Харлан Коубън
Непознатият (22)

Двайсет и втора глава

В два след полунощ Адам изведнъж се сети за нещо или, по-точно казано — за някого.

Сюзан Хоуп от Наяк, Ню Йорк.

Жената, която беше насочила Корийн към уеб сайта „Fake-A-Pregnancy.com“. Откъдето беше почнало всичко останало, нали? Корийн се запознава със Сюзан. Сюзан се преструва на бременна. По неясна засега причина Корийн решава — недоказано засега — да направи същото. След което се появява и непознатият.

Влезе през смартфона си в търсачката и написа Suzanne Hope Nyack, New York. Колкото и да не му се вярваше — понеже покрай фалшивата бременност жената най-вероятно беше давала и измислено име и адрес, — след малко се получиха няколко резултата.

В онлайн указателя имаше една Сюзан Хоуп от Наяк, Ню Йорк, на възраст между трийсет и трийсет и пет, заедно с телефонния й номер и адреса й. Канеше се да си ги запише, но се сети, че преди няколко седмици Райън го беше научил на нов трик: натискаш едновременно две копчета на телефона и той прави снимка на екрана. Убеди се, че снимката е четлива, изключи телефона и се опита да заспи отново.

 

 

В тясната всекидневна на стареца Рински вонеше на белина и котешка пикня. Помещението беше претъпкано, макар присъстващите да не наброяваха повече от десет души. Но за Адам и те бяха достатъчно. Мярна плешивия спортен репортер от „Стар-Леджър“. И онази, свястната репортерка от бергенския „Рекърд“. Невероятният му адвокатски сътрудник Анди Грибъл беше успял да докара дори хора от големите вестници „Асбъри Парк Прес“ и „Ню Джързи Хералд“. Телевизионните мрежи все още не проявяваха интерес, но кабеларката „Нюс 12 Ню Джързи“ беше пратила операторски екип.

Това му стигаше.

— Сигурен ли си, че ще можеш? — приведе се Адам към Рински.

— Ти сериозно ли питаш? — изви вежда старецът. — Надявам се да не ми проличи с какво удоволствие ще го правя.

Трима от репортерите се бяха свили върху покрития с найлони диван. Четвърти се беше облегнал на пианото до стената. На насрещната стена висеше часовник-къщичка с кукувица. На една от масичките бяха наредени още порцеланови фигурки. Някогашният китеник беше толкова отъпкан, че приличаше на изкуствено тревно покритие.

Адам провери за последно телефона си. Телефонният локатор не показваше никаква промяна в местоположението на Корийн. Или не си е заредила батерията, или… не бива точно сега да си мисли такива неща. Репортерите го гледаха и с надежда, и скептично: петдесет на сто „давай да видим какво толкова имаш за казване“ и останалите петдесет на сто — „защо ни губиш времето?“. Адам направи крачка напред. Мистър Рински остана на мястото си.

— През хиляда деветстотин и седемдесета година — заразказва без всякакъв увод Адам — Майкъл Д. Рински се завръща от Виетнам, където се е сражавал за родината на някои от най-опасните бойни полета. Скоро след завръщането му в любимия му роден град се оженва за любовта си от гимназията Юнис Шефър. И по силата на закона за демобилизираните военнослужещи Майк Рински се сдобива със собствен дом.

Направи пауза, след което добави:

— Този, в който се намирате в момента.

Репортерите записваха старателно.

— На Майк и Юнис им се раждат трима синове, които те отглеждат в същата тази къща. Майк постъпва в местната полиция. Започва от най-долното стъпало — младши патрулиращ полицай. И постепенно се издига до длъжността шеф на полицията. През годините двамата с Юнис развиват и активна обществена дейност. Работят доброволно в местния приют за бездомни, градската библиотека, програмата за детски баскетбол и парадите по случай Четвърти юли. Помагали са в течение на петдесет години на много жители на нашия град. Трудили се упорито. А след тежките работни дни в полицията Майк се прибирал тук, у дома, да си почине. Сам отремонтирал котела за топла вода и отопление в мазето. Синовете им отрасли, изучили се и създали свои си семейства. Майк продължил да работи и след трийсет години най-после успял да изплати ипотечния заем. Едва тогава станал пълноправен собственик на своя дом — на дома, в който се намираме в момента.

Адам погледна зад себе си. С което сякаш даде сигнал — всъщност наистина даде сигнал — на стареца да се изгърби и да загледа тъжно старата снимка на Юнис в рамката, която държеше.

— По някое време обаче — продължи Адам — Юнис Рински се разболява. От уважение към личността й няма да навлизам в подробности. Единствената й утеха остава техният дом. Поради естеството на заболяването си, тя изпитва ужас от непознати места и се чувства спокойна само тук, където със съпруга й са отгледали Майк младши, Дани и Бил. Но след като цял живот се е трудила и правила жертви, правителството я принуждава да напусне дома си. Този дом.

Репортерите спряха да пишат. В желанието си да им внуши колко сериозен е този момент, Адам млъкна и се пресегна зад себе си за шише вода, да разкваси гърло. После пак заговори, но вече с глас, който кипеше и трепереше от едва сдържано негодувание:

— Желанието на управляващите е да изхвърлят Майк и Юнис от единствения през живота им дом, за да може някакъв конгломерат да го събори и да вдигне на негово място магазин на „Банана Рипъблик.“ — „Е, не е точно така, каза си наум, но е горе-долу близо до истината.“ — Този човек — посочи Адам седналия зад гърба му Рински, който старателно изпълняваше ролята си и успяваше да си докара вида на безвреден и уязвим старец, — този американски герой и патриот не желае нищо друго, освен да запази създадения с толкова труд свой дом. Нищо повече. А те налитат да му го отнемат. Вие ми кажете: това ли са идеалите, върху които се крепят нашите Съединени американски щати? Това ли е работата на управляващите — да отнемат домовете на трудещите се и да ги пъхат в ръцете на богаташите? Това ли заслужават героите от войните и възрастните жени — да бъдат изхвърлени на улицата? Когато след години тежък труд най-после са успели да изплатят и последната вноска за своя дом, това ли ни е работата — да им го отнемем? Трябва ли булдозерите да го сравнят със земята само за да направят място за поредния мол?

Всички бяха вперили погледи в стареца Рински. Дори Адам усещаше как истински сълзи напират в очите му. Напълно съзнаваше, че е поспестил отделни факти — като този, например че предлагаха да обезщетят Рински със сума, превишаваща значително стойността на къщата му, — но пък и никой не очакваше от него да направи уравновесено изложение. На адвоката това му е работата — да защитава едната страна. А пък другата страна, ако изобщо реагира, със сигурност ще изложи собствената си гледна точка. От него се очаква да е предубеден. Точно в това е същността на системата.

Някой щракна снимка на стареца Рински. Снима го и друг. Желаещите да зададат въпрос вдигнаха ръце. Репортер се провикна да пита Рински как се чувства в момента. Старецът се вживя в ролята си: доби вид на несигурен, плах човечец, не толкова възмутен, колкото озадачен. Сви рамене, показа им снимката на жена си и каза просто: „Юнис иска да прекара тук последните дни от живота си“.

Гейм, сет и мач за Рински, отчете наум Адам.

Противната страна може да си говори каквото си иска. След това запомнящо се изказване той и Рински водеха в резултата. По-впечатляващият материал — а те, медиите, точно това търсят, по-впечатляващия, а не по-обективния материал — отразяваше тяхното становище. На чия страна ще застане зрителят: на конгломерата, който се е зарекъл да изхвърли от дома му героя от войните заедно с болната му съпруга, или на упорития старец, зарекъл се да отказва всякакви обезщетения и предложения за ново жилище, но да стои на пътя на обновлението?

Изобщо не можеше да става сравнение.

Половин час по-късно, след като репортерите си бяха заминали, Грибъл нахилено тупна Адам по рамото.

— Търси те кметът Гъш.

Адам пое телефона.

— Добър ден, господин кмете.

— Наистина ли смяташ, че номерът ти ще мине?

— От новинарското шоу „Тудей“ успяха вече да ни поканят за ексклузивно интервю утре сутринта. Само че аз засега им отказах.

За блъф беше доста убедителен.

— Знаеш колко бързо публиката губи интерес към всякакви сензации — контрира Гъш.

— Всяко чудо за три дни.

— Съмнявам се, че толкова лесно ще ви оставят на мира — каза Адам.

— Защо смяташ така?

— Защото засега разглеждаме нещата на неперсонално, корпоративно ниво. На следващия етап обаче ще настъпи промяна.

— В смисъл?

— Ще разкрием, например че кметът, който толкова се старае да натири старата двойка от дома й, вероятно има да си връща и в личен план на неподкупния полицай, който навремето го арестувал, независимо че после го пуснал да си върви без последствия.

Мълчание, а след това:

— Тогава бях все още тийнейджър.

— О, да, разбира се. Сигурен съм, че пресата ще възприеме положително този факт.

— Ти май не си даваш сметка с кого точно си имаш работа.

— Мисля, че горе-долу се досещам — отвърна Адам. — Гъш?

— Слушам.

— Остави новото ти селище да заобиколи къщата. Напълно осъществимо е. И лек ден, между другото.

 

 

Всички си бяха заминали от дома на Рински.

Откъм кътчето трапезария в кухнята се чу тракане на клавиатура. Още с влизането си Адам се шашна от количеството техника, която го заобикаляше: два компютъра с огромни екрани, плюс лазерен принтер върху гетинаксовата масичка. Едната от стените беше покрита изцяло с корк и по нея бяха забодени с кабарчета снимки, изрезки от вестници и разпечатани от интернет статии.

Очилата за четене бяха кацнали ниско върху носа на Рински, а на светлината на екрана очите му синееха повече от нормалното.

— Какво става тука? — поинтересува се Адам.

— Нищо. Запълвам си времето. Остана ми като хоби — облегна се назад Рински и сне очилата.

— Да сърфираш по мрежата ли?

— Не точно. Виждаш ли онази снимка? — посочи зад гърба си Рински.

Фотографията беше на момиче между осемнайсет и двайсет със затворени очи.

— Мъртва ли е?

— От 1984-та година — отговори Рински. — Трупът й е бил намерен в Мадисън, в щата Уисконсин.

— Студентка?

— Съмнявам се. Предполагам, че ако беше студентка, много лесно щяха да я идентифицират. Досега никой не е успял.

— Поредната „Джейн Доу“ — неизвестна жертва?

— Точно така. Краудсорсваме^[1] проблема с неколцина души в интернет. Споделяме информация.

— Разследваш случаи, които са били изоставени отдавна, така ли?

— Мъчим се. — И пусна невинна усмивка на Адам. — Хоби ми остана, нали ти казах. Колкото да не скучая след пенсия.

— Чудесно. В такъв случай мога ли да ти задам и аз една малка загадка?

Рински го подкани с жест да продължи.

— Необходимо ми е да се добера до една свидетелка. И съм от онези хора, които обичат да разчитат най-вече на себе си.

— Ще направя всичко, което мога — съгласи се Рински.

— Но не знам дали изобщо си е у дома, а не желая да я предупреждавам или да я каня да се срещнем другаде.

— С други думи, искаш да я изненадаш.

— Точно така.

— Как й е името?

— Сюзан Хоуп.

— Телефонен номер?

— Знам го. Анди го намери онлайн.

— Окей. Наблизо ли живее?

— Предполагам, на двайсет минути път с кола оттук.

— Дай номера — протегна длан Рински и размърда пръсти. — Ще ти покажа един хитър полицейски трик, но ще ти бъда благодарен да не го разгласяваш.

Адам му подаде телефона си с изписания на екранчето му номер. Рински смъкна пак очилата до върха на носа си, вдигна слушалката на някакъв телефон, какъвто Адам не беше виждал от ранното си детство, и го набра.

— Не се притеснявай — рече на Адам. — От другия край не могат да видят кой ги търси. Номерът ми е блокиран.

След две позвънявания му отговори женски глас:

— Ало?

— Сюзан Хоуп?

— Кой се обажда?

— Търся ви от ателието за почистване на комини „Акме“…

— Нямам нужда от услугите ви. Моля да ме отпишете от списъците ви.

Щрак.

Рински сви рамене и се нахили.

— У тях си е.