Харлан Коубън
Непознатият (27)

Двайсет и седма глава

— Децата ти вкъщи ли са? — попита Лен Гилман.

Адам завъртя глава. Петимата стояха на тротоара. Лен Гилман изобщо нямаше вид на полицай, при все че грубата важност я беше докарал до съвършенство. Напомняше на Адам на застарял член на рокерска банда, който не престава да носи кожено облекло и кисне в мотористките заведения. По засукания нагоре побелял мустак на Гилман се виждаха никотинови петна. Дори когато носеше униформа, предпочиташе летните ризи с къс ръкав, а ръцете му бяха толкова окосмени, че можеха да го сбъркат с мечка.

Известно време се застояха неподвижни — най-обикновена тротоарна сбирка на петима татковци в четвъртък вечер.

Но нямаше никаква логика в събирането им и Адам беше готов да приеме този факт за положителен.

Дори Лен Гилман да беше дошъл в качеството си на полицай да му съобщава възможно най-лошата новина, за какво му е било да вика със себе си и Трип, Гастон и Кал?

— Я да влезем вътре да си поговорим — предложи Лен.

— Какъв изобщо е поводът за този разговор?

— Струва ми се, че ще е по-добре да разговаряме насаме.

На Адам му беше на езика да отбележи, че бидейки на ливадата му, далеч от всякакви любопитни уши, няма кой да ги чуе, но Лен вече вървеше по пътеката, а на Адам му се отщя да бави повече началото на разговора им. Другите го изчакваха да тръгне подир Лен. Гастон изучаваше най-старателно тревата. Кал беше изнервен, но на него това май вече му беше нормалното състояние. Трип гледаше безучастно.

Адам се нареди зад Лен, а тримата образуваха индианска нишка подире им. На вратата Лен се отдръпна и пропусна Адам да отключи. Джързи се втурна да ги посрещне, ноктите й тракаха по дюшемето, но кучето сякаш усети изведнъж, че атмосферата не е съвсем подходяща. Довърши от немай-къде потиснатия си поздрав и набързо се изнесе към кухнята.

В къщата настъпи мълчание — от онези мълчания, които сякаш са умишлени и ангажират в заговора дори стените и мебелите. Адам реши да мине без любезности: нито ги покани да седнат, нито им предложи нещо за пиене. Лен Гилман се запъти право към всекидневната, все едно къщата беше негова, или беше полицай, който напълно се е вживял в ролята си.

— Ще ми кажеш ли най-после какво става? — не издържа Адам.

В качеството си на говорител на групата, Лен на свой ред го попита:

— Къде е Корийн?

Въпросът му събуди у Адам едновременно две чувства. Първото, на облекчение. Ако нещо й се беше случило, Лен най-малкото щеше да знае къде се намира. Така че каквото и да му кажеха оттук нататък, нямаше да е най-страшното. Но, второто — страх. Корийн можеше да е в безопасност дори в момента, но ако съдеше по масирания противник и тона на Лен, не го чакаше нищо добро.

— Не си е у дома — отвърна Адам.

— Това се вижда с просто око. Но се надяваме да ни кажеш къде е.

— Аз пък се надявам да ми кажете на какво се дължи този ви въпрос.

Лен Гилман не откъсваше очи от Адам. Другите трима пристъпваха от крак на крак.

— Я ние да вземем да поседнем.

На Адам му идеше да се заяде, че след като са в неговия дом, е редно да изчакат той да ги покани да седнат, но реши, че няма смисъл и само ще си хаби силите. Лен въздъхна и се свлече в голямото кресло, което поначало се полагаше на Адам. Адам пък прецени, че полицаят го е направил умишлено, колкото да подчертае коя е силната страна, но и този път реши да не изпада в дребнавости. Останалите трима се настаниха на дивана като трите маймунки дето не чуват, не виждат и не говорят. Адам остана прав.

— Какво има, по дяволите? — запита повторно Адам.

Лен Гилман приглади мустака си така, както се гали домашно животинче.

— Искам от самото начало да поясня нещо. Тук съм в ролята ми на приятел и съсед, а не в качеството ми на шеф на полицията.

— Хм, добре звучи.

Лен се направи, че не долови сарказма му, и продължи:

— Така че именно в качеството ми на приятел и съсед те уведомявам, че търсим Корийн.

— А пък аз, в качеството ми на приятел и съсед, а още повече — на неин загрижен съпруг, държа да знам защо.

Лен Гилман кимна, мъчейки се да спечели време, за да обмисли следващия си ход.

— Доколкото ми е известно, вчера Трип се е отбил насам.

— Вярно.

— И ти е споменал, че съветът по лакрос е имал заседание.

На това място Лен Гилман млъкна, разчитайки на онзи полицейски номер, където ченгето чака с надеждата онзи насреща да каже нещо. На Адам тази техника също му беше до болка позната от прекараното в прокуратурата време. Но си даваше и сметка, че онези, които се стремят да надхитрят ченгето с неговия трик, обикновено имат какво да крият. А Адам нямаше нищо за криене в момента. Напротив, искаше разговорът да потръгне, затова повтори:

— Вярно.

— Корийн обаче не присъстваше на заседанието. Изобщо не се яви.

— Вие за това ли сте дошли? Да искате извинителна бележка от родителя?

— Престани да оригиналничиш, Адам.

Поне в това отношение Лен беше прав. Трябваше да поограничи сарказма си.

— Ти член ли си на съвета, Лен? — заинтересува се Адам.

— Кооптиран съм за член.

— А това ще рече?

Лен се нахили и разпери ръце.

— Да не мислиш, че аз пък знам? Трип е председателят, Боб е заместникът му, а Кал е секретарят.

— Тях ги знам, и съм безкрайно впечатлен. — И пак се упрекна за тона си. Не беше сега моментът да се заяжда. — Но все още не ми е ясно защо толкова сте се юрнали да търсите Корийн.

— На нас пък не ни е ясно защо не я намираме — разпери месестите си лапи Лен. — Пълна загадка, нали? Писахме й есемеси. Пращахме й имейли. Звъняхме на мобилния й и на домашния ви. Дори в училището ходих, ако щеш вярвай. Това известно ли ти е?

Адам прехапа език да не му отвърне.

— Корийн я нямаше. Отсъстваше, и то без извинителна бележка от родител. Поради това ми се наложи да разговарям с Том. — Имаше предвид директора Том Горман, който също живееше в техния град и имаше три деца. В градове като техния понякога се наблюдаваха абсурдни кръвосмешения. — Том подчерта, че по принцип Корийн била най-редовната в присъствията си от всички учители в района и че сегашното й отсъствие било съвсем неочаквано. И че той също се тревожел.

— Лен?

— Кажи.

— Спести ми, ако обичаш, излишните приказки и ми обясни, от какъв зор ви е потрябвала толкова жена ми?

Лен огледа трите маймунки на дивана. Лицето на Боб се беше вкаменило. Кал бършеше делово очилата си. Така че честта се падна на Трип Еванс, който се прокашля.

— Налице са известни несъответствия в отчетите за лакроса, така да се каже.

Бум!

Или, по-скоро, обратното на „бум“. Тишината в къщата стана още по-подчертана. Дотам, че на Адам му се стори, че чува ударите на сърцето си. Намери стол зад гърба си и се отпусна отгоре му.

— Не разбирам за какво става дума.

Макар вече да му беше станало ясно, нали?

— Ти за какво мислиш, че става дума? — намери изведнъж гласа си Боб. — Липсват пари по сметката.

Кал кимна, колкото да не стои безучастен.

— И смятате, че…? — Адам не довърши мисълта си. Първо, защото беше очевидно какво точно смятат те. И второ, защото не можеше да си позволи дори да изкаже на глас подобно абсурдно обвинение.

Но дали пък наистина е абсурдно?

— Дайте да не избързваме със заключенията — влезе в ролята на разбраното ченге Лен. — Засега искаме единствено да разговаряме с Корийн. Както вече споменах, тук съм в качеството ми на приятел и съсед, и евентуално на член на съвета. Това е причината всички да се съберем тук. Ние сме приятели на Корийн. И твои. Желанието ни е всичко да си остане между нас.

Всеобщо кимане.

— В смисъл?

— В смисъл — приведе се заговорнически към него Лен, — че ако липсите се покрият, ще смятаме случая за приключен. И всичко ще остане между тези четири стени. И никой никому няма да задава въпроси. Оправи ли се сметката, изобщо няма да питаме „ама как“ и „ама защо“.

Адам реши да запази мълчание. Всички организации са еднакви. Всичко се покрива и замазва с лъжи. С приказки за общото благо и прочие. Но при цялото му объркване и страх, нямаше как Адам да не чувства и отвращение, макар това за момента да нямаше значение. Просто трябваше много да внимава. Въпреки двукратното уверение, че е „приятел/съсед/член на съвета“, Лен Гилман си оставаше полицай и не беше дошъл от куртоазия, а за да събира сведения. Така че Адам трябваше много да внимава каква точно информация ще му подаде.

— И в какъв размер е въпросната липса? — попита.

— Голям — отвърна Лен Гилман.

— В парично изражение…

— Съжалявам, но тези данни са поверителни.

— Вие, надявам се, не предполагате все пак сериозно, че Корийн е в състояние да…

— Засега — прекъсна го Лен Гилман — искаме само да разговаряме с нея.

Адам продължи да мълчи.

— Къде е тя, Адам?

Разбира се, че няма да им каже. Нито ще направи опит да им обясни някои неща. Юристът в душата му пое контрол върху събитията. Като адвокат, колко пъти беше предупреждавал собствените си клиенти да не приказват? И колко присъди беше докарал като прокурор благодарение на това че съответните идиоти се бяха опитали да водят пазарлъци?

— Адам?

— Според мен е време да си вървите.