Джеймс Патерсън, Марк Съливан
Детективска агенция „Private“. Берлин (8)

Глава 3

Майка ми първа ми показа силата на маските.

Беше гримьорка в Националната опера и балет на Германия. Беше и предателка — предаде държавата си, съпруга си и мен.

Но тези истории ще разкажа друг път.

Маските.

Когато бях малък, живеех с майка си и баща си в панелен блок, построен от държавата в източните покрайнини на Берлин, където градът се среща със стопанствата, отглеждащи добитък за мляко и месо.

Отбелязвам това, приятели мои, само защото, освен че беше бесен алкохолик, баща ми беше и професионален касапин.

В деня, когато научих за силата на маските, баща ми беше на работа, а операта през този сезон не работеше. Сигурно съм бил около седемгодишен и лежах болен с варицела.

Майка ми искаше да ме развесели, затова свали от тавана един голям сандък. Отвори го и се кълна, че ми замириса на мъртъвци — нали се сещате за онази миризма на бавно, неизбежно разложение?

Измъкна маска „Папиркратлер“ със самодоволни, комиксови черти — рубиненочервени устни, огромен нос, ококорени очи и вместо коса — опашка от енот. Каза, че за последен път маската е носена преди петдесет години, на парад в Равенсбург, близо до швейцарската граница.

Майка ми каза, че някога маската принадлежала на нейната майка, която загинала по време на бомбардировките, превърнали и Берлин, и баща ми в жалки развалини през последната година от войната на Хитлер. Маската някак си оцеляла.

— Тази маска е чудо — каза майка ми. — Чудо.

Остави я настрана и извади друга, черна и по-тясна, която следваше извивката на носа точно като маскировката на престъпник.

— Тази е от „Дон Жуан“, операта — плъзна я тя към мен.

— Кой е Дон Жуан? — попитах.

— Лош човек, който умира по лош начин. Така умират злите хора. Смъртта на грешника винаги отразява живота му. Запомни го.

Разбира се, по-късно разбрах, че това са пълни, съвършени глупости.

Смъртта никога не е форма на възмездие.

Смъртта е нещо красиво, нещо, което да се съзерцава, миг, който да се отпразнува.

Но тъй като бях добър син, охотно се съгласих. Мама извади комплекта си с гримове и ми показа как да изрисувам лицето си. Направи ми нацупени устни, хлътнали очи и страшни вежди, които ме разсмяха.

След като добави перука и очила, си спомням как се погледнах в огледалото и си помислих, че наистина съм друг човек, че определено вече не съм аз.

— Знаеш ли защо в театъра използват маски и грим? — попита майка ми.

Поклатих глава.

— Маската те променя. Както и гримът. С подходящата маска можеш да си какъвто си поискаш. С маската се криеш току под носа на хората. Може да правиш каквото си искаш и да се държиш както си пожелаеш. С маската почти все едно си невидим и свободен да се превърнеш в когото или каквото решиш. Например в принц. Или в тигър.

Кимнах, усетих как възможностите се надигат край мен.

— Или в чудовище?

— Дори в чудовище — каза майка ми и ме целуна по главата.