Джеймс Патерсън, Марк Съливан
Детективска агенция „Private“. Берлин (76)

Глава 71

Хаупткомисар Ханс Дитрих вървеше след шестимата възрастни мъже, които носеха праха на полковника. Стъпваше тежко в мократа трева към зеещия гроб във „Фридрихсфелде“, централното гробище за район Лихтенберг в Източен Берлин. Главата му пулсираше от огромните количества водка, които беше погълнал предната нощ в опит да приспи ума си, за да не се удави в тъмното, затлачено мочурище, което представляваше за него баща му.

Не подейства.

Пиянските мисли на Дитрих не бяха насочени към това, което трябваше — например кланицата или Кристоф Шнайдер, Агнес Крюгер, а сега и онази Амзел. Вместо това потъна в спомени за полковника и безмилостния начин, по който го беше отгледал.

Така, с ужасния си махмурлук и колеблива крачка, главният комисар все още си припомняше студените и често необяснимо жестоки постъпки на баща му в детството си.

Дитрих беше на петдесет и две години. От малък се опитваше да разбере полковника. Но докато гледаше как възрастните мъже наблюдават спускането на урната в гроба, отново си даде сметка, че нито може да си обясни действията на баща си, нито да се примири с тях.

Полковникът беше мъртъв и скоро щеше да бъде погребан, но комисарят потръпна при мисълта, че заплахата, която баща му носеше със себе си, може никога да не умре.

Зяпаше вяло мъжете на мястото, където завинаги щеше да почива баща му. Всички бяха 70–80-годишни, със строги сиви костюми, тъмни шлифери и шапки.

Нямаше свещеник. Иначе полковникът можеше да се надигне гневно от гроба.

Но единият от мъжете, едър, с влажни очи и спукани капиляри по носа, накрая пристъпи напред и произнесе кратка реч:

— Конрад беше сред последните от своя вид. Смятам, че е съвсем подходящо последното му земно обиталище да е редом с великите.

Дитрих се загледа в една кръгла тухлена стена, превзета от лози. Знаеше, че в нея са зазидани множество урни. Висок, прав каменен къс, издялан като старинен надгробен камък, стърчеше в центъра на дворчето, заградено от стената. Около него бяха гробовете на Карл Либкнехт, Роза Люксембург, Вилхелм Пик и други седмина титани на немското комунистическо движение.

„Героите на баща ми“, помисли си с горчивина Дитрих. Толкова близо и в същото време толкова далеч.

Отмести поглед към оплаквачите на баща му. Гледаха го в очакване и се усети, че едрият мъж е млъкнал.

Не каза нищо. Направи две крачки напред, взе шепа влажна черна пръст, помисли дали да не я запрати, но после я изсипа върху урната. Отстъпи назад. Знаеше, че ръката му е кална, но не го беше грижа.

Един по един носачите на урната хвърлиха пръст в гроба и стиснаха ръката на Дитрих, като така я изцапаха още повече.

Последният опечален, едрият мъж, каза:

— Приемете съболезнованията на вътрешния комитет, хаупткомисар. Баща ви беше високо ценен наш член.

Дитрих кимна безизразно.

— Благодаря ти, Вили.

Мъжът се поколеба, после се стегна.

— Предполагам, че изпитваш облекчение сега, след като баща ти вече го няма.

Дитрих се пребори с гаденето, надигащо се в стомаха му, и отвърна:

— Всъщност се чувствам прокълнат от него, от всички вас. Няма да съм свободен, докато не разбера, че всички сте мъртви и тайните ви до една са погребани заедно с вас.