Харлан Коубън
Непознатият (17)

Седемнайсета глава

На непознатия никак не му се щеше да предприеме следващото действие.

Но единственият начин да възпре приближаващата се със залитане Михаела Сийгъл, за да не извърши ужасната грешка, беше, като й съобщи истината. Непознатият се сети за Адам Прайс. Сети се и за Хайди Дан. Срещата им с него вероятно ги беше съсипала; на Михаела Сийгъл обаче й предстоеше нещо далеч по-страшно.

А може би се заблуждаваше.

Току-виж, Михаела изпитала облекчение. Нима не беше възможно, след като се отърсеше от първоначалния шок, да се почувства разкрепостена от истината? Толкова ли недопустима беше вероятността истината да й възвърне психическото равновесие и да я насочи по пътя, който от самото начало тя трябваше да следва?

Никога обаче не се знае точно как ще реагира човек до мига, в който не дръпнеш халката на гранатата, нали така? Късно беше. Наближаваше два след полунощ. Михаела Сийгъл се запрегръща за довиждане с шумната компания, пила доста през цялата вечер. Непознатият се беше опитал безуспешно на два пъти да остане на четири очи с Михаела и сега се надяваше да се усамоти с нея в асансьора, за да положи началото на процеса.

Михаела Сийгъл — двайсет и шест годишна, завършила медицина и хирургия в Колумбийския университет и специализираща вече трета година вътрешни болести в болницата „Маунт Синай“. Първоначално беше почнала специализацията си в „Джонс Хопкинс“, но след случилото се двамата с управителя на болницата стигнаха до извода, че ще е най-добре за всички тя да смени работното си място.

Непознатият препречи залитащия й ход към асансьора.

— Моите поздравления, Михаела.

А тя му се захили накриво. Той знаеше предварително, че тя е сексапилна млада жена, от което собствената му мисия му се струваше още по-неприятна. При спомена за онова, което беше видял, лицето му пламна, но непознатият си наложи да не спира дотук.

— Хм — изпъшка тя.

— Как „хм“?

— Вие нещо призовка ли се каните да ми връчвате или какво?

— Не.

— И не ме сваляте, надявам се. Аз съм сгодена жена.

— Не ви свалям.

— Така си и знаех — отбеляза леко завалено Михаела Сийгъл. — Аз пък поначало не разговарям с непознати.

— Това ми е ясно — отвърна той и за да не прекъсне нишката на разговора, реши да хвърли бомбата: — Познавате ли човек на име Дейвид Торнтън.

Лицето й се затвори така, сякаш беше автомобилна врата. Но непознатият беше предвидил подобен ефект.

— Той ли ви праща? — попита го. Но вече без никакво заваляне.

— Не.

— Абе вие да не сте някой извратеняк или нещо такова?

— Не съм.

— Значи сте видели…

— Да. Но само за две секунди. Не гледах докрай, нито зяпах с отворена уста. Само колкото… да се убедя.

В този миг й пролича, че и тя, като повечето от хората, които той заговаряше, се изправи изведнъж пред дилемата — да побегне ли от този лунатик, или да го изслуша? Любопитството редовно надделяваше, но никога не можеше да се предскаже какво точно ще стане.

Михаела Сийгъл тръсна глава и произнесе на глас двоумението си:

— Ама аз защо изобщо ви слушам?

— Разправят, че физиономията ми вдъхвала доверие.

Това беше самата истина. И тъкмо поради това той почти винаги сам си възлагаше тази задача. Едуардо и Мъртън също имаха свои силни страни, но ако те отпочнеха по този начин разговор с някого, първият инстинкт на заговорения щеше да е да хукне колкото краката го държат.

— И Дейвид създаваше абсолютно същото впечатление у мен — каза тя, после килна глава. — Вие кой сте?

— Няма значение.

— И защо ме разпитвате? Всичко това е старо минало.

— Не е — рече той.

— В смисъл?

— Де да беше минало, но не е.

— Какво искате да кажете, по дяволите? — прошепна уплашено тя.

— Вие двамата с Дейвид скъсахте.

— Да, бе, да — сряза го тя. — И през този уикенд се женя за Маркъс.

Показа му годежния си пръстен.

— Момент — спря я непознатият. — Аз май… нещо обърках. Нали не възразявате да почна отначало, стъпка по стъпка?

— Не ме интересува колко честен вид имате — запъна се Михаела. — Нямам никакво желание да преговарям станалото.

— Знам.

— Отдавна съм го отписала.

— Но то не си е отишло. Поне засега. Затова съм дошъл.

Михаела не откъсваше поглед от него.

— Вие бяхте ли скъсали с Дейвид, когато…? — И понеже не знаеше как да го каже, просто размърда длани напред-назад.

— Не се притеснявайте — изпъна гръбнака си Михаела. — Хората му викат „порно отмъщение“. И е завладяло интернета.

— Нямам това предвид — обясни непознатият. — Интересува ме вашето взаимоотношение, преди той да качи този клип онлайн.

— И знаете ли колко народ го е видял?

— Знам.

— Всичките ми приятелки. Пациентите ми. Учителите ми. Целият болничен персонал. Родителите ми…

— Знам — прекъсна я кротко непознатият. — Бяхте ли вече скъсали с Дейвид?

— Бяхме се скарали жестоко.

— Това не отговаря на въпроса ми.

— Не ви разбирам…

— Бяхте ли скъсали преди качването на видеото?

— Има ли значение вече…?

— Моля да ми отговорите — настоя непознатият.

— Нямам представа — сви рамене Михаела.

— Но вие не бяхте престанали да го обичате. И затова така болезнено го изживяхте.

— Не — каза тя. — Заболя ме, понеже не очаквах такава мерзост. Заболя ме от това, че човекът, с когото ходех, беше качил видео, на което се любим, в сайт за порно отмъщения… — Млъкна за миг. — Представяте ли си само? Скарваме се, при което той реагира именно по такъв начин?

— Но той твърдеше, че го е качил някой друг, нали?

— Че как иначе? Стискаше ли му…

— Казал ви е самата истина.

Изобщо не бяха сами. Мъж се качи в един от асансьорите. Две жени минаха забързано към изхода. Портиерът седеше зад бюрото си. И въпреки присъствието им двамата сякаш разговаряха насаме.

— Какво искате да кажете? — попита тя с глух далечен глас.

— Не Дейвид Торнтън е качил записа в интернет.

— Вие да не сте му приятел?

— През живота си не съм разговарял с него.

— Да не сте тогава човекът, който е качил видеото?

— Естествено, че не съм.

— Тогава по какво съдите…?

— По IP адреса.

— Как така?

Непознатият пристъпи крачка напред.

— На сайта е обявено, че IP адресите на потребителите им остават анонимни, което не позволява на човек да установи и да съди онзи, който е качил даден запис.

— Но вие сте го установили?

— Да.

— Как?

— Хората си мислят, че щом някой сайт се самообявява за анонимен, значи наистина е такъв. Но това и по дефиниция си е чиста лъжа. Зад всеки таен интернет сайт стои жив човек, който следи всяко почукване по клавиатурата. Което ще рече, че нищо не може да е нито тайно, нито анонимно.

Мълчание.

Работата беше почти опечена. Непознатият трябваше да прояви само още мъничко търпение. Мълчеше и наблюдаваше издайническото потреперване на устните й.

— И чий се оказа IP адресът?

— Струва ми се, вече сама се досещате.

Лицето й се разкриви от болка. Тя затвори очи.

— Маркъс ли?

Непознатият не й отговори нито с „да,“ нито с „не“. Нямаше нужда.

— Те двамата са били много близки приятели, доколкото знам.

— Копелето мръсно…

— Дори са живеели в обща стая в общежитието. Не съм запознат с подробностите. Но като сте се скарали с Дейвид, Маркъс решил да се възползва от създалата се ситуация. — Непознатият извади от джоба си плик. — Ето ви доказателствата.

— Не ща да ги виждам — възпря го с длан Михаела.

Непознатият кимна и прибра плика.

— Защо ми съобщавате всичко това? — попита го.

— Това ни е работата.

— Сватбата е след четири дни. Кажете ми, какво да направя? — погледна го пак в очите тя.

— Това вече не мога да ви кажа.

— Ама, разбира се — процеди тя горчиво. — Вашата работа е да разкъсате нечий живот и да извадите всичко на показ. А пък дали срезът след това ще зарасте, изобщо не ви засяга.

Непознатият мълчеше.

— Но сигурно имате нещо наум. Например че сега ще се върна при Дейвид, нали? Да му кажа, че съм разбрала истината и да му се извиня? След което? Той ще ме прегърне и ще заживеем щастливо цял живот? Така ли си представяте вие нещата? Как лично вие ще се превърнете в героя на нашата любов?

В интерес на истината, на непознатия подобна мисъл вече му беше минала през главата, макар и без ролята на героя. Но той в действителност се беше надявал именно на подобен завършек: да поправи неправдата, да възстанови душевното й равновесие, да я върне към първоначалния й път в живота.

— Но точно тук се корени и целият проблем, господин разкривателю на тайни — пристъпи към него Михаела. — Още докато ходех с Дейвид, се бях влюбила в Маркъс. Представяте ли си каква ирония! Изобщо не се е налагало Маркъс да постъпва по този начин. Така или иначе, съдбата щеше да ни тласне един към друг. Не съм сигурна, но силно подозирам, че Маркъс сега се укорява за стореното. Гризе го чувството за вина. И предполагам, че тъкмо то го кара да е толкова мил и внимателен с мен.

— Това обаче не е повод да си мил с някого.

— Охо! И житейски съвети ли взехте да ми пробутвате? — сряза го тя. — А давате ли си сметка каква алтернатива ми предлагате всъщност? Или да разбия окончателно живота си, или да живея завинаги с една лъжа.

— Вие все пак сте още млада и привлекателна…

— Но съм все още и влюбена. В Маркъс.

— Дори и сега? След като знаете на какви мерзости е способен?

— Какво ли не правят хората в името на любовта.

Гласът й беше омекнал, станал примиренчески. Тя се извърна и натисна копчето на асансьора, после го попита:

— Смятате ли да разправите всичко това и на други хора?

— Не.

— Лека нощ.

— Тоест, вие не се отказвате от намерението си да се омъжите за него?

Вратата на асансьора се отвори. Михаела влезе и се извъртя да застане лице в лице с непознатия.

— Вашето не беше разкриване на тайна, а създаването на такава.