор. Победеше ли сега и в спринта, работата щеше да е съвсем опечена: гарантирано приемане с пълна стипендия в някой от големите университети — я „Охайо Стейт“, я „Пен Стейт“, я „Алабама“, да не говорим, че имаше шансове дори — да не чуе дяволът! — за „Нотър Дам“. И техният оценител присъстваше и нямаше как Дан да не забележи, че следеше внимателно проявите на Кени.

Последният спринт. Даде ли Кени време под 5,2 секунди — златен ще е. Така поне разправяха. Защото, според университетските наблюдатели, можеш да си добър по всичко останало, но не слезеш ли под пет и две — не ставаш. Давай, Кени! Сега е моментът да пробягаш най-бързите четирийсет ярда в живота ти…

— Ти обаче си наясно…

Чуждият глас го стресна за миг, но после Дан реши, че онзи говори другиму, не на него. Когато го погледна с ъгълчето на очите си обаче, забеляза, че някакъв непознат го гледа право в очите през тъмните му очила.

Дребосък, помисли си Дан, ама то пред него кой ли не беше дребосък. Не нисък, но дребен. С малки длани, тънки ръце, направо чуплив.

Човекът, дето го гледаше в очите, на всичко отгоре явно нямаше нищо общо с американския футбол. Ситнеж. Зубрач. С нахлупена до носа бейзболна шапка. Да не говорим за меката му дружелюбна усмивка.

— На мен ли говорите? — попита Дан.

— Да.

— В момента съм малко зает.

Дан се извърна бавно към пистата, но онзи не престана да се усмихва. Кени вече се нагласяваше на стартовите блокчета. Дан гледаше право в него и чакаше личните му фонтани да шурнат.

За разлика от всеки друг път обаче сълзите не се появиха.

Позволи си да погледне бегло назад. Онзи не беше спрял да се смее и да го приковава с поглед.

— Какъв ви е проблемът?

— Няма закъде да бързаме, Дан. Да изчакаме бягането да мине.

— За какво да го изчакваме? И откъде ми знаете…

— Шшт. Да видим как ще се представи той.

Откъм пистата се разнесе команда:

— По местата! Готови! — и пистолетът гръмна. Главата на Дан се завъртя по посока на сина му.

Стартът на Кени беше много добър и той се понесе мощно по коридора си като изтърван камион. А Дан се засмя доволно. Ще посмееш ли да се изправиш на пътя му на такъв, а? Ще те отнесе като стрък тревица.

Бягането трая само няколко секунди, но на него му се сториха едва ли не цяла вечност. Един от новите му шофьори — младок, който трябваше да изплаща студентски заем — беше прочел някъде, че времето забавяло своя ход, ако човек изживявал нещо непознато. Това ще да е — затова толкова бавно цъкаха тези секунди. Първо, Дан гледаше как синът му е на път да постави личен рекорд на четирийсет ярда, който ще му донесе пълна стипендия в специално учебно заведение, където Дан през живота си не е стъпвал. Затова и очакваше сълзите да рукнат, след като Кени пресече финиша с време 5,07 секунди.

Само дето никакви сълзи не се появиха.

— Много добро постижение — отбеляза дребосъкът. — Сигурен съм, че се гордееш с него.

— Че как иначе.

Сега вече Дан можеше да се заеме с този човек. Майната му! Как пък избра точно един от най-хубавите моменти — да не кажем най-великия момент — в живота на Дан да му се пречка.

— Познавам ли ви отнякъде?

— Не.

— Търсач на спортни таланти ли сте?

Непознатият се засмя.

— Имам ли вид на търсач, Дан?

— И откъде знаете името ми?

— Много неща знам аз. Заповядай. — И му подаде голям бежов хартиен плик.

— Това пък какво е?

— Сигурен съм, че се досещаш.

— Не знам за кого се мислите вие…

— Просто не мога да повярвам, че досега никой не те е занимал с този въпрос.

— С кое да ме занимае?

— Ами вземи да огледаш сина си.

Дан се извъртя по посока на пистата. Кени стоеше нахилен до ушите и търсеше да срещне одобрителния поглед на баща си. Чак сега му дойдоха сълзите на Дан. Махна с ръка на своя син, който му отговори с махане — същият този негов син, който не купонясваше по нощите, не пушеше нито цигари, нито марихуана и нямаше калпави приятели и който — ако щете, повярвайте, макар само малцина да го възприемаха — и досега предпочиташе да прекарва свободното си време в компанията на баща си, да гледат мачовете по телевизията или филми по „Нетфликс“.

— Той колко тежеше преди година? Не беше ли някъде към сто и четири килограма? — попита непознатият. — Тоест, качил е двайсет и шест кила, без никой да забележи?

Дан се намръщи, а сърцето му се свлече.

— На това му се вика „пубертет“, глупако. Плюс яко трениране.

— Не, Дан. Нарича се „винстрол“. Или, казано по простому, анаболен стероид.

— Я повтори! — навря лицето си в онова на непознатия Дан. На онзи усмивката си стоеше.

— Не ме карай да се повтарям, Дан. Всичко е в плика. Синът ти е посещавал Silk Road. Чувал ли си за този сайт? За нелегалния интернет? За престъпната икономика онлайн? За дигиталната валута биткойн? Нямам представа дали го е правил с твоята благословия, или е плащал от джоба си, но истината ти е известна, нали?

Дан стоеше като втрещен.

— И как, смяташ, ще реагират всички тези търсачи на спортни таланти, когато това досие стане обществено достояние?

— Глупости приказваш. Всичко това са измислици. Небивалици…

— Десет хиляди долара, Дан.

— Моля?

— Не желая в момента да навлизам в подробности. В плика ще намериш всички доказателства. Кени започва с винстрол, но освен него приема и анадрол, и дека-дураболин. Там пише колко често ги е купувал, как е плащал, дори IP адреса на домашния ви компютър. Почнал е през предпоследната година в гимназията, така че, разчуе ли се истината… всичките му награди, победи, постижения — всичко това ще бъде заличено. Да не говорим за поздравленията с тупане по рамото, които ти получаваш при влизането си в „Пъба на О’Мали“, за всичките там пожелания от съгражданите ви, които се гордеят с отгледания от тебе син. Какво ще си помислят те за теб, когато научат, че синът ти е мамел? И какво ще си помислят и за Карли?

Дан опря показалец в гръдния кош на непознатия.

— Ти какво? Заплашваш ли ме?

— Не, Дан. Просто искам от теб десет хиляди долара. Еднократно. Много добре съзнаваш, че и много повече можех да ти поискам, като знаеш колко високи са станали разходите по следването. Така че можеш да смяташ себе си за щастливец.

Точно в този момент Дан чу отдясно гласа, който винаги го караше да се просълзява:

— Тате?

Кени подтичваше към него с лице, сияещо от щастие и надежди. Дан буквално замръзна, вперил поглед в сина си.

— Аз мисля да си вървя, Дан. В плика, който ти връчих, пише всичко. Разгледай го, като се прибереш у дома. Какво ще стане през утрешния ден, зависи изцяло от теб, но засега… — И непознатият посочи приближаващия се Кени. — Защо не се отдадеш на този специален миг с твоя син?