Харлан Коубън
Непознатият (11)

Единайсета глава

На най-горната етажерка бяха подредени немски порцеланови фигурки — момиченце с магаренце, три хванали се отзад за престилките дечица, момченце с халба бира, а най в края — момченце бута момиченце на люлка.

— Юнис умира за тях — разправяше старецът на Адам. — Аз обаче ги ненавиждам. Побъркват ме от страх. И все си мисля, кога ли някой ще направи с тях филм на ужасите? Вместо с разните там кръвожадни клоуни и леприкони. Представяш ли си някоя от тия статуйки да вземе да оживее, а?

Кухнята беше облицована със стара дървена ламперия. На хладилника — закрепен с магнитче сувенир „Вива Лас Вегас“. Над самата мивка — стъклено глобусче, в което сняг валеше върху три розови фламинго, с надпис „Маями“ в основата, под който с още по-пищен шрифт пишеше „Флорида“ — явно за да няма съмнения за кой град точно става дума, помисли си Адам. Дясната стена беше посветена на декоративни чинии с разни сцени от „Магьосникът от Оз“ и стенно часовниче-бухал с мърдащи очи. По лявата стена бяха окачени многобройни, вече почнали да избеляват грамоти, отразяващи дългогодишните постижения на пенсионирания подполковник от полицията Майкъл Рински.

Рински забеляза, че Адам се е зачел в тях, и измърмори:

— Тя, Юнис, много държи да сме ги сложели.

— Понеже се гордее с теб — каза Адам.

— Абе и така може да е.

— Разправи ми сега за посещението на кмета — обърна се пак към него Адам.

— Кметът Рик Гъшеровски. Два пъти съм го задържал, докато учеше в гимназията. Единия път за шофиране в пияно състояние.

— Санкционирахте ли го?

— Ами. Просто се обаждах на стария да дойде да си го прибере. За преди трийсет години ти говоря. Тогава това си беше най-обичайна процедура. Шофирането след употреба на алкохол минаваше за дребна простъпка. За проява на глупост.

Адам кимна, да покаже, че го слуша.

— В наше време станаха много по-строги към такива изпълнения. Прекалено много жертви почнаха да вземат. Както и да е. Цъфва, значи, Рик на прага ми. С тази разлика, че сега е „господин кметът“ — по костюм, с американското знаменце на ревера. И да не си служил в армията, и да не помагаш на дребните хорица, да не те е еня за „всички клети, бедни и изнурени тълпи“ — щом си се закичил с байрачето, значи си патриот.

Адам се насили да не се засмее.

— Влиза, значи, Рич, надут като пуяк и нахилен до уши, и ми вика: „Строителите ти предлагат куп пари“, и още куп приказки за това колко щедри били.

— А ти какво му викаш?

— Все още нищо. Само го гледам право в очите. И го оставям да си се дуе.

Покани го с жест да седнат до кухненската маса. На Адам не му се щеше да заема мястото на Юнис — не беше удобно някак си — и попита:

— На кой стол?

— На който си избереш.

Адам се настани. Седна и Рински. Мушамата върху масата беше стара и леко лепкава, но съвсем се вписваше в декора. Около масата и сега стояха пет стола, независимо че тримата синове, които бяха отгледали с Юнис в този дом, отдавна бяха израсли и заминали нанякъде.

— После почва да ми разправя колко полезно щяло да бъде всичко за цялата общност. „Пречиш на прогреса — вика. — Заради теб сума ти народ ще остане без работа. И престъпността ще нарасне.“ И други лафове от тоя род. Знаеш за какво става дума.

— Знам — съгласи се Адам.

Беше се наслушал на подобни приказки, но донякъде беше и съгласен с тях. С течение на времето целият този район в деловата част на града беше съвсем западнал. И някакъв предприемач, на когото бяха обещали куп данъчни преференции, беше изкупил евтино всички постройки в квадрата между четирите улици. Намеренията му бяха да събори всички запуснати къщи, кооперации и магазини, а на тяхно място да построи лъскави жилищни сгради, магазини на търговски вериги от рода на „Гап“ и модерни ресторанти. Идеята му всъщност не беше никак лоша. Колкото и да се надсмиваше човек над така наречената „гентрификация“ — привличането на по-млади и по-заможни обитатели, — факт беше, че и градовете се нуждаят от приток на свежа кръв.

— И почва да обяснява в какъв разкошен град щял да се превърне нашият Касълтън, как уличната престъпност щяла да изчезне, хората щели да се върнат да живеят тук и прочие. Но оставя за последно най-сладкото: предприемачът предвиждал нови жилища за пенсионерите там горе, на хълма. При което с цялото си нахалство се привежда към мен, прави ми тъжни очи и казва: „Длъжен си и за Юнис да помислиш“.

— Уау! — вметна Адам.

— И аз така викам. Обаче ме предупреждава, че ако съм пропуснел тая оферта, следващата щяла да е по-лоша, а в крайна сметка щели да ме изхвърлят принудително. Ти как мислиш? Имат ли такова право?

— Имат — каза Адам.

— Тази къща я купихме през 1970-а по закона за демобилизираните военнослужещи. А Юнис… тя е добре, само дето понякога мозъкът й поема в съвсем погрешна посока. И изпада в ужас на непознати места. Започва да плаче, да се тресе дори, но като се върне у дома, й стига да види кухнята, ония отвратителни порцеланови фигурки и стария ръждясал хладилник и всичко й минава. Разбираш ли какво ти говоря?

— Напълно.

— И ще можеш ли да ни помогнеш?

— О, да, смятам, че ще успея — облегна се назад Адам.

Рински го изгледа в продължение на няколко секунди с проницателните си очи.

Адам взе да не го свърта на стола. Усещаше какво страхотно ченге е бил навремето си събеседникът му.

— Много особено изражение имаш на лицето си, мистър Прайс.

— Викай ми Адам. Кое му е странното?

— Не забравяй, че имаш насреща си старо ченге.

— Как ще забравя?

— Гордея се със способността си да разчитам човешките физиономии.

— И какво откриваш в моята? — попита Адам.

— Че обмисляш идея убиец. Безмилостна.

— Да речем, че е така — отвърна Адам. — Имам чувството, че мога много бързо да приключа тази работа, стига на теб да ти стиска.

Старият полицай се засмя.

— Имам ли вид на човек, който се плаши от двубои?