Харлан Коубън
Непознатият (20)

Двайсета глава

— Я слез за мъничко — каза Адам.

Томас се поколеба за миг, преди да последва Адам в кухнята. Райън беше все още зад затворената врата на стаята си. Сигурно щеше да е най-добре да се поуспокоят всички за известно време. Адам обаче нямаше търпение да изслуша докрай онова, което Томас се беше опитал да му сподели.

— Искаш да кажеш, че знаеш къде се намира майка ти ли?

— Донякъде.

— Какво значи „донякъде“? Обади ли ти се?

— Не.

— Какво тогава направи? Есемес ли ти прати или имейл?

— Нищо не ми е пращала.

— Но ти си убеден, че тя изобщо не е в района на Атлантик Сити.

Томас кимна.

— По какво съдиш?

Синът му сведе поглед. Адам много пъти беше установявал, че Томас е възприел от него много от маниерите му. И нямаше никакви съмнения, че Томас е негов син. Приликите бяха прекалено убедителни. А за Райън какво мислеше? Никога досега не беше изпитвал каквито и да било съмнения, но няма мъж, който да не таи подобни подозрения в някое тайно, тъмно ъгълче на сърцето си. Такива мисли никога не се изказват на глас. И много рядко стигат до съзнанието. Но и в тъмното кътче на неговото сърце беше дремала подобна мисъл и ето че непознатият беше успял да пробуди опасението и да го изкара наяве.

Дали пък това не беше обяснението за глупавото му избухване преди малко?

Да, изпускането на нервите пред Райън се дължеше до голяма степен и на обстоятелствата, и на непрестанното врънкане на малкия за екипа му.

Но не можеше да се каже, че това е всичко.

— Томас?

— Мама ще ми се кара.

— Обещавам ти, че няма.

— А пък аз й бях обещал никога да не го правя. Тя обаче винаги ми е отговаряла на есемесите. Но сега съм объркан. Не мога да разбера какво точно става. И затова наруших обещанието си.

— Няма страшно — напъна се да прогони нотката на отчаяние от тона си Адам. — Само ми обясни какво си направил.

Томас въздъхна и си наложи да се овладее.

— Нали помниш, че като излизаше, те попитах къде е мама?

— Да.

— А пък ти ми прозвуча… как да ти кажа… едно такова, особено. Нито ти ми отговаряш къде е мама, нито тя ми отвръща на есемесите… — Томас вдигна глава. — Татко?

— Кажи.

— Ти като рече, че била по някаква учителска работа, истината ли каза?

Колебанието на Адам как точно да му отговори не трая дълго.

— Не.

— А знаеш ли къде е мама?

— Не. Ние с нея се скарахме сериозно, ако трябва да съм честен.

В кимването на сина му се съдържаше прекалено много мъдрост.

— Искаш да кажеш, че мама е избягала, така ли?

— И аз не знам, Томас. И точно това се мъча да разбера.

Томас продължи да кима известно време.

— В такъв случай мама може и да не желае да ти казвам къде се намира.

Адам се облегна и разтри брадичката си.

— Нищо чудно — призна накрая.

Томас положи длани върху кухненската маса. На едната му китка имаше силиконова гривна, от онези, които хората носят в подкрепа на разни каузи. На Томасовата обаче пишеше само СИДЪРФИЙЛД ЛАКРОС. С пръстите на другата си ръка заопъва гривната да шляпа по китката му.

— Но точно в това се и състои проблемът — поясни Адам. — Понеже нямам представа какво точно е станало, нали разбираш? Ако майка ти ти се е обадила, но изрично е заръчала да не ми казваш къде е, ще се съобразя с желанието й. Лично аз обаче се съмнявам да ти се е обаждала. Не би поставила нито теб, нито Райън в подобно неловко положение.

— Не ми се е обаждала — отвърна Томас, без да откъсва очи от гривната.

— Окей.

— Но ме накара да й обещая, че никога няма да се възползвам от това нещо.

— От кое нещо?

— От това приложение.

— Томас?

Момчето вдигна очи.

— Изобщо не схващам за какво ми говориш.

— Ами ние с мама си имахме уговорка.

— От какъв род?

— Че тя ще прибягва до приложението само по спешност, а не да ме проследява. На мен обаче ми беше забранено да го ползвам.

— Какво имаш предвид под „по спешност“?

— Ами ако случайно изчезна или тя не може по никакъв начин да се свърже с мен.

На Адам отново му се зави свят. Млъкна и се напъна да се съсредоточи.

— Би ли ми разяснил по-подробно за какво приложение става дума?

— Нарича се телефонен локатор и се инсталира, за да можеш да откриеш къде ти е джиесемът, ако го изгубиш или ти го откраднат.

— Окей.

— Показва ти го точно къде е на картата. Доколкото знам, всички джиесеми се продават с това приложение, но нашето е нещо като ъпгрейдната версия. С нейна помощ мама може да установи къде се намираме двамата с Райън.

— От нейния си телефон ли?

— Да.

— Я да видя — протегна ръка Адам.

Томас се поколеба.

— Там е работата, че й бях обещал аз да не го ползвам.

— Ти обаче го използва, така ли?

Томас наведе глава и кимна.

— Влязъл си в приложението и си открил къде точно се намира майка ти.

Ново кимване.

Адам положи длан върху рамото на сина си.

— Нямам намерение да ти се карам — рече. — И много те моля да ми покажеш това приложение.

Томас извади телефона си. Пръстите му затанцуваха по екрана. А като свърши, подаде апарата на баща си.

На екрана имаше карта на Сидърфийлд. Три точки — синя, зелена и червена — мигаха на едно и също място.

— Та казваш, че тези точки…

— Това сме ние.

— Кои ние?

— Ние тримата: ти, аз и Райън.

Адам усети как пулсът му заблъска в черепа. А когато заприказва, гласът му сякаш идваше отнякъде много далеч.

— И аз ли, казваш?

— Ами да.

— Едната от точките е за мен?

— Да, зелената.

Устата му пресъхна.

— Значи, майка ти е можела, ако поиска, да ме проверява… — И млъкна. Не беше нужно да довършва мисълта си. — И от колко време имаме в телефоните си това приложение?

— Не мога да кажа с точност. Три години? Четири?

Адам седеше втрещен от заливащите го мисли. Три-четири години. В продължение на цели три или четири години Корийн е можела да използва някакво приложение, за да знае кое от момчетата й — и най-вече съпругът й — къде се намира във всеки един момент.

— Татко?

Лично той се беше гордял със своя отказ да се подчини на цялото това техническо владичество, което поробва масите, принуждава ги да се отчуждават помежду си и да се кланят единствено на него. Доколкото му беше известно, на собствения му телефон нямаше никакви излишни приложения — никакви там игри, туитъри и фейсбуци, никакви адреси на магазини и ресторанти, прогнози за времето и тям подобни глупости. Не беше махнал приложенията, които бяха дошли със самия апарат — имейли, есемеси, указател и прочие. Само беше помолил Райън да му инсталира джипиес, че да съобразява пътя до училището му с трафика по улиците.

Но нищо повече.

— Добре де, а защо не я виждам майка ти на картата?

— Трябва да намалиш мащаба.

— Как става това?

Томас си взе телефона, положи два пръста върху екрана и ги събра, после върна апарата на баща си. Пред очите на Адам вече беше целият щат Ню Джързи, заедно с Пенсилвания на запад. В лявата част на екрана се виждаше оранжева точка. Адам я чукна леко с пръст и мащабът на изображението пак се увеличи.

Питсбърг?

Навремето Адам беше ходил с кола до Питсбърг да внесе паричната гаранция за свой арестуван клиент. Пътуването в една посока му беше отнело над шест часа.

— А защо не мига точката? — попита.

— Понеже не е активна.

— В смисъл?

Томас успя да преглътне отчаяната въздишка, съпровождаща всички технически разяснения, които се налагаше да дава на баща си.

— Когато проверих приложението преди няколко часа, тя все още беше в движение. Но при последната ми проверка, само преди час, тя вече беше спряла точно тук.

— Тоест, пътуването й е било дотук, така ли да разбирам?

— Не съм сигурен. Защото, ако кликнеш ей тук… — Томас се пресегна и докосна екрана. Появи се изображение на мобилен телефон заедно с името „Корийн“. — И ей тук, горе вдясно, се появява индикаторът за състоянието на батерията. Виждаш ли го? Та при последната ми проверка на телефона й оставаха само някакви си четири процента. А после зарядът е свършил и затова и точката не мига.

— Значи ли това, че тя е още там, където е и точката?

— Мисля, че не. Просто показва къде е била, когато й е свършила батерията.

— Тоест, ти вече не можеш да установиш къде всъщност се намира?

— Поне докато не си зареди пак телефона — завъртя глава Томас. — По същата причина няма смисъл засега нито да й пращаме есемеси, нито да й звъним.

— Тъй като телефонът й е изключен.

— Точно така.

Адам кимна разбиращо.

— Но ако следим точката, ще можем да разберем кога пак го е включила, нали?

— Да.

Питсбърг? За кой дявол се е забила точно в Питсбърг Корийн? Не се сещаше за никакъв неин познат в Питсбърг. Нито му е споменавала да е ходила някога в този град. И изобщо никога не е ставало дума помежду им нито за града, нито за познати или роднини, които да са се преместили в него.

Увеличи мащаба на оранжевата точка. Оказа се, че се намира на Саут Брадък Авеню. Премина към сателитната снимка на района. Посетила е или все ще се намира в някакъв крайпътен мол със супермаркет, магазин за спортни обувки „Фут Локър“ и друг за видео игри — „ГеймСтоп“. Вероятно е спряла или да похапне нещо, или да търси някоя стока.

Или, нищо чудно, да е имала там среща с непознатия.

— Томас?

— Кажи.

— Аз на моя телефон имам ли го това приложение?

— Трябва да го имаш. Щом някой теб те вижда, значи и ти можеш него да видиш.

— Би ли ми показал къде е? — Подаде своя апарат на сина си. Томас присви очи, после пак задейства с пръсти. По някое време рече „Открих го“.

— Интересно, как не съм го забелязал досега?

— Беше групирано на последната страница с куп други приложения, които вероятно никога не си ползвал.

— И какво искаш да кажеш? Че ако вляза още сега в приложението, ще мога да следя телефона на майка ти, така ли?

— Нали ти обясних, че батерията й е свършила.

— Да де, ако я зареди отново.

— Тогава ще можеш. Но ще ти трябва и паролата.

— А тя е?

Томас пак прояви колебание.

— Томас?

— „LoveMyFamily“^[1] — каза. — Една дума, с главни L, M и F.