Харлан Коубън
Непознатият (14)

Четиринайсета глава

Непознатият беше дал на Хайди линк за „FindYour SugarBaby.com“, а така също потребителското име и паролата на дъщеря й. Със свито сърце Хайди се логна от името на Кимбърли и получи потвърждение на всичко, което беше научила от непознатия.

Той обаче не й беше свел до знанието тези факти само защото беше добър (или безсърдечен) човек. Беше й поискал и пари. Десет хилки. Ако не му платяла до три дни, новината за „хобито“ на Кимбърли щяла да гръмне в интернет пространството.

Хайди излезе от сайта и седна на дивана. Посегна да си сипе чаша вино, но в крайна сметка се отказа. Затова пък се нарева дълго и хубаво. А когато спря, отиде в банята, наплиска си лицето и пак приседна на дивана.

Окей, рече си, какво се очаква сега от мен? Първото й решение май се оказа най-простото: нито дума на Марти. Не обичаше да има тайни от мъжа си, но и не се измъчваше особено от обратния вариант. Ами то навсякъде в живота е така, нали? Марти ще изтрещи тотално, ако научи какво прави дъщеричката му, вместо да следва в нюйоркския университет, където са я пратили. Беше в характера му да реагира прекомерно и Хайди нямаше никак да се учуди, ако рипнеше в колата, отцепеше за Манхатън и довлечеше рожбата им за косите обратно у дома.

Не му трябва на Марти да знае истината. Не че и на самата нея й трябва, ама какво да се прави?

Проклети да са тия двамата непознати.

Още докато учеше в гимназията, Кимбърли се беше напила на някакво парти у един от съучениците й. И покрай алкохола се беше поотпуснала в ласките с някакво момче, както обикновено стават тия работи. Не стигнала докрай. Но все пак прекалила. А друга майка, водеща се за „доброжелателна клюкарка“, да вземе да подочуе как нейната дъщеря обсъжда случая. Обадила се беше на Хайди с думите „Адски неприятно ми е да ти го съобщя, но разчитам и ти да ми се обадиш, ако на мен ми се случи същото“.

Разправила беше най-подробно станалото на Хайди. А Хайди си нямаше друга работа, та взе, че сподели с Марти. Той, естествено, пак реагира прекомерно. И оттогава взаимоотношенията му с дъщерята се бяха доста влошили. А какво ли щеше да стане, ако тая любопитна сврака не й се беше обадила? И какво беше постигнала в крайна сметка с обаждането си? Поставила беше дъщеря й в изключително неудобно положение. Объркала беше отношенията между баща и дъщеря. И в резултат на всичко това беше подтикнала Кимбърли да замине да следва толкова далеч от дома си. Да не говорим, че именно тъпото обаждане на въпросната тъпа сврака вероятно беше насочило самата Кимбърли, а сега и Хайди към този ужасен уеб сайт и беше предопределило отвратителните взаимоотношения, които дъщеря й сега поддържаше с трима различни мъже.

Колкото и да не й се щеше на Хайди да повярва, доказателствата се съдържаха тъкмо в „тайните“ послания, които младата й дъщеря си разменяше с тези по-възрастни от нея мъже. Колкото и да гримираше реалностите, нямаше как да заобиколи факта, че собствената й дъщеря се изявява като стопроцентова проститутка.

Пак й се дорева. Нищо не й се искаше да предприема, а само да забрави всичко онова, което беше чула от онези двама преспокойни непознати. Само че сега вече нямаше избор. Наврели й бяха тайната в лицето. И нямаше как да върне коня в обора, дето имаше една друга поговорка. Изправила се беше пред онзи съществуващ открай време пред всеки родител парадокс: хем й се иска да знае, хем не й стиска.

Обади се на клетъчния телефон на дъщеря си. Кимбърли прие разговора задъхана от радост:

— Здравей, мамо.

— Как си, обич?

— Какво има? Много особено ми звучиш?

В началото Кимбърли отричаше всичко. После се опита да изкара действията си абсолютно невинни. Което също можеше да се очаква. След това възприе предизвикателен тон и обвини майка си, че като е хакнала акаунта й, била проявила пълно неуважение към личните й права. И това не беше изненадващ ход.

Колкото и да й се късаше сърцето и да я раздираше болката, Хайди съумяваше да запази равен тон. Разправи на Кимбърли за непознатия. Изреди онова, което й бяха казали, и го допълни със собствените си впечатления от сайта. Търпеливо и спокойно — поне на външен вид.

Разговорът се проточи, макар и на двете да им беше ясно къде ще свърши. Навряна в ъгъла и изживяваща полека първоначалния шок, Кимбърли започна по някое време да си признава всичко. Най-вече това, че изпитвала остра нужда от пари.

— Нямаш си представа колко скъп е тукашният живот.

За сайта чула от своя колежка. Убеждавали я, че няма да й се налага да прави каквото и да било с тези мъже. Те просто търсели млади момичета за компания. Като чу това, Хайди насмалко да избухне в смях. Отдавна й беше ясно, а и на Кимбърли много бързо й се беше изяснило, че мъжете поначало не търсят само компания. Това се казвало само за уловка, колкото да те прилъжат да почнеш.

Цели два часа разговаря Хайди с Кимбърли. Накрая Кимбърли поиска от майка си съвет какво да прави оттук нататък.

— Прекъсни всякакви връзки с тях. Още от днес. От този момент.

Кимбърли й обеща, че ще я послуша. Следващият й въпрос беше какво ще стане по-нататък със следването й. Хайди обеща да си вземе отпуск и да се пренесе за известно време при нея в Ню Йорк. Кимбърли се запъна:

— Остават само две седмици до края на семестъра. Дай да изчакаме дотогава поне.

Идеята й никак не се понрави на Хайди. В крайна сметка се договориха да се чуят пак на другата сутрин. Преди да прекрати разговора, Кимбърли рече:

— Мамо?

— Слушам те.

— Моля ти се, не казвай на татко.

Хайди точно това и възнамеряваше, но не сподели намеренията си с Кимбърли. И не каза нищо на Марти, след като той се прибра. Марти излезе на двора и метна няколко хамбургера на барбекюто. Хайди им сипа по едно. Той й разправи как му е минал денят. Тя му описа своя. Но тайната си оставаше там — на някогашния стол на Кимбърли пред кухненската маса: без да вдига шум, но и без да се махне.

На другата сутрин, след като Марти замина на работа, някой почука на вратата.

— Кой е?

— Мисис Дан? Аз съм детектив Джон Кунц от нюйоркското полицейско управление. Ще ми отделите ли малко време…

Хайди отвори със замах и само дето не припадна в нозете на посетителя.

— Божичко, дъщеря ми…?

— А, нищо й няма, госпожо — изрече забързано Кунц и я прихвана с две ръце да не се свлече на пода. — Ох, ама и аз съм един несъобразителен. Трябваше с това да започна. Представям си какво ви е минало през ум: дъщерята следва в Ню Йорк, на вратата ви нюйоркски полицай… — И Кунц завъртя самоукоризнено глава. — И аз имам деца. Напълно ви разбирам. Но не се притеснявайте. Нищо не се е случило с Кимбърли. Поне доколкото се отнася до здравето й. Макар че са налице някои други фактори…

— Какви фактори?

Кунц се усмихна. Много редки зъби имаше този човек. Да не говорим за начина, по който беше зализал няколкото си редки косми да закриват плешивината му, та на човек му идеше да грабне ножицата и да ги клъцне. Видя й се накъм четирийсет и пет-шест години, с шкембенце, прегърбени рамене и хлътнали очи като на човек, който или не се храни добре, или не си доспива.

— Мога ли да вляза за малко?

И вдигна значката си пред очите й. С любителския си поглед Хайди прецени, че е истинска.

— За какво става дума?

— Предполагам, че вече имате известна представа — каза Кунц и кимна към вратата. — Ще разрешите ли?

— Нямам — направи му път Хайди.

— Нямате кое?

— Представа за какво става дума.

Кунц влезе и се огледа така, сякаш се канеше да купува имота. Приглади няколко от зализаните напряко косми, започнали да стърчат от статичното електричество.

— Доколкото знам, снощи сте разговаряли с дъщеря ви. Така ли е?

Хайди не беше уверена какъв отговор се очаква да даде. Няма значение. Кунц дори не я изчака да каже нещо, ами продължи по същество:

— Имаме сведения, че дъщеря ви е замесена в дейност, която може да се окаже незаконна.

— Това пък какво значи?

Той седна на дивана. Тя се настани насреща му на стола.

— Мога ли да ви помоля за нещо, мисис Дан?

— Кажете.

— Молбата ми е дребна, но съм сигурен, че ще опрости диалога в полза на всички замесени страни. Дайте да не се преструваме повече, искате ли? Няма смисъл да си губим взаимно времето. Дъщеря ви Кимбърли участва в онлайн проституция.

Хайди седеше като истукана.

— Мисис Дан?

— По-добре ще е да си вървите.

— Единствената ми цел е да ви помогна.

— На мен ми звучи по-скоро като отправяне на обвинение. И мисля, че ще е най-добре да се обадя на адвокат.

Кунц отново притисна щръкналите косми.

— Погрешно ме разбирате.

— В смисъл?

— Нас изобщо не ни интересува какво е правила и какво не е правила дъщеря ви. Нейното е дребно прегрешение, а освен това, да ви призная, при всички тези сделки онлайн границата между деловите взаимоотношения и проституцията почти се губи. Ако не се е изгубила много по-рано, имам предвид. Ние обаче нямаме никакво намерение да притесняваме нито вас, нито вашата дъщеря.

— Какво искате в такъв случай? — попита Хайди.

— Да ни сътрудничите. Нищо повече. Ако вие двете с Кимбърли се съгласите да ни сътрудничите, не виждам защо ние да не можем да забравим за нейната роля.

— Нейната роля в кое?

— Дайте да не избързваме — възпря я Кунц и извади от джоба си малък бележник. След него на бял свят се появи и едно от ония моливчета, с които играчите на голф записват резултатите си. Облиза върха на молива и пак насочи вниманието си към Хайди. — Първо на първо, откъде вие самата научихте за участието на дъщеря ви в този уеб сайт за шугър бейбита?

— Какво значение има?

— Най-обичаен въпрос — сви рамене Кунц.

Хайди замълча. Изтръпването, което беше почнала да усеща на тила си, се засилваше.

— Мисис Дан?

— Аз все пак мисля да се обадя на адвокат.

— Ох — изпъшка тихо Кунц и направи физиономията на учител, който неочаквано се е разочаровал от най-добрия си ученик. — Това означава, че дъщеря ви ни е подвела. Което ще направи много лошо впечатление, най-честно ви говоря.

Хайди усети, че той се надява тя да захапе. А мълчанието помежду им натежа дотам, че чак затрудни дишането й. Като видя, че няма повече да издържи, Хайди се реши да попита:

— Кое ви кара да мислите, че дъщеря ми ви е подвела?

— Съвсем просто е. Кимбърли ни каза, че сте научили за този сайт по един съвсем законен начин. Двама души — мъж и жена — са ви спрели на излизане от ресторанта и са ви обяснили за какво става дума. Но ако приемем, че това е истината, не разбирам защо отказвате да ни го потвърдите. Дотук няма абсолютно нищо незаконно.

На Хайди й се зави свят.

— Нищо не разбирам. С каква цел сте дошли всъщност?

— Въпросът ви е напълно справедлив — въздъхна Кунц и се намести на дивана. — Чували ли сте за отдела по киберпрестъпност?

— Предполагам, че се занимава с престъпленията по интернет.

— Точно така. Работя в ОКП — което е съкратено от Отдел по киберпрестъпността и се явява сравнително ново подразделение към управлението на нюйоркската полиция. Задачата ни е да ловим престъпниците, които използват интернет за незаконни цели, от рода на хакерите, скамърите и тям подобни. Подозираме, че лицето, съответно лицата, които са ви заговорили пред онзи ресторант, са част от престъпен синдикат, който от доста време ни се изплъзва.

— Разбирам — преглътна Хайди.

— Именно затова и разчитаме да ни помогнете да открием и идентифицираме вероятните участници в тези престъпления. Схващате ли вече за какво ви говоря? В такъв случай да се върнем на темата ни. Заговориха ли ви две лица на паркинга пред ресторанта? Да или не?

Изтръпването не изчезваше, но тя отговори:

— Да.

— Чудесно — засмя се през редките си зъби Кунц.

Записа си нещо и пак вдигна очи.

— Кой ресторант по-точно?

Тя се поколеба.

— Мисис Дан?

— Едно нещо не мога да си обясня — изрече бавно Хайди.

— А именно?

— Разговарях с дъщеря ми вчера следобед.

— Да.

— А вие кога разговаряхте с нея?

— Снощи.

— И как успяхте толкова бързо да дойдете дотук?

— Въпросът е от ключово значение за нас. Взех първия сутрешен полет.

— Но пак питам: откъде изобщо знаете всичко това?

— Не ви разбирам.

— Дъщеря ми не спомена да се е свързвала с полицията. Откъде, в такъв случай, имате сведения…? — И млъкна. Мислите й се насочиха в няколко посоки едновременно. И всички свършваха в пълен мрак.

— Мисис Дан?

— Все пак смятам, че ще е най-добре да си вървите.

Кунц кимна. И отново се зае да приглажда няколкото си косъма от едното ухо към другото. Накрая каза:

— Съжалявам, но това е невъзможно.

Хайди стана и тръгна към вратата.

— Нямам какво повече да ви кажа.

— Напротив, много имате за казване.

И така, както си седеше, Кунц пусна някакво подобие на въздишка, извади пистолет, прицели се право в капачката на коляното й и дръпна спусъка. Звукът от оръжието беше по-тих, отколкото беше очаквала, но пък ударът беше далеч, далеч по-мощен. Тя рухна на пода като счупен сгъваем стол. А той чевръсто скочи и закри с длан устата й да заглуши писъка. После се приведе към ухото й.

— Само да си посмяла да писнеш. Ще те довърша много бавно, а след това ще се заема и с дъщеря ти — прошепна Кунц. — Разбра ли ме?

Тя беше на път да изгуби съзнание от прииждащата на вълни болка. Кунц притисна дулото към другото й коляно:

— Наясно ли сме, мисис Дан?

Тя кимна.

— Чудесно. Тогава да опитаме отново. Какво беше името на ресторанта?