Харлан Коубън
Непознатият (18)

Осемнайсета глава

В мига, в който стигна до административната граница на град Сидърфийлд, Адам отби от пътя, извади телефона и състави следния текст до Корийн:

Тревожа се. И момчетата се тревожат. Върни се, моля ти се.

Изпрати го и пак потегли. И се замисли за кой ли път защо точно в Сидърфийлд беше решил да изкара живота си. Самият въпрос не беше никак сложен. Сложни и сериозни бяха очевидните изводи, към които го насочваше. Наистина ли съвсем съзнателно беше направил този избор? Не беше напълно убеден. Нищо не им пречеше навремето с Корийн да изберат някое друго място, но пък какво му беше толкова лошото на Сидърфийлд? Напротив, градът до голяма степен въплъщаваше трофеите от войната, наречена „американската мечта“: красиви къщи с просторни дворове; привлекателен център с какви ли не ресторанти, магазини, та дори и кино. Модернизирани спортни съоръжения, модерна библиотека и езеро с патета. Предишната година притежаващото почти библейски статут списание „Мъни“ беше класирало Сидърфийлд на двайсет и седмо място сред „Най-добрите места за живеене в Америка“. А министерството на образованието в щата Ню Джързи поставяше Сидърфийлд в най-високата, осма категория на общините по обществено-икономически показатели. Факт е, че правителството наистина води такава класация на градовете. Но защо я води — никой не знае.

Всъщност Сидърфийлд беше великолепно място за отглеждане на деца, дори когато ги отглеждаш по свой образ и подобие. Някои виждаха в това вечния цикъл на живота, но на Адам му напомняше по-скоро повторяемостта при миенето на косата с шампоан — втриваш, изплакваш, повтаряш. Изгубил беше вече бройката на всички познати и съседи — все свестни, солидни и достойни за уважение хора, — които израстваха в Сидърфийлд, напускаха го за четири години, за да следват, след което се завръщаха, женеха се и отглеждаха децата си в Сидърфийлд, а те, като пораснеха, заминаваха за четири години да следват с надеждата след това да се върнат, да се оженят и да отгледат и те децата си в града.

Не че и в това имаше нещо лошо.

От друга страна, Корийн, която беше прекарала първите десет години от живота си в Сидърфийлд, май не беше имала щастието да следва тази твърдо установена траектория. Баща й загинал в автомобилна катастрофа, когато тя била в четвърти клас, но градът и неговите ценности били успели вече да се внедрят дълбоко в ДНК-то й. Заминал си само на трийсет и седем години — възраст, на която надали бил почнал да се замисля за подробности от рода на личната му тленност или необходимостта да осигури солиден покрив над главите на семейството си. Застраховката му се оказала мижава, така че на майката на Корийн се наложило по спешност да продаде къщата и да се пренесе с Корийн и кака й Роуз в тухлен градински апартамент в не толкова престижния град Хакенсак.

През първите няколко месеца майката извършвала редовно шестнайсеткилометровия преход от Хакенсак до Сидърфийлд и обратно, за да поддържа Корийн старите си познанства. Започнала обаче новата учебна година, приятелите й се захванали след часовете със спортни тренировки и уроци по танци, в които Корийн не можела вече да участва поради недостига на средства; и макар че физическото разстояние между двете населени места оставало непроменено, класовата пропаст зейнала дотам, че нямало как над нея да мине мост. Детските взаимоотношения отслабнали и в крайна сметка напълно се разпаднали.

Сестра й Роуз се държала съвсем в рамките на общоприетото: не си учела уроците, бунтувала се срещу майка им, пробвала какви ли не видове рекреационна дрога и общувала с нехранимайковци. За разлика от нея, Корийн вкарала болката и обидата в русло, което повечето хора биха възприели като положително. Не загубила ориентирите си в учението и живота и си поставила за цел да постигне максималното във всичко, с което се залови. Гледала да не бие на очи, учела се упорито, избягвала нормалните тийнейджърски изкушения, а на ума си се зарекла да се завърне един ден победоносно там, където живяла привидно щастлив живот, докато бил жив баща й. Прекарала следващите две десетилетия като дете, притиснало нос във витрината на горния слой на заможната класа от предградията, докато в един момент успяла да отвори прозореца или — което е не по-малко вероятно — да го разбие.

Къщата, която Корийн и Адам закупиха, приличаше подозрително на родния й дом. Адам нямаше спомен това да го беше подразнило навремето, ако не за друго, то понеже вероятно вече е споделял нейните амбиции. Човек като се ожени, обикновено възприема и надеждите, и мечтите на половинката си. А нейните бяха да се завърне триумфално на мястото, което навремето я отхвърлило. Нищо чудно и той да се беше вълнувал заедно с нея, докато й беше помагал да приключи нейната двайсетгодишна одисея.

Лампите в залата на културистите все още светеха. Адам мина по паркинга и установи, че и колата на Кристин Хой е още там. Цъкна бутона за скоростно набиране на клетъчния телефон на Томас — нямаше наистина смисъл да звъни на домашния, след като нито един от синовете му нямаше да го вдигне — и зачака. Томас се обади на третото позвъняване с обичайното си разсеяно и едва доловимо „Ало?“.

— Всичко наред ли е у дома?

— Ъхъ.

— Ти какво правиш?

— Нищо.

— Което ще рече?

— Играя на „Дългът ни зове“. Току-що почнах.

— Написа ли си домашното? — зададе по навик Адам често повтаряния от родителите към децата въпрос, който не се различаваше от словесно колело на хамстер — доникъде не стига, но задължително присъства.

— Горе-долу.

Изобщо не си направи труда да му заръча да го докара „горе-долу докрай“. Няма смисъл. Синът му да си се оправя сам. Стига го е контролирал.

— Брат ти къде е?

— Де да знам.

— Все пак си е у дома, нали?

— Сигурно. — Типична „братска заинтересованост“. — Гледай да не направи някоя беля. Аз скоро се прибирам.

— Хубаво. Татко?

— Казвай.

— Къде е мама?

— Замина — повтори Адам.

— Къде?

— По някакви учителски работи. Като се върна, ще ти разправя повече, окей?

Паузата продължи прекалено дълго.

— Ъхъ. Окей.

Паркира до ауди кабриолета на Кристин и се насочи към залата. Напомпаният бодибилдър на рецепцията огледа Адам от глава до пети и очевидно не го одобри. Имаше кроманьонско чело, а устата му беше замръзнала в постоянен израз на презрение. Облечен беше в тренировъчно трико без ръкави. Адам имаше ужасното чувство, че оня ще му вика „брато“.

— Нужда от помощ?

— Търся Кристин Хой.

— Член?

— Моля?

— Член ли сте?

— Не. Неин приятел. Жена ми членува. Корийн Прайс.

Онзи кимна, сякаш това обясняваше всичко.

Но после попита:

— Как е тя?

Въпросът му изненада Адам.

— Защо? Какво трябва да й има?

И да вдигна рамене онзи, почти не му пролича. Топките за боулинг от двете страни на врата му едва помръднаха.

— Точно тая седмица не трябваше да отсъства. Състезанието е в петък.

Че самата Корийн не участваше в състезанията, му беше ясно. Не че нямаше хубаво тяло, но не можеше да си я представи как прави стойки по сцената в един от ония миниатюрни бански костюми. Това обаче не й беше попречило предишната година да присъства с Кристин на междущатския шампионат.

Бодибилдърът първо се напомпа, а после посочи ъгъл в далечния край на залата.

— Стая В.

Адам мина през остъклената врата. Някои тренировъчни зали тънат в тишина. В други дъни мощна музика. В тукашната обаче кънтяха първобитни пъшкания и трясък на железа. Всички стени бяха облицовани с огледала, подсещащи присъстващите, че тук — и само тук — не само е прието, но е и желателно да позират в разни стойки и да се наслаждават на собствените си тела. Навсякъде вонеше на пот, дезинфекционен разтвор и онази миризма, която, според него, трябваше да се разнася в рекламите на одеколон „Ахе“.

Откри „Стая В“, почука и отвори. Видя му се като студио за йога със светло дюшеме, станка и, естествено, купища огледала. Свръхстегната жена пристъпваше несигурно по бикини и абсурдно високи токчета.

— Стой! — извика Кристин.

Жената замръзна на място. Кристин отиде бодро до нея по съвсем миниатюрен розов бански и не по-малко абсурдно високи токчета. Само дето походката й беше далеч по-сигурна, по-уверена. Тракаше по пода така, сякаш й беше длъжен за нещо.

— Усмивката ти е едва забележима. А като те гледа, човек ще си помисли, че през живота си не си се качвала на токчета.

— Обикновено не нося такива обувки — оправдаваше се жената.

— Тогава се налага да потренираш повече. Понеже журито те оглежда из основи: и как влизаш, и как излизаш, как стъпваш, с какво самочувствие, как се усмихваш, имаш ли самоувереност, как се държиш и какво е изписано на лицето ти. И имаш само тази единствена възможност да създадеш това първоначално впечатление. Не успееш ли, още с първата си крачка губиш състезанието. Добре, седнете всички. — Останалите пет свръхдобре натренирани жени насядаха по пода. Кристин застана отпреде им и взе да крачи енергично насам-натам. Мускулите й се свиваха и разпускаха с всяка крачка.

— Продължавайте да отслабвате — нареждаше Кристин. — Повечето от вас ще се подложат на въглехидратно зареждане трийсет и шест часа преди състезанието. Това ще предотврати заглаждането на мускулите и ще им придаде онази естествена пухкавост, към която се стремим. Засега диетата ви трябва да е съставена деветдесет на сто от протеини. Нали всяка получи индивидуалния си диетичен план?

Единодушно кимване.

— Придържайте се към него като към Библията. И не забравяйте да пиете най-малко по пет литра и половина вода на ден. С наближаването на състезанието ще намалим и дозата само до малки глътки преди междущатския шампионат и ще изключим напълно консумацията на вода в деня на финалите. Ако някоя все още задържа течности, ще й дам обезводняващи таблетки. Въпроси има ли?

Една от жените вдигна ръка.

— Слушам.

— А ще направим ли тренировка с вечерните рокли?

— Задължително. Недейте забравя, скъпи дами, че повечето хора очакват да наблюдават състезание по културизъм. И тук грешат. Нашата федерация — WBFF^[1] — има за цел най-вече да насърчава фитнеса. Ще минете през кръг за общо позиране, след това и индивидуално, както правихме и на тренировките. В днешно време обаче съдиите търсят да видят кандидатки за „Мис Америка“, „Виктория’с Сикрет“, „Фешън Уийк“, че дори и „Масъл Маг“, но съчетани в едно изключително елегантно тяло. Вечерните рокли ще координирате с помощта на Хариет. А сега да хвърлим поглед и на онова, което трябва задължително да носите със себе си: лепило за залепване на долнището на банския ви към дупето; прозрачни лепенки за горнището, секундно лепило, подплънки за сутиен, лепенки за мазоли, обущарско лепило — никога не минава без поне една каишка на обувка да се скъса в последния момент, — бронзиращ крем, ръкавици за нанасянето му, слънцезащитен крем за дланите и ходилата, ленти за избелване на зъбите, капки за зачервени очи…

И едва сега забеляза в огледалото, че е влязъл Адам. Лицето й мигновено се промени — от треньорка, подготвяща състезателки за междущатския конкурс на WBFF, на приятелка и колежка от училище. Колко лесно превключваме от една роля на друга, мина му през ум на Адам.

— Поработете върху началните пози — нареди Кристин, без да отлепя погледа си от Адам. — Излизате, правите една предна, една задна и заминавате. Това е всичко. Окей. Хариет ще води тренировката. Аз се връщам след малко.

Понесе се без пауза на високите си токчета, които почти я изравняваха по ръст с Адам.

— Какво ново? — попита го.

— Почти нищо.

— Добре, какво става? — заразпитва го Кристин, след като го отведе в ъгъла.

Един мъж не би трябвало да се чувства неудобно при разговор с жена, качена на абсурдно високи токчета и по съвсем миниатюрен бански. Но Адам точно така се чувстваше. Беше на осемнайсет, когато прекара две седмици на Коста дел Сол в Испания. Голяма част от жените ходеха без горнища на банските, а Адам се мислеше за прекалено зрял, че да ги оглежда. Вярно, не ги оглеждаше, но затова пък се чувстваше доста неудобно. Ето че същото усещане се повтаряше.

— Като гледам, май тренирате за шоу — каза.

— Не за шоу, а за междущатския шампионат. Казано най-егоистично от моя гледна точка, Корийн не избра най-подходящия момент да изчезне. Давам си сметка колко незначителен е този елемент в общата схема на живота, но на мен това ще ми е професионалният дебют и… може да ти прозвучи глупаво, но донякъде обърква плановете ми. По-страшното е, че наистина се тревожа за нея. Тя никога не е постъпвала така.

— Знам — рече Адам. — И затова дойдох да те попитам нещо.

— Казвай.

Не знаеше откъде да подхване, затова реши да бъде директен.

— За онази нейна бременност преди две години.

Право в десетката.

Въпросът му зашемети Кристин Хой като внезапна вълна на плажа. Дойде нейният ред да залитне на абсурдно високите си токчета.

— Какво по-точно?

— Ти май се изненада — отбеляза Адам.

— Моля?

— Като споменах бременността й, ти побеля, все едно видя призрак.

Очите й се стрелкаха навсякъде, само не и към него.

— Разбира се, че ме изненада. Тя изчезва, а по неясни причини ти изведнъж почваш да ме разпитваш за нещо, станало преди две години. Не виждам връзката между двете събития.

— Но си спомняш бременността й, нали?

— Да, естествено. Защо?

— Тя как ти го съобщи?

— Кое? Че е бременна ли?

— Да.

— Е, това вече не си го спомням. — Но не казваше истината. Личеше й, че лъже. — Пък и какво значение има?

— Моля те да се напънеш да си спомниш. Нещо особено да ти е направило впечатление?

— Нищо.

— Да си забелязала изобщо нещо странно около бременността й?

Кристин сложи ръце на кръста си. Кожата й лъщеше от фин слой пот, или може би от останки от бронзиращ крем.

— Теб какво всъщност те интересува?

— Спомни си момента, в който тя пометна — пренасочи разговора Адам. — Тогава как се държеше тя?

Колкото и да е странно, двата въпроса я накараха някак си да се съсредоточи. Кристин се замисли, започна да диша бавно, все едно медитираше, а ключиците й се завдигаха и заспускаха отчетливо.

— Особено.

— В смисъл?

— Някак си съвсем без емоции.

— Тоест?

— И друг път съм си го мислила. Толкова лесно понесе сполетялото я нещастие. И когато ти днес си тръгна от училището, започнах да се питам — поне първоначално, имам предвид, — защо ли Корийн с такава лекота понесе помятането?

— Не те разбирам.

— Човек има нужда да скърби, Адам. Да изпитва и да изразява чувства. Ако не изпитваш и не даваш израз на чувствата си, в кръвоносната ти система започват да се трупат токсини.

Адам се постара да не се намръщи на тези свръхмодерни бръщолевения. А Кристин разправяше:

— Имах усещането, че Корийн е затапила болката. При такива случаи човек създава не само токсини, но и вътрешно налягане. Докато в един момент то избива нанякъде. Точно това ми мина през ума, след като ти си тръгна. Сигурно Корийн е потискала болката от загубата на бебето. Натискала я е да не излиза, но ето че и след две години стените не са издържали и изведнъж са рухнали.

Адам не сваляше очи от нея.

— Първоначално — рече.

— Моля?

— Спомена, че поне „първоначално“ това си си помислила. Което ще рече, че по някое време си променила отношението си.

Тя не му отговори.

— Защо?

— Тя ми е приятелка, Адам.

— Знам.

— А ти си съпругът, от когото тя иска да се махне, нали? Стига да ми казваш истината и лошото да не я е сполетяло все още.

— Ти сериозно ли допускаш такова нещо?

— Най-сериозно — преглътна трудно Кристин. — Вървиш, да речем, по градските ни улици. И гледаш от двете ти страни хубави къщи, добре поддържани ливади отпред и удобна градинска мебел отзад. Но изобщо нямаш представа какво се случва вътре в тези домове, нали разбираш?

Той стоеше безмълвен.

— Откъде мога да съм сигурна, Адам, че ти не я малтретираш?

— Е, увличаш се…

Кристин вдигна длан.

— Не казвам, че го правиш. Само ти давам пример. Няма начин външен човек като мен да знае — В очите й се появиха сълзи, а Адам взе на свой ред да се пита дали пък съпругът й Ханк не е причината за дългите ръкави и горнища, с които тя понякога прикриваше превъзходната си физика. Досега си беше мислил, че го прави от скромност, но вече допускаше и друго.

Но и тя беше донякъде права. В колкото и дружелюбна общност и сплотен квартал да живееха, всеки дом си оставаше самостоятелен остров със свои си тайни.

— Ти знаеш повече, отколкото ми казваш — укори я Адам.

— Нищо не знам. А и ми е време да се връщам при момичетата.

Кристин понечи да си тръгне, а Адам едва се въздържа да не я сграбчи за ръката. Вместо това каза:

— Според мен Корийн не е била наистина бременна. — Кристин се закова на място. — И ти знаеше, нали?

Все още с гръб към него, Кристин завъртя глава.

— Корийн нищо не е споделяла с мен.

— Което не значи, че не си знаела.

— Нищо не съм знаела — промълви тихо Кристин. — Най-добре е да си вървиш сега.