Харлан Коубън
Непознатият (15)

Петнайсета глава

Адам седеше в офиса и премисляше всичко онова, което за хиляден път му се въртеше из главата до мига, в който му се яви един съвсем елементарен въпрос: „Ако Корийн в действителност е решила да избяга от живота, къде би отишла?“.

А най-честният му отговор гласеше: „Не знам“.

С Корийн бяха толкова сплотени, че умът му не допускаше подобна мисъл — тя да зареже и него, и семейството си. Няма начин Корийн да няма приятелки, на които да се опре. Бивши нейни състудентки, да речем. Плюс няколко роднини. Но в никакъв случай не можеше да си я представи как им се доверява или отсяда у тях точно при сегашните обстоятелства. Просто не виждаше човек, с когото тя да е била толкова гъста през годините, освен… освен със самия него, реално погледнато.

Така че най-вероятно Корийн е сама. И е отседнала в хотел. Но независимо от всичко друго — и точно тук беше ключът към загадката, — независимо от действията, които може да предприеме, на нея ще са й необходими средства, тоест — кредитна карта или кеш. А това ще рече, че все накъде трябва да съществуват задължения по картата й или сведения за теглене на пари от банкомат.

Издири ги, щом толкова знаеш, бе глупако.

С Корийн имаха две общи сметки — едната за дебитната им карта, втората — кредитна „Виза“. И тъй като Корийн не я биваше много по финансите, според домашното разделение на труда тази длъжност се беше паднала на Адам. Така че съответните потребителски имена и пароли му бяха известни.

Или казано по-просто — нищо не му пречеше да провери банковите извлечения за плащания с картите и за теглени суми.

Адам посвети следващите двайсет минути на двете сметки. Започна търсенето отзад напред — днешни и вчерашни операции. Такива обаче липсваха. Върна се още няколко дни назад не за друго, а за да се увери, че няма необичайни дейности по сметките. Корийн поначало не обичаше да носи в себе си пари в брой и намираше плащането с кредитни карти и за улеснение, и за полезно, тъй като при всяка покупка им се трупаха бонус точки, на които се радваше.

Сметката отразяваше целия й финансов — добре де, потребителски — живот, но не съдържаше нищо ново или изненадващо: супермаркет „А&Р“, „Старбъкс“, специализирания за лакрос екипировка „Лакс Шоп“. Обяд в „Баумгарт“ и храна за вкъщи от „Хо-Х-Кус-Суши“. Извършваните от банката ежемесечни плащания за фитнеса и някаква покупка от „Банана Рипъблик“. Най-нормално ежедневие. Горе-долу по едно задължение на ден.

Но нищо от днес. Нито от вчера.

Как да разбира това бездействие?

Първо: Корийн може да не е много в час с банковите операции, но не е и тъпа. Сигурно се е досетила, че човек може да я открие и да проследи движението й по банковата сметка.

И в такъв случай какво? Ще прибегне до разплащания в брой.

Така че следва да провери и тегленията от банкомати. Последното обаче, на стойност $200, беше извършила преди цели две седмици.

Колко дълго може човек да се крие с такава сума?

Не особено дълго. И той пак заразсъждава.

Ако е отишла някъде по-надалеч с колата, трябва да е заредила попътно. Колко пари ще са й останали след това? Липсваха каквито и да било признаци, че се е канела да бяга. А и надали изобщо е очаквала той да я подбере по повод фалшивата й бременност или посещението на непознатия…

Ами ако не е прав?

Чакай! Възможно ли е Корийн да е очаквала това все някой ден да се случи и да е кътала пари за тази цел? Запрехвърля наум събитията. Беше ли се изненадала, когато той й постави ребром въпросите си? Или по-скоро имаше вид на… изловена?

Дали не е допускала, че рано или късно ще бъде разкрита?

Това вече нямаше как да го знае. Сега, като се замислеше, му ставаше пределно ясно, че нищо не е знаел с поне известна доза сигурност. В есемеса си Корийн му съобщаваше — по-скоро го молеше на езика на есемесите с нейното „ИЗТРАЙ НЯКОЛКО ДНИ. МОЛЯ ТЕ“ — да я остави известно време на спокойствие. Дали пък това няма да е най-разумното? Да й даде възможност да се успокои, да свърши онова, което е тръгнала да прави, а той в това време да прояви търпение и да чака? Нима не го молеше точно за това в онзи неин есемес?

Кое обаче му гарантира, че след като е напуснала училището, Корийн не е била сполетяна от някаква ужасна съдба? Възможно ли е самата тя да познава непознатия? Колко му е да е отишла право при него, да му е вдигнала скандал, а той да се е вбесил, да я е отвлякъл и кой знае какво да й е сторил? Само дето непознатият не беше оставил у него впечатлението, че е от този тип хора. А есемесите й обявяваха недвусмислено, че има нужда от спокойствие поне за няколко дни. Какво обаче пречеше да ги е изпратил друг? Мислите се вихреха из главата му и не му даваха мира.

Може и убиецът й да ги е пратил?

Взел й е телефона, след като я е убил, и…

Опаа, ти съвсем се увлече. Карай малко по-спокойно, ако обичаш.

Усещаше вече и физически как сърцето се блъска в гърдите му. Сега, като му се загнезди тази мисъл в главата — поправка: тя отпреди си му беше в главата, само дето сега я формулира словесно, — страхът отказваше да излезе оттам, ами се беше настанил като нахален роднина, който нямаше намерение да си тръгва. Прегледа отново получените от нея съобщения:

По-добре известно време да не се виждаме. Грижи се за децата. Не ме търси. Всичко ще е наред.

И след това:

Изтрай няколко дни. Моля те.

Нещо в този текст му звучеше фалшиво, само че не можеше да определи кое. Ами ако Корийн наистина я грози някаква опасност? Пак се запита дали да не уведоми полицията. Нали и на Кристин Хой първият въпрос беше именно този — дали е съобщил, че жена му е изчезнала. С тази разлика, че не е изчезнала. Нали му прати есемес. Освен ако го е пратил друг от нейно име.

Започна да му се вие свят.

Добре, ще се обади в полицията. И какво? Това е работа за градската полиция. И какво точно ще им обясни? Нали и те, щом видят есемесите, ще му кажат, че е най-добре да изчака? Да не говорим, че в малък град като техния полицаите моментално щяха да се разприказват. Така или иначе, с повечето ченгета се познаваше. Оплакването му най-вероятно щеше да приеме шефът им в Сидърфийлд Лен Гилман, чийто син учеше в един клас с Райън. И клюката за Корийн щеше моментално да се разпространи със скоростта на… ами със скоростта на клюка. Лично той можеше и пет пари да не дава за това, но на Корийн щеше да й се отрази много зле. Все пак това беше нейният роден град, в който се беше завърнала с цената на огромни усилия.

— Здрасти, брат ми.

В офиса влезе с нахиленото си брадато лице Анди Грибъл. Не беше свалил черните си очила — не толкова за да се прави на пич, колкото да скрие кръвясалите си очи: или беше снощен, или се беше „надъхал“ с някоя билка.

— Здрасти — отвърна Адам. — Как мина купонът?

— Яко забихме. Направо утрепахме народа.

Адам му се отблагодари наум за непредвидената почивка и се облегна на стола.

— С какво открихте?

— С „Dust in the Wind“ на „Канзас“.

— Хм.

— Що?

— Започнахте с бавна балада?

— Да, обаче се получи много гот. Тъмен бар, слабо осветление, атмосфера изобщо, а ние минахме без пауза към „Paradise by the Dash-board Light“ и отвяхме покрива.

— Мийт Лоуф — кимна одобрително Адам. — Хубаво.

— Само това ли?

— Чакай първо да те питам: откога имате и певица?

— Нямаме.

— Ама нали „Paradise“ е за дует, мъжки и женски глас.

— Знам.

— При това доста напорист — не отстъпваше Адам. — Тя все го пита „Нали няма да спреш да ме обичаш“, а той само я увещава „Дай да лягаме, пък утре ще видим“.

— Знам.

— И как се оправяте без женския глас?

— Аз пея и двете роли — обяви Грибъл.

Адам се облещи и се напъна да си го представи.

— Ти пееш мъжко-женски дует?

— Винаги.

— Е, такова изпълнение наистина заслужава да се чуе.

— Щото не си ме чул в „Don’t Go Breaking My Heart“. Правя Елтън Джон, а в следващата секунда съм вече Кики Ди. И публиката се просълзява. Та като стана дума…

— Какво?

— Вие двамата с Корийн имате нужда да поизлезете някъде, да се поразсеете. Поне ти де. Ако тия торби под очите ти пораснат още малко, по самолетите ще те карат да плащаш за свръхбагаж.

— Няма връзка — намръщи се Адам.

— Абе за майтап става.

— Готови ли сме утре за Майк и Юнис Рински?

— Точно затова дойдох.

— Проблем?

— Не, но кметът Гъш-незнамкойси-ски иска да те види във връзка с отчуждаването на Рински. Тая вечер в седем има някакво събрание с граждани и те кани да наминеш и ти. Вече ти пратих като текст адреса, където ще се проведе.

Адам провери телефона си.

— Добре, ще отида. Няма да е зле да чуем и неговото становище.

— Ще предам на хората му. Лека нощ, приятелю.

Адам погледна часовника си и с изненада установи, че е станало шест.

— Лека ти нощ.

— Звънни да ми потвърдиш за утре.

— Обезателно.

Грибъл си тръгна и остави Адам насаме с мислите му. Адам се заслуша за миг в шумовете около себе си. Офисът постепенно замираше за идващата нощ. Добре. Да се върнем малко назад. И да доогледаме станалото дотук, да видим какво знаем със сигурност.

Първо, ясно е, че вчера Корийн е отишла в училището. Второ, някъде около обяд Кристин я е видяла да излиза с колата от училищния паркинг. Трето… хубаво, няма трето, обаче…

Пътни такси.

Ако Корийн е изляза извън града, все някъде трябва да е плащала пътна такса. И тъй като училището й е близо до будките към магистралата „Голдън Стейт Паркуей“, минаването й оттам би следвало да е отразено в сметката по абонамента й „ИзиПас“. Ами ако се е сетила да прибере предварително картата „ИзиПас“, преди да мине през будките? Надали. Такава карта човек слага на сенника и забравя, че я има. Макар лично на него и обратното да му се беше случвало — минавал беше по коридора за притежатели на „ИзиПас“ по навик с взета под наем кола, без да носи картата в себе си.

Нищо не пречи да погледне.

С помощта на търсачката гугъл намери сайта на „ИзиПас“, но там му поискаха и номер на сметката, и парола. Не ги знаеше, за пръв път влизаше в сайта им дори, но сто на сто щеше да ги открие по фактурите у дома си. Така или иначе, беше станало време да се прибира.

Грабна си сакото и забърза към колата. И щом излезе на междущатска магистрала 80, мобилният му телефон иззвъня. Търсеше го Томас.

— Къде е мама?

Не знаеше как точно да отговори, но реши, че сега не е време за подробни откровения.

— Замина.

— Къде?

— После ще ти кажа.

— Ще си дойдеш ли за вечеря?

— Прибирам се в момента. Бъди така добър да извадиш от фризера хамбургери. Ще ги метна на скарата веднага щом се прибера.

— Уф, хич не ги обичам тия хамбургери.

— Съжалявам. До половин час ще съм си у дома.

Започна да прескача от една радиостанция на друга в желанието си да попадне на несъществуващата идеална песен, която, ако парафразираше Стиви Никс, щеше хем да му е „до болка позната“, хем да не му е омръзнала от непрестанно пускане в ефир. Но колкото пъти попаднеше на такава рядка песен, отговаряща на тези му критерии, тя вече беше стигнала до последния си куплет и търсенето започваше отначало.

Още от улицата забеляза, че на алеята към гаража им е паркирана колата на семейство Еванс. Адам спря до нея в момента, в който от додж дюрангото слизаше Трип Еванс. Здрависаха се и си размениха потупвания по гърбовете. И двамата бяха в работни костюми с разхлабени вратовръзки. Изведнъж му се стори, че цяла вечност е изминала, откакто преди три дни подбираха отборите по лакрос в залата на Американския легион.

— Здравей, Адам.

— Здрасти, Трип.

— Извинявай, че ти се натрисам така, без да съм ти се обадил.

— Няма нищо. Какво те носи насам?

Трип беше едър мъж с огромни лапи — от онзи вид мъже, които се чувстват неловко в костюм. Или раменете го стягат, или единият ръкав му е по-дълъг от другия, но в крайна сметка все се подръпва, все оправя нещо и му личи, че няма търпение да съблече това проклето нещо. Такива като него Адам беше срещал многократно. По някое време някой ги е наврял в костюма като в усмирителна риза и сега просто не могат да се измъкнат от него.

— Щеше ми се да разменя една-две приказки с Корийн — каза Трип.

Адам мълчеше и се надяваше лицето му да е безизразно.

— Пратих й няколко есемеса — разправяше Трип, — но тя… такова… не ми отговаря. Минавах насам и реших да се отбия.

— Мога ли да знам за какво става дума?

— Нищо особено всъщност — отвърна Трип с очебийно пресилено спокойствие. — За лакроса трябваше да я питам нещо…

Адам може би си въобразяваше. Или поради изживяното напоследък напрежение беше почнал леко да откача. Но не го напускаше усещането, че между него и събеседника му се заражда някакво напрежение.

— И какво по-точно за лакроса? — попита.

— Ами снощи имахме заседание на съвета. А Корийн не се яви. Което не е в нейния стил, ако мога така да се изразя. Просто исках да й кажа за какво говорихме. — Погледна към къщата, сякаш очакваше тя всеки момент да се покаже. — Но не е спешно.

— Тя не си е у дома — каза Адам.

— Хубаво. Предай й само, че съм наминал. — Трип се обърна и погледна Адам право в очите. Напрежението помежду им като да нарасна. — Ти как си?

— Добре съм — отвърна Адам. — Всичко ми е наред.

— Да пием по някоя бира тия дни.

— Нищо против.

Трип отвори вратата на колата си.

— Адам?

— Кажи.

— Честно да си говорим, струваш ми се нещо изнервен.

— Трип?

— Кажи.

— И аз да ти отвърна на откровеността. И ти ми изглеждаш изнервен.

Трип се напъна да премине към шеговит тон.

— А, дребни ядове.

— Знам. И преди каза същото. Не се обиждай, ама хич не ти вярвам.

— Честно ти казвам — за лакроса трябваше да си поговорим. Все още смятам, че е нещо незначително, но засега не мога да навлизам в подробности.

— Защо?

— Отнася се до съвета. Поверителна информация.

— Сериозно ли говориш?

Май наистина беше сериозно. Адам усети, че Трип няма да отстъпи дори на педя, но пък ако наистина не го заблуждаваше, каква връзка можеше да има съветът по лакрос със струпалите се върху главата му събития?

Трип Еванс се намести на шофьорската седалка.

— Предай на Корийн да ми се обади по възможност. Лека нощ, Адам.