Харлан Коубън
Непознатият (13)

Тринайсета глава

В отчаянието си Адам изпрати няколко есемеса на Корийн с молби да му отговори, включително „не бива по този начин“, „обади ми се, моля ти се“, „къде си“, „колко дни“ и „как можеш така да се отнесеш с нас“ — все в този смисъл. Опита и с добро, и с озлобление, и спокойно, и ядно.

Но без никаква полза.

Какво ли й се е случило на Корийн? Измисли някакво неубедително оправдание за пред Джанис, че Корийн попаднала в жестоко задръстване и се отказала да идва. Джанис настоя да му опакова за вкъщи две порции телешко миланезе. Той се опита да се възпротиви, но усети, че няма смисъл.

Свърна по тяхната улица, все още хранейки надеждата, че Корийн е размислила и в крайна сметка се е прибрала. Това, че му е ядосана на него, не значи, че трябва да си го изкарва на момчетата. Но колата й не беше паркирана пред дома им, а още с влизането първото, което Райън го попита, беше:

— Къде е мама?

— Възникнало нещо спешно в работата — отвърна Адам с тон, който беше хем неангажиращ, хем изключваше по-нататъшен разговор.

— Трябва ми екипът за мач на домашен терен.

— Е, и?

— Бях го сложил за пране. Имаш ли представа дали мама е прала?

— Нямам — отвърна Адам. — Ти потърси ли го в коша?

— Не е там.

— А в скрина ти?

— И там го няма.

Човек винаги открива в детето си своите лични недостатъци или онези на съпругата си. Райън беше наследил свойството на Корийн да се паникьосва заради дреболии. Важните неща от рода на погасителните вноски по ипотечния кредит за къщата, болестите, природните бедствия и катастрофи изобщо не притесняваха Корийн. Тя просто се стягаше и се оправяше. Може би именно поради прекалената й склонност да се тръшка за дреболии, или благодарение на спортната й злоба, обаче на нея можеше да се разчита, когато работите се запечаха.

От друга страна пък, справедливостта изискваше да отчете, че за Райън проблемът не беше никак маловажен.

— Значи е или в пералнята, или в сушилнята — подсказа Адам.

— И там погледнах.

— Е, тогава не знам какво да правиш, малкият.

— Кога ще се прибере мама?

— Не знам.

— Към десет ли?

— Кое по-точно те затруднява в думите ми „не знам“?

Тонът му беше доста по-рязък от очаквания. А Райън беше наследил майчината си свръхчувствителност.

— Извинявай, аз…

— Ще пратя есемес на мама.

— Добра идея. И ми кажи какво ти е отговорила.

Райън кимна и изпрати текста.

Корийн не му отговори веднага. Нито след час. Нито след два часа. Адам измисли някакво неубедително обяснение, че учителското заседание се е проточило. А синовете му се вързаха, понеже момчетата поначало не се задълбочават в подобни подробности. Обеща на Райън да открие къде му е екипът, преди да тръгне за мача.

Адам, разбира се, си даваше сметка, че се мъчи да блокира нежеланите мисли. В безопасност ли се намира Корийн? Дали не й се е случило нещо ужасно? Не следва ли да се обади в полицията?

Последната идея му се стори доста глупава. Щом полицаите научеха, че двамата с Корийн са се скарали здраво, и видеха есемеса, с който го молеше да не я търси известно време, щяха само да поклатят глави. А пък, като се замислеше човек, какво толкова странно има в това, че жена му е пожелала да се поусамоти, след като съпругът й е попаднал на подобни сведения?

Сънят му протичаше на пресекулки. Адам непрекъснато проверяваше телефона за нови есемеси от Корийн. Но такива нямаше. В три след полунощ се прокрадна в стаята на Райън да провери дали поне на сина им не е отговорила. И на неговия телефон — нищо. Това вече никак не му се нравеше. Него да го отбягва — ясно, може да го проумее. Вероятно му е ядосана, или се е уплашила, а може и да се е объркала или да се чувства притисната в ъгъла. Нищо чудно, че иска да не го вижда през следващите няколко дни.

Но чак и синовете си да зареже?

Нима Корийн наистина е способна да си вземе шапката и да остави синовете си в неизвестност? И да разчита той сам да измисля оправданията?

… Грижи се за децата. Не ме търси…

С това пък какво иска да каже? Защо да не я търси? Ами ако…?

В мига, в който слънцето надникна през прозореца, Адам седна в леглото. Добро утро.

Хубаво. Приема, че Корийн е способна да го зареже. Допуска дори това, че иска да го принуди — неизвестно защо — той да поеме изцяло грижата за момчетата.

Но и учениците си да изостави?

При нейното изключително сериозно отношение към всички важни неща, особено учителстването? Дотам се беше отдала на професията си, че не можеше да си представи някой неподготвен резервен учител да поеме дори само за ден часовете й. Интересно, че досега не се беше замислял за този аспект на нещата, а и за факта, че през последните четири години Корийн беше отсъствала само един ден от работа.

И то — в деня след „помятането“.

Тогава, в четвъртък, той се прибра късно от офиса и я завари да плаче в леглото. Получила силни контракции, но успяла да отиде сама с колата на лекар. Не стигнала обаче навреме, макар че, според нея, и по-рано да била отишла, докторът пак нямало да може да й помогне. Случаи като нейния били неспасяеми, уверил я лекарят.

— Добре де. Защо поне не ми се обади? — попита я Адам.

— Не виждах смисъл да те притеснявам, нито да хукнеш към къщи. Така или иначе, с нищо нямаше да си полезен.

А той беше приел приказките й за чиста монета.

Корийн се канеше да върви на работа още на другия ден, но Адам успя да й се наложи. След цялото травматично преживяване нямало да я пусне веднага да се върне в училище. Подаде й телефонната слушалка.

— Обади им се и им кажи, че ще отсъстваш.

Тя с голяма неохота ги уведоми, че ще отиде на работа в понеделник. Адам беше стигнал до извода, че тя си е просто такава — готова веднага пак да се включи в ежедневието. Да заживее нормално. Да се върне на работа. Да забрави за случилото се. И се беше удивил на бързината, с която тя се беше възстановила.

Как можеше да е бил толкова наивен?

От друга страна, обаче, съвестта му можеше да е чиста. Че кой нормален мъж би подозрял нечисти помисли в подобен трагичен момент? Нима се предполагаше да се усъмни в думите й след сполетялото я сериозно бедствие? Дори в момента, след като знаеше толкова нови неща, пак не можеше да си обясни за какво й е трябвало на Корийн да прибегне към такава… гнусна постъпка? От лудост ли го е сторила? От отчаяние? В желанието си да го манипулира?

Акълът му не го побира.

Но точно сега и това е без значение. Важното е, че Корийн трябваше да е в момента в училище. Дори да е решила да се откъсне временно и от него, че и от момчетата, няма повод да не се яви на работа.

Момчетата са достатъчно големи, че сами да се приготвят за деня. Адам успяваше все някак си да не ги засече лице в лице: отговаряше с кратки провиквания от спалнята на въпросите къде е майка им, после умишлено се застоя дълго под душа.

Изчака синовете му да излязат, после подкара колата към гимназията. Звънецът за края на сутрешния час на класната трябва току-що да е бил. Идеално. Ще я засече на път от класната й стая към първия й учебен час. Нейната стая е 233-та. Ще я изчака пред вратата.

Сградата на гимназията беше строена през седемдесетте години и й личеше по всички показатели. Навремето минаваше за модерно здание, но постепенно беше заприличала на изоставен декор за стар научнофантастичен филм от рода на „Бягството на Логан“: избелели светлосини первази на сив фон — архитектурният еквивалент на старомодност, съпоставим с топеното сирене „Чийз Уиз“ или „кече“ подстрижката на някой хокеист.

На училищния паркинг нямаше нито едно свободно място. Адам се принуди да наруши правилника — част от живота на ръба на бръснача, ако не друго — и закрачи бързо към сградата. Страничният вход беше заключен. Адам за пръв път си позволяваше да посещава Корийн в работно време, но беше в течение на строгите мерки за сигурност, въведени в училищата след многото масови разстрели и други престъпления. Заобиколи до главния вход. И той заключен. Натисна копчето на домофона.

Монтираната под тавана охранителна камера се насочи с жужене към главата му, а отегчен женски глас — явно на служителка от главната канцелария — попита кой е.

— Казвам се Адам Прайс — съобщи той с възможно най-обезоръжаващата си усмивка. — Съпруг съм на Корийн.

Бравата избръмча и го пропусна да влезе. Според табелата трябваше да се обади първо на рецепцията. За секунда се подвоуми как да процедира. Ако регистрираше присъствието си, щяха да го питат каква е причината за посещението му и най-вероятно щяха да й звъннат в класната стая — нещо, което искаше да избегне. Намерението му беше да изненада Корийн, или най-малкото — да не му се налага да дава обяснения на разни служители за какво е дошъл. Офисът на приемната беше вдясно. И тъкмо се накани да свие делово наляво, видя насреща си въоръжен охранител. Изпрати и на него най-обезоръжаващата си усмивка, а онзи му отвърна със същото. Сега вече нямаше накъде — налагаше се да мине през приемната. Напъха се през вратата и подмина няколко местни майки. По средата на помещението имаше огромен панер, в който майките оставяха обяда, забравен сутринта от децата им у дома.

Стенният часовник пъшкаше и тракаше. 8:17 — три минути до звънеца. Това е добре. Регистърът чакаше върху високия тезгях. Взе най-невъзмутимо химикалката — господин Безгрижен — и надраска умишлено нечетливо името си. Грабна пропуск за посетители. Двете жени зад гишето бяха заети с техни си работи и дори не го погледнаха.

Няма какво повече да чака тук, нали така?

Тръгна обратно по коридора и развя пропуска под носа на охраната. Поозори се с ориентирането, тъй като, подобно на повечето гимназии, и тази се беше сдобила през годините с няколко нови крила. Но независимо от всичко, още преди да бие звънецът, Адам беше заел идеална позиция, от която да наблюдава вратата на стая номер 233.

Учениците изскочиха през вратата, заблъскаха се и задръстиха коридора като в документален филм за сърдечно-съдови заболявания. Изчака потокът поне малко да поотслабне и едва тогава се приближи към стаята. Само след секунди отвътре излезе млад мъж, който, според Адам, май нямаше и трийсет години, и свърна наляво по коридора.

Заместник.

Замръзна на мястото си, прилепил гръб о стената да не го отнесе ученическата стихия. Главата му не раждаше какво да предприеме по-нататък. Нима се беше изненадал от отсъствието й? Не беше съвсем убеден. Опита се да навърже отделните елементи — фалшивата бременност, непознатия, семейния скандал, — заради които жена му беше предпочела да се махне за няколко дни.

Но връзката му се губеше.

Добре. Ами сега накъде?

На никъде, най-вероятно. Поне не за момента. Отивай на работа. Свърши си служебните задължения. Обмисли нещата. Усещаше, че нещо му се губи. Поне в това беше сигурен. Поне това му беше подсказала Корийн, нали така?

„Не е това, което си представяш, Адам. Има и друго.“

Насочи се обратно към главния вход в мига, в който ученическият поток изтъня. Потънал в мисли и понечил да свърне наляво, усети как нечии стоманени пръсти го стиснаха над лакътя. Обърна се и видя приятелката на жена си Кристин Хой.

— Какво става, по дяволите? — попита го шепнешком.

— Моля?

Мускулите й явно не бяха само за показ. Придърпа го в свободния кабинет по химия и затвори вратата. Намираха се сред работни места с колби и епруветки и мивки с високи чешми. Цялата отсрещна стена беше заета от задължителната за такива лаборатории гигантска Менделеева таблица.

— Къде е тя? — попита Кристин.

Адам се поколеба какъв курс да поеме, затова заложи на откровеността:

— Нямам представа.

— Как можеш да не знаеш?

— Снощи имахме среща да вечеряме навън. Тя така и не дойде.

— Изобщо ли не се появи? — не можеше да повярва Кристин. — И ти не се ли обади поне в полицията?

— Моля? Не.

— А защо не?

— Отде да знам. Изпрати ми есемес. Имала нужда да се откъсне.

— От кое?

Адам я изгледа безмълвно.

— От теб ли? — настояваше Кристин.

— Май да.

— О, не знаех. Извинявай — отстъпи неловко назад Кристин. — За какво си дошъл тогава?

— Исках да се убедя, че нищо лошо не й се е случило. Предположих, че се е явила на работа. Няма навика да отсъства.

— Знам — съгласи се Кристин.

— Но днес май е направила изключение.

Кристин обмисли думите му.

— Вие двамата май напоследък имате доста неприятности.

На Адам никак не му се щеше да се впуска в подробности, но имаше ли друг избор?

— Станаха някои непредвидени неща — каза с възможно най-неангажиращ адвокатски тон.

— Които не ми влизат в работата, така ли да разбирам?

— Точно така.

— С тази разлика, че Корийн въвлече и мен в цялата тази работа.

— В смисъл?

Кристин въздъхна и запуши устата си с длан. Извън училище всичките й тоалети целяха единствено да подчертават стегнатото й тяло — блузи без ръкави и шорти или мини поли, дори в неподходящи климатични условия. За работа обаче се беше облякла по-консервативно, макар и сега да се виждаха мускулите около ключиците и шията.

— В смисъл че и до мен прати есемес — отвърна Кристин.

— И какво ти писа?

— Адам?

— Кажи.

— Никак не желая да се забърквам в тая история, нали разбираш? Хубаво, имате нерешени проблеми помежду си. Това поне схващам.

— Не става дума за нерешени проблеми.

— Но ти току-що каза…

— Казах, че е налице един неразрешен въпрос, който възникна някак си неочаквано.

— Кога?

— Кое „кога“? Кога възникна въпросът ли?

— Да.

— Онзи ден.

— Ау — промълви Кристин.

— Какво значи „ау“?

— Нищо… Само дето ми прави впечатление, че от около месец Корийн се държи много особено.

— И по-точно? — напъна се да остане безизразен Адам.

— Не знам как да ти го обясня. Просто стана друг човек. Разсеяна. Пропусна два-три часа и ме помоли да слея нейните ученици с моите. Не се яви на няколко тренировки, но каза…

И Кристин млъкна.

— Какво ти каза? — подсети я Адам.

— Ами, ако някой ме попитал къде е била, да отговарям, че е била с мен.

Мълчание.

— Под „някой“ мен ли имаше предвид, Кристин?

— Не. Не те е споменавала по име. Виж какво, трябва да влизам в час…

— Какво точно пишеше в есемеса й? — препречи й пътя Адам.

— Кое?

— Нали спомена, че вчера си получила есемес от нея. Какво точно пишеше в него?

— Чакай малко. Тя ми е приятелка. Надявам се, че оценяваш този факт.

— Не те карам да ми споделяш тайни.

— Май точно това правиш, Адам.

— Просто искам да съм сигурен, че тя е добре.

— Кое те кара да мислиш, че не е?

— Защото друг път не е правила така.

— Представи си, че ти е казала самата истина. Че има нужда от време.

— Това ли ти писа?

— Нещо от този род.

— Кога?

— Вчера следобед.

— Чакай сега ти. Кога по-точно? След училище ли?

— Не — прекалено дълго проточи отговора си Кристин. — В учебно време.

— Преди да са свършили часовете?

— Да.

— В колко?

— Не обърнах внимание. Към два трябва да е било.

— Но тя не беше ли още в училище?

— Не.

— Искаш да кажеш, че и вчера не е била на работа?

— Яви се сутринта. Но беше доста разстроена. Изглежда, вече сте се били скарали.

Адам премълча.

— Беше неин ред да е дежурна в занималнята по време на обедната почивка, но ме помоли да я заместя. Съгласих се. После я видях как тича към колата си.

— Закъде беше тръгнала?

— Нямам представа. Не ми каза.

Мълчание.

— И кога се върна?

Кристин завъртя глава.

— Изобщо не се върна, Адам.