Харлан Коубън
Непознатият (16)

Шестнайсета глава

Адам си представяше кмета Гъшеровски с вид на дебел политик, яхнал доволно влака на корупцията — с провиснали меса, червендалест, отработена усмивка и, евентуално, пръстен на кутрето, — и в конкретния случай очакванията му не бяха опровергани. Което не попречи на Адам да се запита дали Гъшеровски открай време е приличал на подкупен политик, или ДНК-то му е придобило тези качества в хода на дългогодишната му „служба“.

Трима от четиримата негови предшественици в кметството на Касълтън бяха разследвани от федералната прокуратура. Самият Рик Гъшеровски беше служил в екипа на двама от тях, а през мандата на третия беше градски съветник. Адам нямаше навика да съди за хората по външността им, че дори и по миналото им, но когато ставаше дума за корупция в малък град в щата Ню Джързи — там, където имаше дим, обикновено имаше и клада, бумтяща със силата на свръхнова.

Докато Адам пристигне, малцината участници в градското събрание бяха почнали да се разотиват. Средната им възраст беше накъм осемдесет и пет, но това донякъде можеше да се дължи на мястото, в което се провеждаше събранието — в чисто новото „Луксозно селище Пайнклиф“ — несъмнен евфемизъм за „старчески дом“.

Кметът Гъшеровски посрещна Адам с усмивка, достойна за Гай Смайли — идеалната комбинация от водещ на телевизионно шоу и мъпет.

— Страшно се радвам да се запознаем, Адам! — стисна кметът десницата на посетителя със задължителния прекомерен ентусиазъм и леко го придърпа към себе си — жест, който, според политиците, карал човека насреща да се почувства ако не малоценен, то поне задължен. — Нали не възразяваш да си говорим на „ти“?

— Нищо против, господин кмете.

— Е, няма да се разберем така. Ще ми викаш „Гъш“.

Гъш? Адам силно се съмняваше, че ще използва това съкратено обръщение.

— Какво ще кажеш за това наше „селище,“ а? Разкош и половина, нали?

Лично Адам имаше усещането, че е попаднал в конферентната зала на някой от хотелите от веригата „Кортярд–Мариот“, тоест — чиста, еднотипна и безлична. Затова само кимна неангажирано.

— Ела да те поразведа, Адам — поведе го кметът по коридор с горскозелени стени. — Великолепие, а? И цялото оборудване е последна дума на техниката.

— Което ще рече? — попита Адам.

— Моля?

— Какво значи „последна дума“? В какъв смисъл е „последна дума на техниката“?

Кметът потърка брадичка да му покаже, че обмисля дълбоко отговора си.

— Ами, като начало, всички телевизори тук са с плосък екран.

— Каквито са телевизорите в почти всеки американски дом.

— И интернет има.

— Интернет има и в почти всеки дом, да не говорим за всички кафенета, библиотеки и закусвални „Макдоналдс“.

Гъш — Адам май почваше да свиква с името — парира репликата с нова усмивка.

— Ела да ти покажа един от луксозните ни апартаменти.

Извади ключ, отключи врата и я отвори със замаха на манекенка, асистираща в „Това е цената“, каза си Адам, който мисловно беше все още на вълна „телевизионни водещи“.

— Е, какво ще кажеш? — попита Гъш.

— Прилича ми на „Кортярд–Мариот“.

Усмивката на Гъш започна да потреперва.

— Но е чисто нов и последна дума… — преглътна останалата част и само допълни: — Модерен.

— Няма значение — отговори Адам. — Ако ще да е и като „Риц Карлтън“. Моят клиент отказва да се мести.

Гъш кимна с безкрайно съчувствие.

— Разбирам го. Наистина му влизам в положението. Всеки човек държи на спомените си, нали така? Лошото обаче е, че понякога спомените ни теглят назад. Карат ни да живеем в миналото, а не в настоящето.

Адам го гледаше право в очите.

— А като членове на местната общност, понякога се налага да мислим в по-широк план, а не само за себе си. Ти ходил ли си у Рински?

— Да.

— Пълна скръб — рече Гъш. — Нищо лошо не искам да кажа всъщност. И аз израснах в същия квартал. Говоря ти като човек, издигнал се именно от същите онези улици.

Адам чакаше да чуе клишето „без ничия помощ“. И с разочарование установи, че ще му бъде спестено.

— Пред нас се открива възможност да постигнем действителен напредък, Адам. Да се очистим от градската престъпност и да докараме слънцето да огрее и над най-занемарената част от нашия град. Става дума за нови жилища. За истински културен център. За ресторанти. Качествени магазини. Действителни работни места.

— Запознат съм с плановете — каза Адам.

— Не можеш да отречеш, че са напредничави, нали?

— Все ми е едно.

— Е, как така?

— Моята задача е да представлявам Рински. Вълнуват ме единствено неговите интереси. Пет пари не давам за печалбите на магазини от рода на „Олд Нейви“ или „Хоум Депо“.

— Не си прав, Адам. И двамата знаем прекрасно, че от изпълнението на този проект общността ни само ще спечели.

— Не го знаем и двамата — отговори Адам. — А и аз не представлявам общността, а семейство Рински.

— Бъди честен все пак. Огледай се. Те ще са много по-щастливи, ако живеят тук.

— Съмнявам се, но да приемем, че е възможно. В Съединените щати обаче не правителството решава кое носи щастие на човека. Не се полага на правителството да нареди, че онези, които цял живот са се трудили да закупят своя дом и да отгледат в него децата си, ще са по-щастливи, ако се преместят другаде.

Усмивката бавно се завърна върху лицето на Гъш.

— Ще ми позволиш ли, по изключение, да бъда съвсем прям, Адам?

— Защо, досега не беше ли?

— Колко?

Адам събра дланите на двете си ръце в „палатка“ и се престори, доколкото можа, на злодей от филмите.

— Един милиард долара.

— Сериозно те питам. Не че не мога да седна да се пазаря с теб така, както иска предприемачът — да увеличавам сумата с по десет хиляди долара. Но дай да не си губим взаимно времето. Упълномощен съм да вдигна офертата с още петдесет хиляди долара.

— Аз пък съм упълномощен да ти кажа „не“.

— Излишно се инатиш.

Адам не си направи труда да му отговори.

— Известно ти е, че съдът вече одобри нашия иск по делото за отчуждаването, нали?

— Знам.

— И че предишният адвокат на Рински загуби в касационния съд. Затова се и отказаха от него.

— И това знам.

— Е, сега вече не ми оставяш избор — засмя се Гъш.

— Напротив — каза Адам. — Ти нали не си на заплата към предприемача, Гъш? Нали представляваш народа? Кажи му да си построи мола така, че да заобиколи къщата на Рински. Да промени плановете. И друг път е правено.

— Не — отвърна Гъш, вече съвсем без усмивка. — Няма такъв вариант.

— Тоест, ще ги изхвърлиш принудително, така ли?

— Законът е на моя страна. А като имам предвид и позицията, която заемате — Гъш се наклони достатъчно, че Адам да усети и ментоловия му дъх на тик-так, — ще го направя с най-голямо удоволствие.

Адам отстъпи крачка и кимна.

— Така си и знаех.

— Значи, си готов да се вслушаш в разумно предложение?

— Стига да го чуя. — Адам махна вяло с ръка и се извърна да си върви. — Лека нощ, Гъш. Скоро пак ще си поговорим.