Харлан Коубън
Непознатият (10)

Десета глава

Нищо не можеше да направи. Корийн отказваше да говори повече по въпроса. По-късно, когато останаха само двамата в спалнята, Адам опита първо с гняв, после го удари на молби, упорство, заплахи, нежност, подигравки, укори и гордост. Никаква реакция от нейна страна. И пълно безсилие от негова.

В полунощ Корийн свали внимателно диамантените обеци за годишнината и ги остави върху нощното си шкафче. Изгаси лампите, пожела му лека нощ и затвори очи. В отчаянието си той почти — ама съвсем „почти“ — беше готов да й посегне. Но дори да отметнеше ядно завивките й, какво щеше да постигне? Малко му оставаше — колкото и да не смееше да си го признае — да я сграбчи, да я разтърси и да я принуди да проговори, или поне да го изслуша. Но беше още жив онзи спомен, когато самият той беше на дванайсет и беше станал свидетел как баща му прибягна до насилие спрямо майка му. Тя, за съжаление, не беше спряла да го предизвиква: наричаше го какво ли не и го обиждаше на мъжество, докато в един момент той не издържа и пред очите на Адам стисна майка му за шията и почна да я души.

Най-странното обаче беше, че в паметта му се беше запазил не толкова страхът, ужасът или опасността, предизвикани от това действие на баща му срещу майка му, а най-вече колко жалък и слаб му се беше сторил баща му, докато налагаше по този начин господството си; как привидно по-слабата страна — майка му — го беше докарала до състояние, в което да прибегне до несвойствен за него акт.

Адам не беше способен да посегне на жена. И то не само защото не биваше, а заради последствията, които самият той щеше да отнесе.

В това си състояние на пълна обърканост реши да си легне до Корийн. Отупа възглавницата си да заеме необходимата форма, положи глава отгоре й и затвори очи. Минаха десет минути. Сън не го ловеше. Грабна възглавницата и слезе долу да се опита да заспи на дивана.

Нагласи будилника за пет, за да се върне горе, преди да са се събудили момчетата. Но и това се оказа напълно излишно. Дори да се беше унесъл по някое време, то беше толкова за кратко, че изобщо не го усети. Като се върна в спалнята, завари Корийн заспала дълбоко — по дишането й позна, че не се преструва. Как така го правеше този номер, след като той не можеше дори да мигне? Чел беше някъде, че полицаите понякога познавали дали задържаният е виновен или невинен по съня му. Според тази теория оставеният сам в стаята за разпити невинен човек не можел да заспи от обърканост и притеснения за това, че бил несправедливо обвинен. А виновният заспивал. Адам поначало не вярваше на подобни теории — любопитни, но недоказани. Но ето че и в техния случай будуваше именно той, невинният, докато жена му — виновната? — спеше като пеленаче.

Изкуши се да я разтърси, да я събуди, да я спипа в пресечната точка между съня и будното състояние, за да изкопчи истината от мътната й глава, но отдавна беше стигнал до извода, че е безсмислено. Тя съвсем правилно го беше предупредила, че ще трябва да подходят с изключително внимание към нещата. Да не говорим, че това щеше да стане с наложеното от самата нея темпо. И нямаше да му позволи да я пришпорва. Какво пък? Може би наистина така щеше да е най-добре.

Оставаше обаче въпросът: какво лично той ще предприеме оттук нататък? Особено след като се беше добрал до истината. Трябва ли тепърва да я чака да си признае, че го е излъгала за бременността и помятането? Очевидно така е станало, иначе щеше да отрича от самото начало на разговора. Тя обаче се мъчеше да печели време — или за да представи смислено оправдание, или за да му даде време той да се поуспокои и да прецени възможните варианти.

Така де. Какво можеше да направи той точно в този момент?

Да си вдигне чуковете? Да тръгне да се развежда? Май още не беше готов на подобни стъпки. Застана до леглото и я загледа упорито. Какво всъщност изпитва в момента към нея? Отговори на мига, рече си наум, ама веднага, без да се замисляш: Ако всичко се окаже, че е истина, ще продължиш ли да я обичаш и готов ли си да живееш с нея цял живот?

При цялата обърканост на чувствата инстинктът му подсказваше: Да.

Хубаво. Огледай нещата в по-общ план. Толкова голяма ли е лъжата й? Огромна е. Несъмнено е огромна.

Но толкова огромна ли е, че да разбие живота на всички в семейството — или все някак си ще я надживеете? Нима не се налага на всички семейства да се преструват, че не виждат слона във всекидневната си? Ще може ли и той някой ден да престане да му обръща внимание?

Не беше в състояние да си отговори. И именно поради това трябваше да прояви предпазливост. Да поизчака. Да изслуша аргументите й, колкото и гадна да му се струваше тази перспектива.

„Не е това, което си представяш, Адам. Има и друго.“

Така каза тя, но Адам не можеше дори да си представи за какво „друго“ можеше да става дума. Мушна се под завивките и за миг притвори очи.

Когато отново ги отвори, бяха минали три часа. Умората май беше надвила. Погледна другата половина на леглото. Празна. Седна и краката му тупнаха глухо на пода. Отдолу се чуваше гласът на Томас. Немлъкващият Томас. И внимателният му слушател Райън.

Ами Корийн?

Надникна през прозореца на спалнята. Миниванът й си седеше паркиран. Спусна се тихо по стълбите. Не разбираше защо го прави — сигурно искаше да изненада Корийн, преди да е заминала на работа. Момчетата закусваха. Корийн беше приготвила и за него любимата му закуска. Какво е това внезапно старание да им поднася любимите им ястия — в неговия случай: сандвич с бекон, яйце и сирене в сусамов геврек. Райън набиваше „Рийзис Пъфс“ — здравословни оризови ядки — и четеше текста на гърба на опаковката така задълбочено, сякаш му бяха дали светото писание.

— Здравейте, момчета.

В отговор — две изръмжавания. Независимо от характерите, които щяха да проявят през остатъка от деня, и двамата не си падаха по ранните сутрешни разговори с родителското тяло.

— Къде е майка ви?

Вдигане на два чифта рамене.

Прекоси кухнята и надникна през прозореца към задния двор. Корийн стоеше там с гръб към къщата и с притиснат към ухото телефон.

Адам усети как цялото му лице пламна.

Дръпна ядно вратата, Корийн се извъртя и вдигна пръст в смисъл „изчакай една секунда“. Той обаче не благоволи, а се втурна ядосан насреща й. Тя прекъсна разговора си и пъхна уреда в джоба.

— С кого говориш?

— С училището.

— Глупости. Дай ми веднага телефона.

— Адам…

Той протегна ръка.

— Давай.

— Недей да правиш сцени пред момчетата.

— Престани да ме будалкаш, Корийн. Държа да знам какво става.

— Не е сега моментът. Трябва да съм в училище след десет минути. Ще можеш ли да закараш момчетата, като закусят?

— Ти сериозно ли ми говориш?

Тя пристъпи към него.

— Все още не мога да ти кажа онова, което искаш да знаеш.

Той само дето не я изтресе по лицето. Юмрукът му почти се беше засилил…

— Каква стратегия си си набелязала, Корийн?

— А ти?

— Моля?

— Какъв най-неблагоприятен сценарий предвиждаш? — попита го. — Помисли си, преди да ми отговориш. И ако всичко се окаже истина, каниш ли се да ни напуснеш?

— Кои „ни“?

— Много добре знаеш.

Цяла секунда му беше нужна, за да отвърне:

— Не мога да живея с човек, комуто нямам доверие.

— Тоест, ти ми нямаш доверие, така ли? — килна глава тя.

Той замълча.

— Нима всеки от нас си няма свои тайни? Включително и самият ти, Адам?

— Никога не съм пазил в тайна нещо от този род. Но отговорът ти ми е съвсем ясен.

— Изобщо не ти е ясен. — Приближи се още по-плътно към него и го изгледа право в очите. — Но скоро ще го узнаеш. Обещавам ти.

Той се въздържа да й каже друго и само попита:

— Кога?

— Предлагам ти да вечеряме навън довечера. В седем в „Бистрото на Джанис“. Масата в дъното. Там ще можем да разговаряме спокойно.