Харлан Коубън
Непознатият (21)

Двайсет и първа глава

Ей така се прави тая работа, бе пич.

Боб Бейм, или както Адам предпочиташе да му вика — „Гастон“, — отбеляза нови две точки от стрелба с извъртане във въздуха. Беше се отпушил и нямаше спиране. Направо гореше.

Играеха баскетбол в салона на лутеранската черква „Бет“. Участниците бяха почти едни и същи — бащи от града, които се събираха два пъти седмично в късните следобеди. Сред тях имаше и страхотни фурии — един, например, беше играл навремето за университета „Дюк“ и беше попаднал в класацията за най-добрите американски колежански играчи, след което веднага го бяха привлекли в „Бостън Селтикс“, но контузия на коляното беше сложила край на кариерата му, — но имаше и доста смотльовци, които се спъваха в собствените си кецове.

Тази вечер обаче Боб Бейм — Големия Боб Бейм — се беше развихрил и като някакъв баскетболен робот реализираше пас след пас. И печелеше всички борби в отбрана. Противниковите играчи отскачаха като топки от 122-килограмовата му фигура. В устрема си успя да повали дори и „Мистър Свръхзвездата на баскетбола“. Онзи го изгледа кръвнишки, но на Боб Бейм не му мигна окото.

Бившият профи само поклати глава и тръгна да се връща в защита.

Точно така, тъпако! Не се спирай, че да не ти изритам задника!

Свидетели сте на завръщането на Големия Боб Бейм, дами и господа! Друг път бившето профи с тъпата наколенка го връзваше на фльонга. Но не и днес. Днес Боб никому не отстъпваше и сантим. Ех, що не можеше сега да го види баща му! Дето цял живот му се беше подигравал, викаше му Бети вместо Боби, слабак и непохватен, та дори и мухльо, педераст, че чак и женчо. Трийсет години беше заемал баща му поста „спортен директор“ в гимназията в Сидърфийлд. Отворй тълковния речник на израза „стара школа“ и сто на сто ще видиш, че е илюстриран със снимка на Робърт Бейм старши. Много трудно беше да израсне покрай такъв човек, но суровата бащинска обич в крайна сметка се беше оказала полезна.

Жалко. Жалко, че старият не можеше да види докъде се е изкачил единственият му син в градската йерархия. Боб се беше махнал най-после от оная смотана градска част, където се бореха да преживяват даскалята и бачкаторите. Закупи си голямо имение с мансарден покрив в шикозната част на богаташите. С Мелани караха два еднакви мерцедеса — „неговия“ и „нейния“. Ползваха се с голямо уважение. Поканиха го да стане член в затворения сидърфийлдски голф клуб, където навремето баща му го бяха пускали само като гост. Имаше си и трима синове — до един изявени спортисти, — независимо че Пит в момента имаше сериозни проблеми в лакроса и вместо той, стипендия щеше да изкара изместилият го Томас Прайс. Въпреки всичко от нищо досега не можеше да се оплаче.

И нещата съвсем скоро пак щяха да потръгнат.

Жалко, че и тази страна на нещата не можеше да види баща му. Най-вече това как синът му остана без работа, понеже именно тогава щеше да осъзнае какъв истински мъж е Боб — мъж, който не се предава, а гледа към следващата си победа; който не се отчайва пред неблагополучията, а се бори с тях. Готов беше да затвори последната страница на тази отвратителна глава в биографията си и да си възвърне ролята на Големия Боб — главата на семейството. Дотам, че и Мелани да се впечатли. Мелани — жена му, бившата водачка на мажоретките. Тя до някое време буквално го беше обожавала, но откакто нещата се влошиха, започна да му натяква непрекъснато за какво е трябвало в миналото да пилее пари и да се фука с доходите си, вместо да спести нещичко за черни дни. И ето че лешоядите вече кръжаха над главата му: банката се канеше да обяви за публична продан не само имота му, но и двата мерцедеса купе.

Кой обаче щеше да се смее последен?

Бащата на Джими Хоч — виден нюйоркски хедхънтър — му беше уредил интервю за днес и — казано с най-прости думи — Боб Бейм ги скапа. Смачка ги като празен кен от кока-кола. Онзи, интервюиращият, направо се слюнчеше от радост, че е попаднал на човек като Боб. Вярно, още не го беше потърсил — Боб хвърляше редовно по някое око на оставения до тъч линията телефон, — но всеки момент и това щеше да стане. Ще го вземат на работа, може евентуално да се вреди като съдружник във фирмата им и тогава вече официално ще се е завърнал в голямата игра. Да не говорим Мелани пък как ще подскочи от радост, като й каже за интервюто. Току-виж, най-после му пуснала пак, облечена в онова розово тоалетче, дето направо го побъркваше.

Боб грабна топката, отправи се с мощни крачки към коша и заби победните две точки.

Ето така се прави тая работа! Боб се е завърнал, при това по-добър и от преди. Ех, защо нямаше това самочувствие онзи ден, когато позьорът Адам Прайс се заяде с него заради включването на Джими Хоч в отбора по лакрос! Ама дай да си говорим честно: другите трима изобщо не струват. Нищо няма да излезе от тях, освен резервни играчи, които да подават пешкирите на титулярите. Голяма работа, че някой скучаещ оценител, който поначало наблюдава отблизо само качествените кандидати, им дал някоя десета отгоре. В никакъв случай не биваше да изпусне това толкова важно интервю. Не че трябваше задължително да вкара Джими Хоч. С баща му нямаха никаква конкретна договорка, но в живота по принцип е така — танто за танто. А пък нали и спортът е училище за живота? Хубаво е децата от малки да свикват с това правило.

Отборът на Боб тъкмо се канеше да излезе на терена за следващата част, когато телефонът му иззвъня.

Грабна мигновено апарата и забеляза как целият се разтрепери, докато проверяваше кой го търси.

ГОЛДМАН.

Ето, настъпи моментът.

— Идваш ли, Боб?

— Почвайте без мен, момчета. Няма как да не се обадя. — И излезе в коридора да не му пречат. Прокашля се и се усмихна, понеже, когато се усмихнеш искрено, самочувствието ти се усеща чак на отсрещния край.

— Ало?

— Мистър Бейм?

— На телефона.

— Обажда ви се Джери Кац от „Голдман“.

— А, да. Здравейте, Джери. Радвам се да ви чуя.

— Боя се, че новината не е от добрите, мистър Бейм.

Боб усети как сърцето се свлече в петите му. Джери Кац му заобяснява колко голяма конкуренция имало и колко приятно му било да го интервюира, но думите почнаха да се сливат в някакъв общ порой. Оня кльощав идиот Джери обаче не млъкваше. Мрак нахлу в гръдния кош на Боб, но в същия момент в главата му се зароди и спомен. За пръв път мисълта му беше минала през ум същата онази вечер, когато Адам се беше заял пред всички за избора му на Джими Хоч. Но едва сега си даваше сметка, че Адам го беше изненадал не в едно, а в няколко отношения. Първо на първо, какво му влиза на Адам в работата, след като няма той да тренира дори отбора за гостувания, кои играчи ще си подбере Боб? Нали неговият син — на Адам и Корийн — е включен в тима? Какво толкова се е вторачил в тоя Джими Хоч?

Сега, като се замислеше обаче, съзнаваше колко по-важен е другият въпрос: как успя Адам да се съвземе толкова бързо от поразяващата вест, която му бяха съобщили само минути по-рано в бара на Американския легион?

Устата на Джери не млъкваше. Усмивката на Боб все още беше на лицето му. Продължи да е ухилен като идиот дори когато най-сетне успя да каже на оня:

— Благодаря ви все пак, че се обадихте, за да знам. — И беше убеден, че е прозвучал точно като абсолютно самоуверен идиот.

Прекъсна разговора.

— Хайде, бе Боб! Идваш ли?

— Не можем да почнем без теб, бе човек.

В действителност им беше нужен. Сигурно и Адам през онази вечер е изживял подобно нещо. Както сега Боб ще се върне на игрището и ще намери отдушник за яда си, по същия начин и Адам се бе заял тогава с него заради Джими — защото се е нуждаел от отдушник.

А как ли ще реагира, ако научи цялата истина за жена си, запита се Боб. Не само за измамата, за която вече си внушава, че знае. Ами цялата истина.

Е, много скоро ще я научи и ще видим, каза си Боб, подтичвайки към корта.