Харлан Коубън
Непознатият (12)

Дванайсета глава

Адам се прибра в шест привечер, но не завари колата на Корийн пред дома им.

Не се учуди особено. Обикновено тя се връщаше преди него, но вероятно днес беше решила съвсем разумно да избегне евентуалната разправия преди срещата им в „Бистрото на Джанис“. Окачи палтото си и остави куфарчето в ъгъла. Раниците и суичърите на двамата синове лежаха разпилени на всички страни, все едно бяха останки от самолетна катастрофа.

— Ало? — провикна се. — Томас? Райън?

Пълно мълчание. Преди години подобна реакция щеше да му подскаже нещо, дори да го разтревожи, но покрай сегашните видео игри, слушалките върху ушите и постоянното желание на тийнейджърите „да се къпят“ — ама че евфемизъм! — не намираше особен повод за тревога. Качи се горе. Душът, естествено, беше пуснат. Най-вероятно в банята беше Томас. Вратата на Райън беше затворена. Почука леко и отвори, без да дочака отговор. Ако е надул звука в слушалките, Райън, така или иначе, нямаше да го чуе; но пък ако не почука предварително, все едно нарушаваше самостоятелността на сина си. Така че номерът „почукваш и влизаш“ беше нещо като компромис, целящ да запази родителското му достойнство.

Както и предполагаше, Райън се беше проснал по гръб на леглото и човъркаше айфона си. Свали си слушалките и седна.

— Здравей.

— Здрасти.

— Какво има за вечеря? — попита Райън.

— Благодаря, много добре. Малко повечко работа ми се струпа, но, общо взето, денят ми мина ползотворно. А твоят?

Райън го гледаше втренчено. Напоследък го правеше най-редовно.

— Майка ти мяркала ли се е? — попита Адам.

— Не.

— Ние с нея ще вечеряме в „Джанис“. Да поръчам ли за вас една пица от „Пицайола“?

Малко въпроси са по-риторични от този към детето ти дали да му поръчаш пица за вечеря. Райън не си направи дори труд да каже „да“, а направо пристъпи към същността на нещата.

— Може ли да е с люто пилешко?

— Брат ти обича пеперони — отбеляза Адам, — така че ще я поръчам фифти-фифти.

Райън се намръщи.

— Кое не ти харесва?

— Ама ти само една ли?

— Да. След като ще е само за двама ви.

Отговорът му, изглежда, не задоволи Райън.

— Ако не ви стигне, във фризера има сладоледени сандвичи за десерт — каза Адам. Това оправя ли ви?

— Май да. — Казано с неохота.

Адам излезе и се насочи към спалнята. Седна на ръба на леглото, обади се в пицерията и добави към поръчката соленки с моцарела. Да храниш двама тийнейджъри е все едно да пълниш вана с чаена лъжичка. Корийн вечно се оплакваше — по-скоро с нотка на гордост, — че й се налага да пазарува храна през ден, че и по-често.

— Здрасти, татко.

Влезе Томас с хавлия около кръста и капеща от косите му вода. Усмихна се и попита:

— Какво има за вечеря?

— Току-що ви поръчах пица.

— Пеперони ли?

— Половината пеперони, другата половина с люто пилешко. — Успя да вдигне ръка, преди Томас да е отворил уста. — И порция соленки с моцарела.

— Браво — отчете бащиния жест с вдигнат палец Томас.

— Но не е задължително всичко да изяждате. Сложете остатъците в хладилника.

— За какви остатъци говориш? — изгледа го неразбиращо Томас.

Адам завъртя глава и тихо се засмя.

— А топла вода остави ли ми?

— Малко.

— Прекрасно.

При нормални обстоятелства Адам нямаше да взима душ и да се преоблича, но разполагаше с излишно време, а и се чувстваше необичайно изнервен. Изкъпа се набързо — успя да приключи секунди преди топлата вода да свърши — и избръсна наболата четина да не прилича на Хоумър Симпсън. Разрови се в шкафчето над огледалото и напипа любимия на Корийн афтършейв. От известно време не го беше ползвал. Защо точно напоследък не беше прибягвал до него, не можеше да каже. Както не можеше да обясни и решението си точно тази вечер да се напръска с него.

Облече синя риза, тъй като Корийн твърдеше, че синият цвят отивал на очите му. Реши, че се вдетинява, и за една бройка щеше да я смени, но после си каза „майната му“. На вратата се извърна и огледа продължително стаята, която двамата от толкова години споделяха. Голямата спалня беше старателно застлана, макар да беше отрупана с възглавници — откога излезе тази мода с купищата възглавници? Да, в действителност бяха изкарали доста години в тази спалня двамата с Корийн. Банална и проста мисъл, но какво друго можеше да му мине през ум на човек за някаква си стая с легло?

Някакъв вътрешен глас обаче не преставаше да пита: ами ако вследствие на тазвечерната среща стане така, че никога повече да не легнеш заедно с Корийн в това легло?

Хайде, стига мелодрами. И хиперболи. Добре де, ама къде другаде да се върти една хипербола, освен в главата му? На вратата се позвъни. Никаква реакция от страна на синовете. Както трябваше и да бъде. Успели бяха някак си да ги приучат да не вдигат домашния телефон (нямаше кой да ги търси по него), нито да отварят входната врата (обикновено на нея звъняха разносвачи). Но щом Адам плати пицата и затвори вратата, младите хукнаха надолу по стъпалата като изтървани коне. Къщата някак си издържа.

— Нали може от картонени чинии? — попита Томас.

Тях ако ги питаше, двамата с Райън цял живот само от картонени чинии щяха да се хранят, понеже след това им беше по-лесно да разчистват. А пък и в ден като днешния, когато щяха да останат без родителите си, ако ги принудеше да ядат от нормални чинии, просто щяха да ги заварят в кухненската мивка, като се приберяха с Корийн. При което Корийн щеше да се оплаче на Адам, а Адам щеше да викне на момчетата да слязат моментално долу и да ги сложат в миялната машина. Момчетата щяха съответно да заявят, че тъкмо това се канели да направят — да, бе, нали? — но да не се притесняват, те ей сега ще слязат, само да догледат шоуто, от което оставали не повече от пет (тоест, петнайсет) минути. Петте (тоест, петнайсетте) минути изтичаха, Корийн отново се оплакваше на Адам колко безотговорни са станали синовете им, а той пак викваше, този пък с малко по-ядосан глас.

Изобщо — цикличността на домашния бит.

— Може от картонени чинии — каза Адам.

Двете момчета нападнаха пицата с такъв хъс, сякаш репетираха заключителната сцена в „Денят на скакалеца“. Докато предъвкваха, Райън оглеждаше недоверчиво баща си.

— Какво има? — попита Адам.

Райън успя да преглътне.

— Нали каза, че само сте щели да вечеряте в „Джанис“?

— Точно така.

— Закъде си се изтупал толкова тогава?

— Не съм се изтупал.

— И каква е тая миризма? — допълни Томас.

— Овоня ни пицата.

— Млъквайте — нареди им Адам.

— Давам резен пеперони срещу резен с люто пилешко.

— Ъ-ъ.

— Хайде, бе. Само едно парченце.

— Ако добавиш и една соленка с моцарела, става.

— Гледай си работата. Половин соленка.

Докато Адам стигне до вратата, преговорите почти бяха приключили.

— Няма да закъсняваме. А вие си напишете домашните и не забравяйте да пъхнете кутията от пицата в чувала за рециклиране, разбрахме ли се?

Мина покрай новата нашумяла зала за йога на Франклин Авеню — под „нашумяла“ имаше предвид по-скоро силата на музиката, отколкото популярността на предлаганите курсове — и намери място да паркира срещу заведението на Джанис. Подранил беше с пет минути. Колата на Корийн не се виждаше никаква, но можеше да е паркирала в двора зад ресторанта.

Синът на Джанис, Дейвид, изпълняващ ролята на салонен управител, го посрещна на входа и го отведе до масата им в дъното. Никаква Корийн. Голяма работа. Какво, като е дошъл пръв? Джанис изскочи от кухнята само след две минути. Адам се изправи и я целуна по бузата.

— Къде е виното ти? — попита тя. Заведението й не сервираше вино, но разрешаваше да си носиш, така че Адам и Корийн винаги идваха с бутилка.

— Забравих го.

— Вероятно Корийн ще донесе?

— Съмнявам се.

— Да изпратя ли Дейвид да изтича до магазина на Карло Русо?

Имаше предвид съседния винарски магазин.

— Не се притеснявай.

— Нищо не му пречи. И без това в момента няма клиенти. Дейвид? Какво смятате да поръчате за вечеря? — обърна се тя пак към Адам.

— Телешко миланезе, предполагам.

— Дейвид, купи за Адам и Корийн бутилка червено „Paraduxx Z Blend“.

Дейвид се върна по някое време с виното. Корийн още я нямаше. Дейвид отвори бутилката и наля в двете чаши. От Корийн ни вест, ни кост. В седем и петнайсет Адам започна да го човърка под лъжичката. Изпрати есемес на Корийн. Никакъв отговор. В седем и трийсет Джанис дойде да го пита всичко ли е наред. Той я увери, че нямало проблем. Вероятно Корийн се е забавила заради някоя родителска среща.

Адам не отлепваше очи от телефона си, внушавайки му да позвъни. В 7:45 най-после успя.

Получи се есемес от Корийн:

По-добре известно време да не се виждаме. Грижи се за децата. Не ме търси. Всичко ще е наред.

И след това:

Изтрай няколко дни. Моля те.