Джеймс Патерсън, Марк Съливан
Детективска агенция „Private“. Берлин (97)

Глава 92

Луната беше почти пълна, светеше през пролука в буреносните облаци и къпеше парк „Трептовер“ в бледа светлина, от която статуите на коленичилите руски войници хвърляха тъмни сенки.

Главен комисар Дитрих седеше прегърбен сред тези сенки, на каменните стъпала на паметника. Отпиваше от бутилка водка и зяпаше вяло над гробовете на сталинските войници към силуета на огромния съветски воин, понесъл на ръце германско дете.

Спомняше си как идваше тук като момче, малко след като майка му почина от пневмония. Беше на не повече от шест-седем години. Полковникът го доведе точно на тези стъпала.

Баща му беше посочил над гробовете към огромната статуя с думите:

— Сега майка ти е като героите, погребани тук, Ханс. А ти си като онова дете, сгушено в ръцете на войника. Разбираш ли?

Дитрих не разбираше. Тогава изпита само объркване и празнота. Но въпреки това кимна от страх да не разочарова полковника.

Седнал в парка повече от четирийсет години по-късно, главният комисар чувстваше как в гърдите му бушуват същите емоции — гняв, отчаяние и…

Телефонът му иззвъня. Поколеба се дали да не го остави да звъни, но после го измъкна от джоба на палтото си.

— Дитрих.

— Господин главен комисар — долетя гласът на Мати, — обажда се…

— Знам кой се обажда — избоботи Дитрих. — Вайгел ми се обади преди два часа. Каза ми за убийството на хер Йегер и че с хер Буркхарт сте издирвани във Франкфурт по обвинения за кражба на автомобил и за разпит във връзка с убийството.

— Няма значение. Знаем кой е убиецът, господин главен комисар — каза Мати.

Дитрих вдигна изненадано глава.

— Херман Крюгер? — попита с усещането, че е много по-пиян, отколкото преди минута.

— Не — Мати беше категорична. — Казва се Фалк. Още не знаем малкото му име. Син е на човека, управлявал кланицата в Аренсфелде. Пак ли сте пили?

— Да. Днес погребах баща си. Последния ми роднина.

Настъпи кратка тишина.

— Съжалявам. Да предам ли информацията на инспектор Вайгел?

У главния комисар се надигнаха противоречиви чувства — част от него искаше да прехвърли всичко на Вайгел, но ненаситното му любопитство надделя.

— Не. Разкажете ми.

Облаци закриха луната, Дитрих и военният мемориал потънаха в мрак, само един слаб лъч осветяваше статуята на съветския воин, докато Мати докладва накратко за действията им във Франкфурт на Майн и преразказа набързо историята на Илона Фрай.

Докато слушаше, в гърлото на главния комисар се надигна пареща жлъч. Когато разказът свърши, се почувства слаб, разглобен, почти като марионетка с отрязани конци, и се преви над бутилката.

Дълго мълча, пияният му ум се въртеше замаян в опит да обмисли заключенията. Видя няколко възможни посоки за разследване, които не му харесаха. Никак даже. Въпреки гордостта си, етиката и отдадеността си към работата в Берлинската криминална полиция главният комисар започна открито да мисли по различен начин, много по-насочен към личния му интерес.

— Главен комисарю? — долетя гласът на Мати. — Чувате ли ме?

Най-накрая Дитрих се прокашля и попита:

— Източниците ви са проститутки и шизофреничка, пристрастена към метадона, така ли?

— Да — отвърна отбранително Мати. — Но им вярвам.

Главният комисар се изсмя презрително.

— Затова работите в „Прайвит“, а аз все още съм в Криминална полиция. Като държавен служител трябва да взимам предвид източниците, когато решавам къде да вложа човешки ресурс.

— Грета Амзел е мъртва — настоя Мати. — Станах свидетел на убийството на Артур Йегер. И мисля, че трупът до Крис беше на Илзе Фрай.

— Агнес Крюгер също е мъртва — излая в отговор Дитрих. — И започвам да смятам, че Херман е убил Крис и останалите.

— Не, това е нещо съвсем различно. Така мисля.

— Нима? Звучи по-правдоподобно от откачената история за кланицата и торбалана Фалк.

— Може би Крюгер е Фалк — каза Мати. — Или Павел е Фалк.

Дитрих скръцна със зъби.

— Може би. Ще ги попитам.

Гласът на Мати натежа от горчивина:

— Значи няма да говорите с Илона? Няма да чуете лично историята й?

Дитрих се почувства по-силен сега, когато сам определяше пътя си.

— Ще говоря с нея, когато й дойде редът, фрау Енгел. Дотогава ще е най-разумно да търся Херман Крюгер.

Главният комисар натисна рязко бутона за прекъсване на разговора и луната се скри напълно зад облаците. Мемориалът потъна в толкова непрогледен мрак, че за миг Дитрих помисли, че е ослепял.